1807 г. е открит астероидът 4 Веста - третият по големина астероид в астероидния пояс. Високото албедо го прави най-яркия астероид и единствения видим понякога с невъоръжено око.

Открит е от немския астроном Хайнрих Вилхелм Олберс и носи името на богинята на домашното огнище от римската митология Веста. Името е предложено от математика Карл Фридрих Гаус.

В зората на Слънчевата система вътрешността на Веста вероятно е била разтопена, позволявайки диференциация на вътрешните слоеве. Кората му се състои от базалтови скали формирани под действието на вулканизъм в далечното минало на астероида, докато за вътрешността му се счита че се състои предимно от желязо и никел.

Снимки на телескопа „Хъбъл" от 1996 г. разкриха обширен кратер на повърхността на астероида с диаметър от 430км. През 2001 г. пък за астероида 1929 Кола беше установено, че произхожда от вътрешността на кората на Веста.

Любопитен факт е, че до откриването на следващия астероид 5 Астрея минават 28 години.

1848 г. поради струпване на лед Ниагарският водопад спира за едно денонощие.

През март 1848 г. мощен югозападен вихър избутва огромни късове от замръзнала езерна вода в северозападния край на езерото Ери, блокирайки по този начин извода от вода към река Ниагара. В нощта на 31 март срещу 1 април водопадът потича отново.

Водопадът, който се намира на река Ниагара в Северна Америка - на границата между САЩ и Канада, е открит е през 1678 г. Първоначално се е намирал близо до днешния Люистън, но ерозията на кората е довела до изместването на водопада няколко километра на юг. Въпреки че през последното столетие ерозията и рецесията са забавени с инженерни мероприятия, експертите определят, че водопадът ще се измести достатъчно, за да пресуши по-голямата част от езерото Ери, чието дъно е по-високо от дъното на водопада, затова и се опитват да намалят скоростта на ерозията и да забавят процеса.

Любопитен факт е, че Ниагарският водопад замръзна и тази година - на 9 януари. Температурите около водопада паднаха до -19 градуса по Целзий. Образуввали се в горната част на река Ниагара безпрецедентни количества лед пък причиниха задръстване и наводнение на два острова близо до водопада.

Всъщност част от Ниагара е замръзвала още през 1936 г., но тогава явлението е засегнало само най-ниския от трите Американски водопада.

1867 г. САЩ купуват от руския император Александър II Аляска за 7,2 млн. долара. Общата площ на Руска Америка по това време възлиза на 1 518 800 кв.км.

През 1853 г. руският генерал-губернатор на Източен Сибир граф Николай Муравиев-Амурски докладва, че според него раздялата с територията е неизбежна, тъй като разходите за поддръжка на американските руски владения са значителни. Същевременно със стойността на продажбата ѝ би се спомогнало да се укрепят позициите на Русия в Азия по тихоокеанското крайбрежие срещу разрастващото се проникване и влияние на Британската империя в Северния Пасифик.

В крайна сметка със загубата в Кримската война окончателно се затвърждава убеждението, че поради силния британски флот е безсмислено прякото владение на ледените планински територии в Америка и през 1867 г. „куфарът с лед" е продаден на САЩ. От страна на американския Конгрес сделката изглежда изключително неизгодна, защото е свързана със значителни разходи по поддръжката на това огромно и отдалечено от източното крайбрежие владение, а освен това гражданската война е разорила хазната.

Договорът за продажбата е подписан във Вашингтон от посланика на Русия в САЩ и американския външен министър Уилям Сюърд. В онзи момент Русия смята, че се е отървала от необятна пустош, а американците заклеймяват покупката като безсмислена. По-късно обаче се оказва, че територията е много богата на природни ресурси. Още същата година янките откриват злато на Аляска, което е причина от 1896 г. до 1945 г. да продължи прословутата клондайкска треската. През 1959 г. Аляска става 49-ият американски щат.

Американският Сенат ратифицира договора на 9 април 1867 г., а официалната церемония по прехвърлянето на територията се провежда на 18 октомври 1867 г. в Ситка. Руският флаг е свален и е заменен от американския след серия салюти. Същият ден в САЩ е въведен официално и Григорианския календар и жителите на Аляска от 5 октомври се събуждат на 18 октомври.

1912 г. британският изследовател сър Робърт Скот загива на връщане от Южния полюс, след като в опита си да го достигне пръв е бил изпреварен от норвежеца Руал Амундсен. Разочарован, той не успява да се върне в базата си и намира смъртта наледения шелф Рос заедно с екипа си.

Робърт Скот е роден в Дейвънпорт, Англия, през 1868 г. Постъпва във флотата още 13-годишен - през 1881 г., и служи на кораба „Бодика", британският флагман в Ламанша. От началото на 20 в. се отдава на изследователска дейност и от името на сър Клемънс Маркъм, президент на Кралското географско общество, води през 1900-1904 г. национална антарктическа експедиция. Тя изследва морето на Рос и нарича територията източно от него Земя на крал Едуард VII.

Оттогава датира и съперничеството между Скот и Амундсен за достигане на все още непокорения Южен полюс. През 1910 г. изследователят потегля на втората си полярна експедиция. Корабът му „Тера нова" отплава от Лондон на 1 юни, а по пътя научава, че към Южния полюс се е отправил и Амундсен. Състезанието го принуждава да се откаже от някои предохранителни мерки, за да опита да стане първият човек, достигнал най-южната точка на Земята. Скот и четиримата му придружители пристигат на Южния полюс на 17 януари 1912 г. само за да видят там норвежкото знаме и да разберат, че Амундсен е стъпил там месец по-рано.

И докато норвежецът успява да се върне невредим в изходната си база, Скот и екипът му загиват. Телата им са открити само на 20 км от базовия лагер

1974 г. космическият апарат на НАСА „Маринър 10" изпраща първите заснети отблизо снимки на Меркурий.

Американският непилотиран космически апарат е изстрелян на 3 ноември 1973 г. с цел изследването на планетите Меркурий и Венера. Пуснат е две години след „Маринър 9" за последната мисия от програма „Маринър".

Любопитен факт е, че това е първият космически апарат, който използва маневрата гравитационно подпомагане, използвайки Венера, за да промени траекторията на полета си и снижи перихелия си до орбитата на Меркурий. Тази маневра извършена според орбиталната механика и изчисленията направени от италианския учен Джузепе Коломбо поставя космическата сонда в орбита, която многократно го среща с Меркурий. „Маринър 10" използва радиационното налягане върху слънчевите си панели за да контролира височината си.

През първата седмица на полета камерите на „Маринър 10" са изпробвани като предават пет серии снимки на Земята и шест на Луната. Заснет е и северният полюс на Луната, който дотогава е по-слабо изследван. Това осигурява ценна информация за по-цялостно картографиране на Луната и създаването на Лунната контролна мрежа.

Първото преминаване покрай Меркурий е направено в 20.47 ч. (по Гринуич) на 29 март 1974 г. при най-близко разстояние от планетата 703 км. След като прави една обиколка около Слънцето, (а в това време планетата извършва две такива), „Маринър 10" минава отново близо до Меркурий на 21 септември 1974 г. на разстояние 48 069 км. Третото последно и най-близко прелитане до планетата е на 16 март 1975 г. на разстояние само 327 км.

„Маринър 10" открива, че Меркурий има оскъдна атмосфера, състояща се предимно от хелий, както и магнитното поле и богато на желязо планетарно ядро. Радиометричните изследвания предполагат, че нощната температура на повърхността на планетата достига около -183°C, а максималната дневна е около 187°C.

Единствената мисия до Меркурий обаче не успява да картографира по-голяма част от повърхността на планетата, защото орбиталният период на сондата е бил три астрономически Меркуриански дни. Една и съща страна от планетата е била осветена при всяко сближаване на Меркурий и „Маринър 10" и останалата част от нея е останала завинаги скрита от земните камери.

След последната маневра горивото на апаратът е почти изчерпано и „Маринър 10" започва нова обиклока около Слънцето. Изчерпването на запасите от азот са отбелязани със започването на непрограмирана маневра. Веднага са изпратени команди за спиране на функциите на предавателя и на радиосигналите от апарата и връзката със Земята е прекъсната.

Днес „Маринър 10" вероятно още обикаля около Слънцето, но инструментите на борда му почти сигурно са повредени от слънчевата радиация.

1988 г. играчът на крикет Ян Ботъм започва своя преход през Алпите на слонове - по стъпките на Ханибал, за да събере пари с благотворителна цел.

Походът на Ханибал през Алпите се осъществява през 218 г. пр.н.е. и е едно от най-големите постижения на Втората пуническа война, както и един от най-прочутите военни подвизи в древните и антични войни, а и във войните въобще в цялата военна история.

Първата пуническа война завършила с въстание на наемниците на Картаген, при което Картаген оцелял на косъм, като дори се наложило Древен Рим да го подкрепя, макар и вербално, в конфликта му с периферията. Картаген е спасен от Хамилкар Барка, който обкръжава наемниците в дефилето на Ла Аш (Топор) и избива всички, попаднали в обръча. На Картаген от Рим била наложена контрибуция в размер на 20 милиона таланта, платими за 20 години.

От 240 г. пр.н.е. в продължение на 22 години на Рим се наложило да се бори на живот и смърт с галските племена от Цизалпийска Галия. След разгрома на наемниците, Хамилкар е изпратен в днешна Испания, където създава империя, управлявана от Картаген. Там в продължение на 20 години организира професионална и високо дисциплинирана армия, чието командване през 220 г. пр.н.е. е поето от Ханибал.

Възпитан в дух на омраза на живот и смърт към Рим, през 219 г. пр.н.е. Ханибал денонсира прекалено неблагоприятния за Картаген мирен договор с Рим след края на Първата пуническа война. През същата година напада град Сагунт, който е под покровителството на Рим, след което преминава река Ебро. От Ебро маршрутът минавал през Пиренеите, река Рона и накрая през Алпите-вратата към Цизалпийска Галия и Рим. Ханибал Барка се установил на западния бряг на Рона с армия от 100 000 души наемници и 86 бойни слона. От другата страна на реката го очаквали враждебно настроените галски племена.

Пресичането на Рона било истинско изпитание за младия пълководец. За няколко дни били изсечени много дървета, от които картагенците направили салове за преплаването на реката. Вечерта преди деня на преминаването Ханибал наредил на Хано да пресече реката незабелязано с 10 000 души нагоре по поречието и да мине в тил на очакващите отсреща гали.

На другия ден Ханибал изпратил голяма част от армията си към отсрещния бряг и още с приближаването им галите стремглаво нападнали саловете и неговите войници, но за голяма изненада Хано се появил от гората и се оказал в техен гръб. Това предизвикало паника у келтите и те били лесно разбити от картагенците.

Следващият проблем бил как да накарат слоновете да се качат на саловете, тъй като те упорито отказвали да го сторят. С малка хитрост, пуните сложили върху дървените плоскости чимове и цели храсти и така едрите животни помислили, че стъпват на твърда земя. При прехода някои изпаднали в паника, паднали в реката и се удавили, но въпреки всичко по-голямата част преминали на отсрещния бряг.

Стигнал подножието на Алпите, пред Ханибал стояла единствено тази естествена преграда, която трябвало да пресече посред зимата. Ханибал изпратил обратно Хано с 10 000 души обратно в Иберия да брани тамошните територии северно от река Ебро, а с 15 000 души неговият брат Хаздрубал трябвало да се установи южно от Ебро. Обратно в Нови Картаген на гарнизон били изпратени 4000 души. Накрая Ханибал събрал подчинените си офицери, като им разяснил плановете си и ги накарал да известят, че всеки който не се чувства готов за този преход може да напусне войската. Така Барка останал с армия от около 56 000 души, с които навлязъл в Алпите.

Към онзи момент се смятало, че Алпите са практически непроходима планина, като същевременно тя била и дом на няколко племена, които се борили срещу всеки натрапник. По време на прехода си картагенската армия се сблъсквала непрекъснато с нападения от галите. Някои от тях Ханибал успял да привлече на своя страна, но в крайна сметка галските водачи се оказали предатели и въвлекли картагенците в засади от които армията им претърпяла значителни загуби.

Така за 14 дни на мъчителен преход през Алпите, в резултат от всички естествени пречки и трудности, 56-хилядната армия на Ханибал се стопила наполовина, преди да бъде пресрещната от римска армия при Требия и Тразименското езеро през 217 г. пр.н.е. по време на решителната между Рим и Картаген Втора пуническа война. През Алпите преминават и бойни слонове, от които оцеляват само два.

В България:
1944 г. София е бомбардирана от англо-американската авиация. Около 450 американски тежки бомбардировача и 50 британски бомбардировача нападат София. Хвърлени са около 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби. Разрушени са 3357 сгради. Жертвите са 139, а ранените са стотици.

Първият масиран въздушен удар след началото на Втората световна война срещу българската столица е нанесен на 14 ноември 1943 г. В него вземат участие 91 бомбардировача Б-25 „Мичъл", Които са охранявани от 49 изтребителя Локхийд П-38 „Лайтнинг". Въздушнопредупредителната служба подава късно тревога за 3/6 орляк и той излита, когато противникът е вече над София. При този въздушен бои на българска територия не е намерен свален противников самолет, но Радио Кайро съобщава за един незавърнал се в базата си самолет.

Вторият удар по София е нанесен на 24.11.1943 г. В него участват 60 бомбардировача Б-24 „Либърейтър" и 40 изтребителя П-38 „Лайтнинг". До края на 1943 г. следват още две нападения. Новата 1944 г. започва за софиянци с тревога за ново въздушно нападение. Само падналата гъста мъгла спасява София от планирана бомбардировка на 4 януари. Долетелите противникови бомбардировачи не успяват да открият целите.

Но само след няколко дни - на 10 януари, българската столица е подложена на първия от замислените комбинирани дневно-нощни удари на англоамериканската авиация, който поставя началото на найтежките изпитания за гражданите и средствата за противовъздушна отбрана.

За първи път над София се появяват четиримоторните бомбардировачи „Боинг" Б-17 „Флайинг Фортрес" („Летяща Крепост"), като техният брой е 143, а на „Либърейтърите" - 37. Те се охраняват от 100 „Лайтнинг"-а. Срещу тях излитат 23 ,Девоатин"-а от 2/6 изтребителен орляк и 16 Ме-109Г от 3/6 изтребителен орляк. След тази бомбардировка англичаните извършват нови четири нощни удара по София: на 16 март с 50 самолета, на 17 март с 25 самолета, на 24 март с 40 самолета и на 29 март с около 40 Де Хавиланд „Москито". При всички тези нападения градът е отбраняван само от противовъздушната артилерия, защото българската авиация не разполага е нощни изтребители.

В нощта на 29 срещу 30 март 1944 г. е извършено най-тежкото въздушно нападение над София. То е осъществено от 450 бомбардировача Б-24, Б-17, Б-25 „Митчел" и Хендли Пейдж „Халифакс", които се охраняват от около 150 изтребителя П-38 „Лайтнинг". На този ден българските летци изтребители свалят четири бомбардировача, повредени са девет. Свалени са и три изтребителя П-38 „Лайтнинг".

Последната бомбардировка над София се извършва на 17 април 1944 г. Противовъздушната артилерия участва в отразяването на удара с всичките си 12 тежки батареи. В този въздушен бой българските изтребители понасят най-големите загуби за цялата война. Това се дължи на обстоятелството, че те за първи път участват във въздушна битка с едномоторните изтребители П-51 „Мустанг". По силует последните много приличат на месершмитите и нашите летци в началото на боя ги смятат за свои. Някои от тях даже ги приканват с разклащане на крилете да се приближат.
Когато се открива грешката, е твърде късно. Загиват общо шестима пилоти.

След тази дата София не е повече бомбардирана. Поставената цел от англоамериканците излизането на България от войната, не е постигната. Сега усилията на съюзническата авиация се насочват срещу румънския петролен център при Плоещ.

1969 г. се осъществява първото цветно телевизионно излъчване в България. Всъщност датата е различна според много от източниците. Безспорно е началото... През 1951 г. екип от ентусиасти в Катедрата по радиотехника и физика в Машинно-електротехническия институт (дн. Технически университет) започва работа по предаване на образи на разстояние.

Идеята за телевизия е на тогавашния доц. Кирил Кирков, който, повлиян от информациите за телевизионни предавания в чужбина, предлага на ректора на МЕИ проф. Саздо Иванов да започнат експерименти за създаването на телевизия у нас. След усилена работа, в края на 1952 г. идват и първите успешни опити за предаване на телевизионен образ. На 16 май 1953 г. за първи път е осъществено стабилно телевизионно предаване - по кабел от една зала до друга е предадена снимката на проф. Ангел Балевски.

На покрива на „Политехниката" срещу паметника на Васил Левски в София са поставени две предавателни антени: 20-метрова за предаване на изображение и 10-метрова за звука, чрез които през 1953 и 1954 г. се правят сполучливи опитни телевизионни излъчвания. В навечерието на 1 май 1954 г. е осъществено първото официално предаване по безжичен път. След тази дата Експерименталният център на МЕИ започва редовни предавания веднъж седмично, а след септември 1954 г. - два пъти седмично. Телевизионната апаратура се състои от една камера и стара киномашина, а Българска кинематография предоставя филми, които първата българска телевизия излъчва.

На 7 ноември 1954 г. телевизионният екип на Политехниката пренася цялата си уредба и апаратура в старата сграда на хотел „България" и осъществява първото живо външно телевизионно предаване. Камерата е разположена на балкона на сградата на улица „Васил Левски" № 1 в столицата, а телевизионното излъчване се наблюдава от няколко телевизора, разположени около площада.

Появява се и първото съобщение на БТА за телевизията в България. През 1959 г. от Експерименталния център при МЕИ продължава редовните телевизионни предавания два пъти седмично. Осъществени са още няколко живи предавания - две модни ревюта, два естрадни концерта от ресторант „Балкан", манифестациите на 1 и 24 май 1959 г.

През април 1958 г. Политбюро на ЦК на БКП, въз основа на директивите на VII-ия конгрес на партията, взема решение за ускорено развитие на телевизията в България. Директивите за народностопанския план предвиждат собствено производство на телевизори „Опера" в софийския завод „Ворошилов". Работата по проектирането и изграждането на телевизионна кула в „Парка на свободата" е възложена на колектив под ръководството на арх. Любен Попдонев, а строителството започва в края на 1958 г.

На 1 ноември 1959 г. е осъществено първото (неофициално) предаване от новата телевизионна кула, а на 6 ноември телевизията предава пряко футболния мач между отборите на „Левски" (София) и „Рапид" (Букурещ), последван от съветски игрален филм. На 26 декември 1959 г. става официалното откриване на Българската телевизия.

На 21 юли 1969 г. Българската телевизия излъчва на живо първата стъпка на човек на луната. През същата година започват и първите пробни цветни телевизионни предавания по системата SECAM.

Всъщност Деветосептемврийската манифестанция през 1972 г. е първото редовно предаване на цветната телевизия у нас. Предаването е осъществено чрез първия цветен ПТС (ПТС 5), оборудван изцяло със съоръжения на немската фирма Bosch. На 1 май 1973 г. е излъчена първата цветна програма от първото цветно телевизионно студио - Студио 6 в телевизионния център на улица „Антон Страшимиров".

До края на 1972 г. цветната телевизия обхваща 32 часа седмично, като предаванията в цвят на са редовни и се обявяват предварително. Цветно са излъчвани откриването на Международния панаир в Пловдив, манифестации и „Съветския петък". Първата изцяло цветна програма е излъчена на 1 май 1973 г. от новото Студио 6, а до 1980 г. 80% от всички програми са цветни.

1976 г. се открива обновеният Народен театър „Иван Вазов" с премиера на пиесата „Хъшове". Зрители са делегатите на XI-ия конгрес на БКП.

Любопитен факт е, че с пиесата „Хъшове" започват през 1904 г. представленията на Народния театър. Именно с „Хъшове" през 1954 г. се чества и 50-годишнината му. През юбилейния стотен сезон (2004-2005) безсмъртната творба на Вазов отново е постаена на сцената му.

Източник: Дарик