Б. Знеполски: Помня добре ситуацията. Бях студент първи курс. Имахме лекции в Ректората на Софийския университет. В едно от следобедните междучасия един мой състудент се приближи до мен и ми каза, че Тодор Живков е паднал от власт. Стояхме на един от прозорците на аудиторията, гледахме навън и мълчахме. Бяхме обзети от някаква тържественост, от усещане за съдбовност, без да разбираме какво точно означават те. Само преди месец се бях уволнил от казармата, с известни усилия си бях създал крехък ритъм на студентски живот, но през това междучасие усетих, че нещата ще се променят, че всичко тепърва предстои. Междучасието се проточи. До края на деня нямахме повече лекции и упражнения. Часовете за този ден бяха приключили.
Как си представяхте в онзи момент бъдещето на България?
Б. Знеполски: В онзи момент не си представях бъдещето на България, защото не знаех какво точно се е случило. Всичко беше в сферата на предчувствията, на усещанията: изненада, превъзбуда, възторг... Изпитвах силна нужда да говоря, да споря, да обсъждам, без да имам какво толкова да кажа. Ставаше дума не за споделяне на информация или анализи, а за споделяне на емоции. Падането на Тодор Живков отприщи енергии, които не можеха да се свържат с някакви ясни образи или проекти за бъдещето на страната, тъй като десетилетия наред политическото и социалното ни въображение бяха насилствено блокирани. Затова първоначално тези енергии се превъртаха на празен ход, изразходваха се в някаква трескавост на думите, на жестовете, на телата. Имаше желание за общуване, за срещи, за съпреживяване, за преоткриване и обвързване с другите хора по нов начин в новата ситуация.
В първите дни фокусът на вниманието беше върху Политбюро на БКП: дали падането на Живков означава либерализиране на режима, реформиране на комунистическата партия и т.н. През следващите няколко седмици спектърът на очакванията рязко се разшири. Събитията в другите източноевропейски страни, както и големите митинги в центъра на София показаха, че промяната е необратима и ще е много по-радикална. Започнахме да мечтаем по-смело, но тъй като въображението ни беше неопитно, едва прохождаше, губеше се в илюзии. През онези седмици и месеци аз и хората около мен си представяхме България не през образите на личното или общото материално благополучие, а през идеята за демокрация: свобода на мненията, на сдруженията, на вероизповеданията, многопартийна политическа система, свободна преса и телевизия и пр.
Идеята за демократична България ни въодушевяваше, мисълта, че можем, макар и скромно - като обикновени участници в митинги, шествия, стачки - да допринесем за тази кауза, ни изпълваше с гордост. Представяхме си, че България скоро ще стане демократична, а след това демокрацията съвсем естествено, неизбежно ще породи и материално благополучие. Това бяха грандиозни, твърде общи, доста объркани надежди. Няма защо днес да се сърдим на живота, че не ги е последвал. Няма защо да се сърдим и на себе си, че надеждите ни не са били по мярата на действителността. Те имаха своето значение, което обаче не трябва да се измерва с достоверността им, с прогностичната им стойност, а именно с енергиите, които породиха. В този смисъл падането на Живков и последвалите събития породиха представи и очаквания, които ни дадоха сили да преживеем трудно, но и вълнуващо 90-те години на ХХ в. Благодарение на тях успяхме като страна да се оттласнем институционално и манталитетно, макар и съвсем не достатъчно, от обществото и времето, олицетворявани от фигурата на Тодор Живков.