"Животът, макар и кратък" е новата премиера в Сатиричния театър част от отбелязването на 70 години от рождението на големия български драматург Станислав Стратиев. Това, което се случва на архитект Стилянов, може да се случи на всеки от нас. На мен, на теб… Искаме да бъдем свободни, да бъдем себе си, да живеем според убежденията си, да преодолеем страхове, комплекси и социални навици, но все се намират причини, които ни карат да отстъпваме, да премълчаваме, че тънем в нелепост и абсурд, в мизерията на своята безсмисленост и дребна хитрост… Не е лесно да бъдеш почтен и честен в общество, в което почтеността, честността и уважението към отделния човек не са общоприети ценности. Арх. Стилянов иска да постъпи така, както му диктува събудилата се в една прекрасна утрин негова творческа и гражданска съвест. Той е въодушевен от решимостта си, започва да изпитва непознатите до този момент наслади на самоуважението. Той тръгва окуражен и свободен към заседанието на експертната комисия, където този път ще им каже цялата истина…Но му се скъсва копчето на панталона… Може ли едно копче да провали един красив порив?



" Защо „Животът, макар и кратък”? Защо именно тази пиеса и защо е такова заглавието й?
Първият подвъпрос има лесен отговор. Правили сме я през вече далечната 1986 г. Беше много успешен спектакъл и вярваме, че и сега ще е така, защото както и другите сатирични комедии на Станислав Стратиев, тя не е загубила потенциала си да влиза във важен разговор със съвременния зрител и го постига отново със смях, сатирична острота и болка за човека.
Вторият подвъпрос няма лесен и еднозначен отговор. Всеки зрител ще го потърси в себе си. Как съумяваме да препълним живота си, който е толкова кратък, с ненужни социални и лични глупости, с празни думи и празни отношения? И, ако е такъв животът, то това живот ли е?
В същото време авторът се опитва да разбере човека, той вижда, че в него още е жив поривът към промяна. Значи още е живо онова в него, което го прави човек…
Стратиев може би вижда изход в ироничните обрати, в надсмиването и самонадсмиването, характерни за българина. Той познаваше хората, за които пишеше. И го болеше за тях. Милосърден и разбиращ, той пишеше хрониките на нашата агония с желание да ни дари с надежда. Затова залагаше на смеха. Та дано чрез смеха се изцелим от роба в себе си. Защото - както казваше Станислав Стратиев - най-прекият път към истината е смехът." пише драматурга Никола Вандов.

"Когато ти е трудно да кажеш нещо за едно произведение, опитай да разсъждаваш върху заглавието му. То е екстракрът, събран от автора – отправната или финална точка, която той е дал на творбата си. А в нашия случай заглавието е многоточие... „Животът, макар и кратък“...
Всеки може да го продължи сам, но никой не може да го оспори. Такава е тази пиеса, писана преди двадесет и пет години, дано такова да бъде и нейното представяне днес! Докато репетирахме, ние мислихме за Живота като за бунт срещу собствената ни апатия и склонност към комформизъм. За Живота, който макар и кратък, иска да бъде запомнящ се живот. И за човешкото ни време, което тича и си играе с нас като дете, понякога спира, понякога се връща, понякога седи на две пространства едновременно, понякога просто изчезва..." признава режисьорката Василена Радева

Постановка – Василена Радева
Сценография – Елена Шопова
Композитор – Емилиян Гацов-Елби
Движенчески консултант – Мирослав Йорданов
Драматург на постановката – Никола Вандов

Участват
Архитекта – Мартин Каров
Човека – Константин Икономов
Мъжа – Кирил Бояджиев
Жената – Йорданка Стефанова