Посрещането на мъжкия национален отбор по волейбол на България, който се завърна от Световното първенство във Филипините със сребърните медали, без съмнение е едно от най-вълнуващите събития за нас, българите, не просто от началото на 2025 г., а през последните три десетилетия. Ликуващите волейболисти и хилядите мъже, жени и деца, които ги посрещнаха на площад „Св. Александър Невски“ на 30 септември, ще помнят този ден до края на живота си. Дълго време този ден ще помнят и стотиците хиляди българи, които гледаха случващото се в центъра на София на живо по телевизията, тъй като вълната от радост и гордост заля цялата страна.

Историческото достигане на националния ни отбор до финала на световно първенство след 55-годишна пауза съвсем логично генерира опияняваща еуфория. Всички имахме остра нужда от този коктейл от положителни емоции на фона на страха, тревожността, разочарованието, омерзението, болката, тъгата и чувството за несправедливост, които ежедневието ни предлага в изобилие. Но радостта, независимо колко силна е, идва и си отива; въпросът е какво остава след нея. Какво ще е наследството на волейболните ни национали и техните треньори? За мен това наследство се изразява в няколко основни урока, които те ни преподадоха чрез представянето си на Световното първенство, както и чрез поведението си на индивидуално и колективно ниво.

Трудолюбие в най-чист вид

Победите, медалите, купите и рекордите имат две коварни особености. От една страна, те създават измамната представа, че успехът е бил предопределен – все пак талантът на победителите е повече от очевиден. Истината обаче е, че талантът не е единственото, нито най-важното условие за успех. И у нас, и по света таланти е имало, има и ще има предостатъчно, но само една много малка част от тях стъпват на върха в своята област. Разликата идва от положения труд и постоянството, както и от благоприятни фактори като целесъобразно използване на наличните ресурси, добро планиране и организация и разбира се, немалка доза късмет.

От друга страна, победите и съпътстващите ги материални, социални и други облаги са като наркотик, който много лесно може да се превърне в самоцел и да отнеме насладата от самото пътуване към постигането на върхови резултати.

От медийните изяви на волейболистите от националния ни отбор, на техните треньори, на техните родители и на Любомир Ганев като президент на Българската федерация по волейбол (БФВ) ясно пролича, че трудолюбието стои по-високо в тяхната ценностна йерархия от резултатите. Да бъдеш втори в света е прекрасно, но дори да не успееш да го постигнеш, ако си дал всичко от себе си, никой не би трябвало да те вини за каквото и да било. Защото старанието, което влагаме, е един от малкото фактори, върху които имаме контрол. Въпреки че резултатите не са гарантирани, всекидневното полагане на усилия в правилната посока рано или късно се отплаща. За да се трудиш години наред, трябва да бъдеш трудолюбив – т.е. буквално да обичаш труда, да се раздаваш, защото самият процес ти доставя удоволствие и усещане за смисъл, а не по принуда или заради потенциалните дивиденти, които може да извлечеш в бъдеще.

В своята автобиографична книга от 2024 г. бившият волейболист Владимир Николов, който е баща на сребърните медалисти от световното Александър и Симеон Николови, разказва история, която илюстрира трудолюбието на волейболните ни национали:

Посред лятната жега, веднага след онзи международен турнир в Анталия, където старши треньорът Джанлоренцо Бленджини подложи на изпитания физиката на подмладения ни мъжки национален отбор, всички заминаха на лагер в… Пазарджик.

Чудех се за избора му и като се върнаха, го попитах:

– Кико, защо Пазарджик?!

– Владо – отвърна ми Бленджини, – изключително съм щастлив от това, което се случи там.

– Какво се случи бе, Кико?

– Ами навън беше четиресет и пет градуса, в залата – петдесет. Не можех да си поема въздух, за да водя тренировките, но нито едно от момчетата не се оплака, не измрънка, не се отказа, не се спести. Нито едно, нито веднъж. Сега разбираш ли ме, Владо? Това са моите хора! Само да са здрави, ще видиш, че догодина ще имаме резултат. Естествено, само това не стига. Тренирали сме само един месец, трябва да продължим и през годината, трябва и това, и това, и това, за да извървим стъпките, да стигнем до Олимпиадата, да вземем медал… Да знаеш, Владо, тия деца, които бяха с мен в Пазарджик – това са хората! В Италия нямаме такива.

Подобна всеотдайност, която изисква дисциплина и търпение, е още по-впечатляваща с оглед на не особено положителните нагласи на голям брой българи към труда – нагласи, изкристализирали в такива „мъдри“ мисли като „Учи, мама, за да не работиш“ и „Те ни лъжат, че ни плащат; ние ги лъжем, че работим“, стремеж към намиране на държавна служба, както и в обичайния отговор на въпроса: „Какво правиш?“ – „Нищо, на работа съм!“. Освен това любимият спорт на много наши сънародници е веднага след Нова година да се информират за неработните дни през следващите 12 месеца, за да могат отрано да си запазят места за олинклузив почивки на съответните дати. Няма нужда да обяснявам защо човек с такава философия за живота би напуснал тренировъчния лагер в Пазарджик още на втория ден (ако си представим, че по някакви неведоми пътища се е озовал в националния отбор).

Красотата на смирението

Смирението е друго красиво качество, което волейболистите ни, както и треньорският щаб и ръководителите на БФВ, демонстрират през последните седмици. За разлика от примирението, което има негативен заряд заради усещането, че човек е принуден да изтърпи нещо неприятно или нежелано, смирението е сила, която съчетава душевно спокойствие, трезво мислене, познаване на собствените силни и слаби страни и вяра, че най-доброто предстои. При смирението я няма апатията, характерна за примирението, нито самонадеяността и наглостта, типични за клуба на самозабравилите се.

Състезателите и треньорите на българския национален отбор по волейбол доказват, че смирението и амбицията могат да вървят ръка за ръка. Те се гордеят с постигнатото на световното, но не се заблуждават, че сребърните медали автоматично ги поставят пред волейболни нации като Полша, САЩ и Бразилия. Те са уверени в способностите си, но не се самозалъгват, че оттук насетне ще побеждават с лекота всеки свой съперник. Те със сигурност мечтаят да спечелят златните медали на Европейското първенство през 2026 г. или на Световното първенство в Полша през 2027 г., но ни най-малко не очакват някой да им ги поднесе на тепсия.

Ако сте проследили по-внимателно медийните изяви на вторите в света, вероятно ви е направило впечатление колко здраво стъпили на земята са всички. На моменти като че ли дори се чувстваха неудобно от масовата истерия около тях, от обожествяването им, от натякването, че вероятно трябва да мине време, преди те да осъзнаят действителния мащаб на постижението си. Треньорът Джанлоренцо Бленджини с право отбеляза, че неочаквано бързото изкачване до подножието на световния волейболен връх може да изиграе номер на играчите, ако те заменят себераздаването с прекомерно самочувствие и пестене в тренировките.

Красотата на смирението, излъчвано от волейболните национали, засия още по-ярко по време на посещението им в Народното събрание ден след кацането им в София. Покрай такива успехи е нормално политиците да се опитват да си направят реклама на гърба на спортистите, но е нелепо и обидно да се снимаш с тях в конфигурация, при която ти се пъчиш отпред и на практика закриваш истинските герои, на които (уж) си признателен. Дано десетината народни представители на снимката впоследствие да са осъзнали гафа, който са допуснали, и да са си припомнили значението на думата „смирение“!

Окриляваща социална среда

Покрай триумфа на волейболистите ни в другия край на света и интервютата с тях и родителите им на преден план излезе още един фактор, който в немалка степен оформя характера и мирогледа ни – социалната среда. Поради наследството на близкото ни минало ние, българите, сме склонни да се фокусираме върху най-подривния елемент на социалното ни битие – шуробаджанащината. По-рядко се замисляме за възпитанието, което получаваме у дома и в училището, ценностите, които възприемаме под влиянието на семейство, приятели, учители и треньори, и личния пример, който виждаме, но и който ние самите даваме.

Съдейки по начина на мислене, езика и цялостното излъчване както на волейболистите, така и на техните родители и треньори, аз започвам да си мисля, че представянето им на игрището в крайна сметка не е чак толкова изненадващо. Играчите в националния ни отбор са възпитани, скромни, търпеливи и позитивно настроени, владеят чужди езици, знаят откъде са тръгнали и къде биха искали да стигнат. Те се държат като отбор от приятели, които се наслаждават на времето, което прекарват заедно. Джанлоренцо Бленджини е взискателен треньор, какъвто следва да бъде, но същевременно се държи като втори баща или поне като приятел, който подкрепя и напътства играчите, а пък те му отвръщат с доверие и изпълнителност. За приятелската атмосфера, която цари в отбора, допринася възприетата от треньора практика той да разпределя играчите по двойки в стаите по време на лагери и състезания с цел сплотяване на колектива. На фасадата на сградата на парламента може да пише „Съединението прави силата“, но примерите за следване на този принцип в публичното пространство у нас, включително в спорта, са сравнително малко, докато примерите за разединение с лопата да ги ринеш – достатъчно е да видим какво се случва в политиката, в съдебната система, в болници, училища, университети, културни институции и медии, както и в спортове като футбола и вдигането на тежести и в управлението на Българския олимпийски комитет (БОК).

Заслужава си да изтъкнем още един аспект на социалната среда, който вероятно също е допринесъл за оформянето на волейболистите ни като отговорни и уверени личности и професионалисти – провеждането на инициативи, насочени към интелектуалното и моралното израстване на състезателите още в юношеска възраст. Такава инициатива е срещата на националния ни отбор преди Европейското първенство за юноши до 17 г. в Албания с един от съоснователите на сдружение и издателство „Българска история“, която се провежда през 2021 г. по покана на Давид Давидов, вицепрезидент на БФВ, и Владимир Николов. На срещата момчетата се запознават с историите на българи като ген. Владимир Вазов, Пенчо Семов и Дан Колов. Друга образователна инициатива, този път дългосрочна и на клубно ниво, е откриването на библиотека в зала „Левски София“ на 1 ноември 2024 г., чрез която ръководителите на ВК „Левски“ се надяват да насърчат четенето сред подрастващите в школата, състезателите от първия отбор и треньорите. Същият този клуб, през който са преминали част от играчите в мъжкия ни национален отбор, подкрепя „Заедно в час“ в осигуряването на добро образование за всички деца в страната, като дарява на фондацията 10% от постъпленията по дарителската програма „Съмишленик“.

Ако трябва да обобщя с какво бих желал да запомним успеха, който националният ни отбор по волейбол постигна във Филипините (освен вдъхновяващите победи), това е неутолимият глад за самоусъвършенстване. Както пише живеещият в САЩ журналист Иво Иванов в една от историите в сборника „Хроника на болката“: „Не всеки може да играе в НФЛ [Националната футболна лига на САЩ, б.ред.] или да стане доктор. Но абсолютно всеки човек може да се опита да бъде най-добрата версия на себе си“.