От големия клюкарник Фейсбук научаваме, че ще има концерт пред Ректората – в подкрепа на студентските протести. Събота е. Решаваме да отидем семейно – да се разходим, момчетата да послушат музика, да заявим подкрепа за промяна в държавата. Пристигаме пред Ректората. Синовете ми поглеждат озадачени – лошо озвучаване, неизвестни изпълнители, рехав протест. Поглеждам часа – рано е, няма 16. Решаваме да погледаме скейтърите и да се върнем по-късно пред Ректората. След 50 минути не е по-различно. Мъжът ми гледа встрани с омерзение – по природа е бунтар, но когато вижда сред протестиращите опърпания националист Йоло Денев, махва с ръка и процежда: Жалка работа! Вглеждам се в студентите. В родените в свобода. Не ми се струва, че някой им плаща, за да са тук. Но не знам защо хоризонтът им е толкова нисък – една оставка на едно правителство. А после?

Решаваме да отидем в „Александър Невски“ - да запалим по една свещичка за нашите мъртви, в деня на Архангелова задушница. Трудно стигаме до храма – огражденията са огромни. Зад тях стоят уморени полицаи. Пак се питам: защо е толкова нисък хоризонтът на това правителство – толкова ли са страшни една оставка и едни предсрочни избори? Пък после – какъвто е резултатът.

В предверието на храма срещаме дядо Добри. Малкият ми син се ококорва зад очилцата – иска да научи всичко за този чуден старец. И ме пита простодушно: ако ние си продадем апартамента и дарим парите за църквата, ще станем ли като дядо Добри? Не знам какво да отговоря. Но хоризонтът пред мен неусетно се вдига. Знам, че е наивно. Но съм сигурна, че трябва да започнем от там. От себе си. И от добрия пример.