Анета Божидарова

Всяка година се питам защо никой отдавна не изкачва стръмните стъпала към Янини грамади – лобното място на Александър Стамболийски, земеделската Голгота. Удобно потънали в хлада на климатика, ние паркираме колите за поредния земеделски събор.
От 25 години той се случва няколко пъти през юни – в зависимост от броя на земеделските организации. Всички до една претендират да са наследници на Стамболийски. И нито веднъж не събраха сили заедно и в един ден да застанат на заветното за земеделците място. Защото те са много, но Стамболийски е един.
Не че не са си стискали ръцете през годините и не са давали обети за единство – само на думи явно е било. Дребната суета и дребната амбиция ли изместиха каузата?
Всеки, разбира се, има и вярва във своята лична политическа мисия. И едва ли словата, които реди от високата трибуна на Янини грамади не минават през сърцето му. Но дали това е достатъчно?
Надявам се, че всеки, който говори от Янини грамади, поне мъничко се съизмерва с исполинския ръст на мълчаливите борове отсреща и с още по-мълчаливата костница, която поглъща венците и цветята. И си дава сметка, че така ни поглъща и историческото време.
Знак никакъв не идва отникъде. И никой не изкачва тревясалата и стръмна пътека към Янини грамади.
Колко ли самотен е бил в последните си мигове във вилата си при Славовица министър-председателят Стамболийски при наличието на толкова първоначални политически приятелства!
Казват, че мълниите поразяват само високите върхове. Ние още стоим в подножието на пътеката до костницата на Янини грамади. И всеки трябва сам да извърви пътя си по нея. За да достигне поне своя малък връх. Очевидно за големи земеделски върхове още е рано да се говори.