Анета Божидарова

Петьо беше внук на единствения активен борец против фашизма в нашето село. Влюби се в мен 12-годишен и често идваше у дома. Дядо ми беше николапетковист, земеделец.
Беше ашладисал една джанка и в цялото село нямаше дърво с толкова големи и сладки плодове. Доста деца влачех вкъщи и цели часове висяхме на джанката. Петьо уж също идваше за това, но маслинено-черните му очи горяха, когато ме гледаше. Бях по-голяма от него и се смеех на увлечението му. Беше ми приятно, но и леко досадно.
Когато разбра Петьо на кого е внук, дядо ми реагира остро и неочаквано: Точно този ли намери да доведеш вкъщи? С дядо му сме врагове, процеди той, като дърпаше от „Арда"-та без филтър.
Тогава не разбрах защо е тази враждебност. Вместо да отблъсне, това обаче наостри вниманието ми към Петьо. Започнахме да се виждаме тайно, въпреки съпротивата на двете семейства. Никога не сме били близки, но в годините между нас се настани една тайна и забранена симпатия. Почти любов.
Срещнахме се след много години в София, вече студенти. Когато зърнах в тълпата горящите маслинено-черни очи на Петьо, нещо в корема ми се преобърна. Той отново ме гледаше както преди 10 години. Бяхме заедно само една нощ. Най-безнадеждната и най-незабравимата любовна нощ в живота ми. Омразата между нашите дядовци обаче като че ли мълчаливо ни наблюдаваше. Повече не се видяхме с Петьо.
След години научих, че дядо ми имал политически конфликт с Петьовия дядо. Дълга история за мъжки приятелства и предателства. Сблъсък между чепати и своенравни мъже и последвала мълчалива омраза през годините.
Днес и двамата ни дядовци са покойници. Дори сладката джанка изсъхна. Още се питам кое е по-силно – любовта или омразата?