Петя Колева, ОриентБГ

През ХІХ век на територията на съвременна Белгия се осъществява масова вътрешна миграция, при която фламандските селяни от северната част се заселват в по- индустриализираната южна област Валония. Въпреки това значително преселение на хора след Първата световна война, валонската индустрия продължава да изпитва силна нужда от работна ръка. Това обстоятелство принуждава властите да отворят границите на страната за чуждестранни работници. По този начин в периода 1920-1930 г. около 170 000 чужденци се установяват в Белгия, предимно от Полша и Италия. Паралелно с това белгийското правителство ограничава имиграцията чрез закон, който е в основата на съвременната имиграционна политика на страната.

След края на Втората световна война белгийското производство на въглища спада драстично. Този дефицит е широко разглеждан като основна пречка за постигане на следвоенните възстановителни цели, тъй като производството на тази суровина е неразделно свързано с останалото промишлено производство в страната. Въпреки предприетите правителствени мерки "битката за въглища" намалява броя на миньорите от 136 530 през 1940 г. до 87 566 души през 1945 г.

Въпреки усилията за подобряване на условията за труд и заплащането на миньорите, правителството се принуждава отново да търси чужда работна ръка – политика, която прилага за втори път. Властите подписват двустранни споразумения с Италия (1946 г.), с Испания (1956 г.), Гърция (1957 г.), Мароко (1964 г.), Турция (1964 г.), Тунис (1969 г.), Алжир (1970 г.) и Югославия (1970 г.). Когато отново през 1970 г. въгледобивната индустрия изпада в криза, на тези чуждестранни работници им се позволява да намерят работа в други промишлени отрасли като например черната металургия, химическата промишленост, строителството и транспорта.

В началото на 60-те години на ХХ век, когато търсенето на работна ръка от други европейски държави се увеличава, Министерството на правосъдието престава стриктно да прилага закона регулиращ имиграцията. Разрешителното за работа вече не се приема като предпоставка за пребиваването в страната. Поради тази причина се засилва нелегалната имиграция. Много от работниците - имигранти пристигат в Белгия като туристи, а в последствие остават нелегално и започват да търсят работа. Едва по-късно те формализират своето присъствие в страната. Този ред имплицитно е приет от работодателите и толериран от имиграционните власти в продължение на години.

Влошаващата се икономическа ситуация и повишаване на безработицата в края на 60-те на ХХ век принуждават властите да търсят нови мерки за излизането от кризата. През 1967 г. правителството пресича този нелегален начин  на влизането на територията на страната посредством връщане към по-строго прилагане на законодателството относно имиграцията. Приемат се нови правни норми за контрол на издаване на разрешителни за работа с цел контролиране и регулиране потока на имигрантите в страната, в съответствие с икономическите нужди.

Паралелно с ускоряването на интеграционните процеси на европейския континент и свободното придвижване на работна сила съгласно Римските договори, се налага и нова промяна в имиграционната политика на Белгия. В страната вече преобладаващата част от чуждестранните работници са италианци. През 1962 г. 62% от тази социална група от страни - членки на Европейската общност.

Европейското обединение има важен ефект и въздействие върху имиграционния проблем в Белгия. То води до разделението на имигрантите на две категории:
а) европейци;
б) граждани на трети страни или на държави извън ЕС.

Имигрантите, попадащи в първата категория се ползват с изключително много права, а тези от втората група са изправени през различни форми на дискриминация.

От 1968 г. имигрантите от страните-членки на Европейската общност са в състояние да преминават през територията на Белгия като туристи, само с представяне на паспорт или лична карта, без да имат нужда от виза. Освен това имат правото да работят на територията на страната, без да се нуждаят от разрешително за работа. Гражданите на държавите - членки на ЕС се ползват със същите права и задължения на работното си място, както и белгийските работници.

През периода 1946-1974 г. Белгия привлича предимно неквалифицирана работна ръка. През 70-те години на ХХ век настъпват сериозни промени в тази насока. Брюксел започва да привлича квалифицирани чужденци, които имат по-висока степен на образование. Освен това събирането на семействата и обучението в страната, се превръщат в привилегирован път за имиграция в Белгия.

В началото на 1960 г. се наблюдава първата мюсюлманска имиграционна вълна. Тогава се подписват споразумения с Мароко и Турция по програми за обмен на работна ръка. В края на същата година това става и с Алжир и Тунис. През 1974 г. тази програма е спряна и се налагат строги рестриктивни мерки по отношение на имигрантският труд. Множество от работниците - мюсюлмани обаче избират да останат в Белгия като по-късно към тях се присъединяват и семействата им. Кралството остава държавата с най-либерална политика на европейският континент по отношение събирането на семействата на имигранти. За разлика от другите европейски държави Белгия не е налагала своята колониална власт над страна от ислямския свят.

Достоверни демографски данни за броя на мюсюлманското население в Белгия липсват. Причината за това е отсъствието на формулиран въпрос за религиозната принадлежност във всички допитвания на правителството.1

Според независими изследвания през 2008 г. мюсюлманите в кралството са наброявали 628 751 или 6% от цялото население.2 От тях 98% са сунити. Последователите на тази конфесионална общност съставляват 25,5% от населението на столицата Брюксел, 4% от това на областта Валония и 3,9% от това на областта Фландрия. Белгийският социолог Ян Хертоген публикува през 2007 г. статистическа информация, която показва значително присъствие на мароканците (264 974 души) и турците (159 336 души). Мюсюлманите от алжирски произход са 8 500, а тези от туниски - 4 000 души. Останалата част от въпросната религиозна общност е представена от имигранти, емигрирали от Босна и Херцеговина, Пакистан, Ливан, Иран, Сирия и Египет. През периода 1985 - 1997 г. 113 842 мюсюлмани са получили белгийско гражданство като през периода 2003 - 2007 г. броят им се е удвоил.

Мнозинството от местните мюсюлмани се установяват предимно в големите градове като Брюксел, Антверпен и Шарлероа. Столичният град е дом на повече от половината мароканци на белгийска територия. В същото време обаче многобройно мюсюлманско население живее също така и в градовете Лиеж и Лимбург. Повече от 50% от турските имигранти се заселват във Фландрия, предимно в градовете Антверпен и Лимбург. Част от представителите на този етнос могат да се открият и в Брюксел и областта Валония.

Подобно на други западноевропейски страни ислямската общност в кралството се състои предимно от хора на млада възраст. Средната възраст на турските имигранти в страната е 18 години, докато белгийските граждани на същата възраст са едва 18% от цялото население.

В резултат на тази особеност и демографската дисперсия в някои райони съотношението между местно население и имигранти – мюсюлмани е в полза на последните. Например само около една четвърт от населението на столицата Брюксел са мюсюлмани под 20 годишна възраст. През 2007 г. населението на белгийската столица е наброявало малко над един милион. От тях приблизително 1/3 са мюсюлмани.

Резултатите от социологическо проучване, проведено от вестник “Belgique libre", телевизионния канал RTBF и Католическия университет Louvain сочат, че демографският профил на белгийската столица Брюксел ще бъде коренно променен след 15-20 години. Според белгийския експерт по социология и статистика Оливие Сави тогава населението на столицата на Европа ще има мюсюлманско мнозинство. Това ще стане факт, ако се запазят досегашните темпове на миграция и демографско възпроизводство на мюсюлманското население.

Все пак Сави поставя акцент върху миграционните движения, причина за които е изключителната привлекателност на Брюксел като световен политически и икономически център. Специалистът съобщава, че понастоящем едно местно брюкселско християнско семейство се състои от 3-ма души, докато мюсюлманското е средно от 4-5 човека. Той обяснява това положение до голяма степен със слабата степен на интеграция и формиране на компактни жилищни зони. Последните, от своя страна, се дължат на силното отстояване на ислямската ценностна система, произтичаща от изповядваната религия. Според Сави в брюкселската мюсюлманска общност се получава своеобразно припокриване между религиозна и етническа принадлежност, което подсилва вътрешното чувство за “гетовизация" и самоизолиране от външния свят.