Анета Божидарова

Има едни малки български села, дето даже и на картата ги няма. Такова е дунавското село Загражден. И то, като повечето села у нас, бавно се обезлюдява. Нищо, че е на брега на Дунав, нищо че има хотел и плаж, а навремето даже е имало малко пристанище. Десетки ученици са се качвали на корабчето и са пътували до Русе, за да учат в големия град. Сега пристанище няма, плажът е неохраняем, а в хотела от време на време нощуват непознати важни господа.

86-годишната баба Веса цял живот живее в Загражден. Прекарала е лек удар, но умът й е като бръснач. „Малко бъркам, като броя кокошките“, смее се тя. Разпитвам я за живота й.

„Като бях малка, пасях кравите. Не исках да ходя на училище. Даскалът все ме хулеше, страх ме беше от него. Ама прав е бил – ей го, проста си останах и цял живот на къра съм работила. Ама хубав живот живеехме, да ти кажа – волни бяхме. А сега е по-мъчно. Уж да стане по-добре, ама не става“, нарежда баба Веса.

Питам я кога животът е бил по-хубав – преди 9-и септември, след това или днес? „При германците имаше ред – това, в чужда нива да влезеш и да откраднеш – дума да не става. Водят те веднага в кметството – глобяват те, че и бой ядеш. При Тодор Живков не беше добре – работехме на полето за 50 стотинки на ден – подигравка! Вкараха ни всички в ТКЗС-то, та и мързеливите да се облажат. Но работа поне имаше за всички.

Ама и сега не е добре. Вече не им разбирам нищо на тия от новините – кой червен, кой син, кой зелен – все е лошо. Децата ми хукнаха по чужбина, внуците и те – като пилци са се пръснали. На това как да му викам, че е добре?“

Голямата мъка на баба Веса е загубата на сина й – отишъл и той на гурбет - в Испания. Получил инфаркт и там, в чуждата земя починал, едва навършил 50 години. Дори не могла да го погребе като хората – снахата го докарала кремиран, че транспортирането на покойник било скъпо.

„Дъщерята сега е при мене. Тя остана млада вдовица, и тя по гурбети беше, ама сега си е тука, че аз вече без човек не мога... Не й се седи много на село, ама закара ли ме в града, няма да ме бъде дълго...На апартамент не съм свикнала.“

Питам баба Веса за внуците и правнуците. Едните, дето са в Испания, не ги е виждала от години. Все се канели да си дойдат, ама все нещо ставало – я отпуска не им давали, я парите не стигали. „Може и да не ме заварят жива...“, казва старата жена и очите й се наливат.

Другите й внуци са в София – те я навестяват, че и децата си водят, дето са й правнуци. „Малко ми дигат гюрюнтия, ама ми е драго“, разказва старата жена.

Питам я и за селската черква. „Много добър поп имахме – поп Спиро, ама умря отдавна. Попадията лошо я сполетя – нападнали я разбойници, насилвали я, отиде си без време жената. Щерката на поп Спиро е женена в Германия – изпрати пари, та оправиха черквата – иначе беше тръгнал да пропада храмът. Ама друго гайле дойде - поп си нямаме. Идват сега едни млади попчета, но не струват – малко пияници падат, не са Божи хора. Та храмът е нов, ама вяра много няма... “

„Светът е вече друг, бабо Веске  - казвам бодро - компютър виждала ли си – сега целият свят може да дойде в твоето село“. Оказва се, че старата жена е виждала компютър – внуците, дето са в София, донесли – та да се види и чуе с онези, дето са в Испания. „Видях ги и ги чух, ама не е човешка тая работа. Друго е да им хвана ръчичките на дечицата...“, нарежда баба Веса.

„Не се ли радваш, че вече сме в Европа, бабо?“, питам 86-годишната жена. „Какво да й харесвам на Европата – той, светът, колкото и да е голям, на прага на къщата свършва. Ама прагът като е пуст, все едно светът до къде е...“