"Роял в мазето" е новият роман на Светлана Дичева, който излиза с логото на  ИК УНИСКОРП
Четивото е повече от занимателно: Гарови призраци превземат Тресавище. Кой дръзва да безпокои началник-гарата и директора на полицията като непрекъснато чупи стъклата на вратите на железопътната гара? Залавянето на злосторниците е въпрос на чест, защото гарата е символ на връзката на Тресавище със света. Маститите градски управници са се омотали като пилета в кълчища. Тогава на помощ идва животинската дружина, съставена демократично от домашните любимци на местните големци и от бездомни кучета. Това, че животните говорят, не е изненада на фона на неумението на човеците да мислят и да вършат достойни дела. Изненадата е, че животните успяват да помогнат на хората да се преборят за мечтите си. Разследването се развива стремглаво, съмненията кой е призракът подскачат като топче за пинг понг от един герой на друг по добре изпитаната рецепта на Агата Кристи, диалогът е задъхан, а смешното и тъжното понякога едва се разграничават.

Четеш „Роял в мазето” и от сърце се смееш на абсурда, който често взема връх над здравия разум. Кой е призракът? Роялът излиза ли от мазето и застава ли достойно на сцената? Е, на тези въпроси ще отговори бъдещето.

Светлана Дичева е известен журналист от БНР. Авторка е на сборника с разкази „Балканският пророк” (2000) и на романите „Мона и Магелан” (2005), „Лабиринт за романтични минотаври” (2009) и „Заекът на Гала” (2010).



Из „Роял в мазето”

Така след смъртта на киселия булдог прокурорът остана сам и нещастен, както винаги. Не щеш ли, един ден полицията конфискува норки от дома на местен рецидивист, решил да върти търговия с кожи. Като повечето местни рецидивисти и бизнесмени, и той беше започнал да разработва нещо, от което нищо не разбираше, и резултатите бяха зашеметяващо печални. Конфискуваните норки бяха девет, но от тях единствено Бела мърдаше. Беше изпосталяла и гладна, на умирачка почти, а посестримите й всички бяха мъртви и с повредени кожи. В резултат на което не получиха дори достойно погребение, а бяха изхвърлени в голямата кофа за боклук до полицейското управление. Още на следващия ден децата от ромския квартал се заперчиха с проскубаните кожи, а много скоро след това с тях се накичиха майките им. Зайде, местната кючекчийка, която танцуваше в кръчмата „Два бели гълъба” срещу скромно заплащане в пари и щедри добавки в кюфтета, кебапчета, водка и цигари, беше запленена от тях, изкупи ги от майките, и си направи костюм , като наниза норките на лента около таза си. Така, макар и посмъртно, колежките на Бела бяха реабилитирани и влязоха стремително в шоубизнеса. Самата Бела се озова първоначално в кабинета на прокурора и така се уплаши, че се шмугна в голямата китайска ваза в ъгъла. Полицаят, който я донесе, служителите от прокуратурата и самият прокурор, се видяха в чудо как да я измъкнат. Всички се изредиха да бъркат с ръка във вазата и съответно всички бяха нахапани и надраскани.
- Ама че беля! – възкликна полицаят, без да си дава сметка, че така става кръстник на плашливото животно.
- Беля си взехме на главата – заключи мъдро прокурорът и облиза одраскания си показалец.
В един момент наистина му хрумна или да хване вазата и да я обърне наопаки, за да изтръска животното, или да я строши. Тогава на помощ дойде чистачката на прокурора, леля Веска, която насмешливо наблюдаваше сцената. Тя измъкна от торбата си един евтин кренвирш, купен за вечно гладния й внук, и го надвеси над скъпата китайска ваза – подарък от бивш рецидивист, измил името си с голяма доза благотворителност. Само след миг изгладнялата норка подаде муцунка и захапа кренвирша. Тогава леля Веска смело пое норката и я гушна на врата си като яка. Гладната Бела изяде цялото количество кренвирши, около 300 грама, но на леля Веска не й се досвидя.
- Мръсник, държал е животното на въже! – негодуваше тя. – Да го напъхаш в дранголника и да го оставиш на хляб и вода! – заръча на шефа си.
Точно тя даде идеята на прокурора да вземе норката за домашен любимец. Просто спомена, че норките ядат и храна за кучета. Научила го от популярно филмче за ферма за норки, което внукът й веднъж беше гледал. Прокурорът веднага си направи сметката, че норката ще му излезе евтино. Първо, защото нямаше да се налага да плаща за ново куче, а някои породи бяха твърде скъпи, второ, защото имаше огромно количество храна от неблагодарния булдог, избрал да умре, преди да изяде запасите, купени специално за него.
- Как ще й викате? – попита подмазвачески полицаят, макар това ни най-малко да не го интересуваше.
- Ами... – замисли се прокурорът, който нямаше никаква фантазия за имена. Булдога, например, наричаше Куче. „Хей, Куче! Ела насам!” Единственото, което му дойде на ума беше да я нарече Норка.
- В никакъв случай! – отсече леля Веска. – Няма да кръщаваш животното на една курва!
- Каква курва? – стресна се прокурорът.
- Е, хайде сега – ядоса се леля Веска. – Аз ли да ти напомням за Нора...
Прокурорът много добре знаеше за кого става въпрос. Нора беше местната проститутка. Беше завършила френската гимназия и много парадираше, че е чела Ибсен.
- Да я кръстим Бела! – предложи леля Веска.
- Че що? – зачуди се полицаят.
- Ами нали ти преди малко каза, че била беля? Ей го на, беля – Бела.
- Откъде ти хрумна! Аз животно на маргарин не кръщавам – заинати се прокурорът.
- Малко телевизия гледаш, шефе, малко! Това име много се върти по каналите.
В крайна сметка прокурорът наистина кръсти норката Бела защото го домързя да измисли друго име, а местната проститутка остана единствената Нора в града.