„Мадоната на бадемите” на Марина Фиорато  е четивото, с което „Кръгозор“ ще изкуши читателите си през юли. Авторката на „Стъкларят от Мурано” и „Тайната на Ботичели” отново съумява да улови уханията, страстта и енергията на ренесансова Италия. Сред горчивия аромат на бадемите и мириса на боята от четката на талантливия художник Бернардино Луини, ученик на Леонардо да Винчи, се разгръща една великолепна история за страст и предателство. За неподозирана смелост и благородство. За любовта, от която са родени най-известният ликьор – амарето, и едни от най-красивите фрески на ренесансовата живопис.
И днес хората се наслаждават на ликьора Amaretto Disaronno, но малцина знаят историята за любовта, която е вложила горчиво-сладката си тайна в него. Откъсът, който предлагаме, подсказва очарованието на тази история.

Амарето
Из  „Мадоната на бадемите” на Марина Фиорато

– Аманте?
– Амаре?  
– Амареца?  
Симонета и Манодората седяха един срещу друг на масата в кухнята. Всеки от тях държеше по една чашка със сладкия кехлибарен еликсир и всеки от тях от време на време вкусваше от напитката, докато се опитваха да измислят име за течната алхимия на Симонета.
– И така – започна пак Симонета – да се върнем в началото. Думата за бадем е мандорла...
– Доста близо до моето име.  
– Наистина! Защо да не вземем тогава да кръстим напитката „Манодората“? Защото не би могла да се роди, ако не бяхте вие! 
Манодората поклати тъмната си глава и кадифеният шлейф на шапката му се разлюля над раменете му.
– Не става! – отсече. – Аз съм добре познат по тези части на страната, а една асоциация с евреин няма да помогне с нищо на продажбите ви! Нека по-добре се насочим към други варианти.
– Ами... старата латинска дума за бадем е амигдала... 
– Което означава какво?  
– Доколкото знам, сливица в гърлото.
– Ха! – изсмя се Манодората. – И това ако е подходящо име за напитка! Нещо друго?
Симонета отново опита еликсира си. Все още не се чувстваше готова да разкрие на приятеля си просветлението, което бе получила, докато приготвяше напитката, защото в нея бе дестилирала и щастието си, и болката си, родени от чувствата ѝ към Бернардино.  
– Прави ми впечатление, че питието е едновременно сладко и горчиво. А думите за любов – амаре, и за горчилка – амареца, са много близки.
Манодората кимна и отбеляза:  
– Би могло да се каже, че където има любов, има и горчилка, защото думата амаре се съдържа в началото на амаре-ца.
– Значи любовта завършва с горчилка, така ли? – усмихна се тъжно Симонета. – Не особено окуражаващо, не мислите ли?
– Ала вярно. 
– Не и за вас. Ето, вие си имате вашата Ребека, имате си и прекрасните синове!
– Дори и най-влюбените рядко умират в един и същи ден. В крайна сметка всеки от нас остава сам, но любовта живее вечно, както вече обсъждахме с вас.
Симонета потрепери при мисълта за Бернардино. Дали още я помнеше, или вече лежеше в обятията на друга жена, където и да се намираше? Да, горчива мисъл наистина.
– Хайде тогава да наречем питието Амарето! Защото горчивината му е съвсем мъничко. И освен това имаме всички основания да вярваме, че вкусът му ще ни доставя радост поне за времето, отредено ни на тази земя! 
Ето как ликьорът „Амарето“ получи името си. И от мига, в който това стана, Симонета и Манодората се задействаха светкавично. Манодората доведе цяла група еврейски работници, които да оберат бадемите и да подрежат дърветата правилно за следващата реколта. Процесът се надзираваше от господарката на замъка – тя обясни на дърварите онова, което ѝ бе обяснил Лоренцо: „Клоните трябва да бъдат разположени така, че между тях да може да премине лястовица, без да си свива крилете“. Когато това беше направено и клоните на дърветата бяха подходящо разредени, Симонета се загледа изпод сводовете на входа на дома си и действително зърна една от въпросните дребни птици да се спуска между клоните на горичката. И точно както трябваше да стане, лястовицата нямаше нужда да свива криле, за да прелети. Потрепери от лошо предчувствие – спомни си, че римляните някога бяха възприемали като зла поличба да видиш лястовица в полет. Побърза да се отърси от това чувство и влезе в кухните, където жените, наети от еврейския ѝ приятел, жужаха като огромен кошер пчели, заети да приготвят неповторимата бадемова смес.
Манодората беше помислил за всичко. Вложи пари, за да докарат буци кафява захар от Константинопол, лимони от Кипър и ябълки от Англия. Карамфилът и останалите подправки пристигнаха с корабите от Черно море и бяха донесени от вестоносци от Генуа. Казанът работеше денонощно и работливите евреи отново вдъхнаха живот на къщата, изпълвайки я с напевния си език и странните, красиви песни. Из стаите се носеха прекрасни мелодии и гърлени разговори.  
От Венеция пък пристигна най-ценният товар – прозрачни бутилки от кристално стъкло, увити поединично в коприна като бебета. Когато Симонета отвори първия сандък и извади първата бутилка, ахна – бутилката беше истински образец на изкуството, ясна като огледало, бистра като вода и с елегантната форма на римска амфора, само че с плоско дъно, за да може да стои права. И всичко това се завършваше от тапа във формата на бадем, завързана с панделка в същото синьо като фамилния герб на Кастело.