Известната джаз изпълнителка Йълдъз Ибрахимова е родена на април 1952 г. в Силистра. Учила е в Музикалното училище в София, свири на пиано Завършва Теоретичния факултет на Музикалната академия в София, специалност оперно пеене. Дебютира на джаз сцената през 1975 г. През 1993 г. се омъжва за турския политик от български произход Али Динчер, бивш кмет на Анкара, депутат, вече починал. Имат дъщеря Суна. Има издадени няколко албума. Ето какво споделя за себе си, работата, родината и Турция гласовитата нашенка пред "Монитор". - Г-жо Ибрахимова, на Моцартовите празници в Правец ще изпълните джаз имрповизации. Какво е общото между Моцарт и джаза?
- Моцарт е от онези гении, които владеят музиката до съвършенство и са прекрасни импровизатори. Може да звучи абсурдно, но ако Моцарт и Бетовен живееха в ХХ в., мисля, че биха били и много добри в джаза, където импровизацията е основна характеристика. Ще пея със симфоничен оркестър „Увертюра към Сватбата на Фигаро”, което съм правила и преди, но мисля сега да се съревновавам с оркестъра, леко шегувайки се. Артдиректорът на фестивала – Христина Ангелакова, ми предложи да изпея арията на Азучена от „Трубадур” на Верди. Това е предизвикателство за мен, защото не съм я пяла от музикалното училище, когато бях колоратурен сопран, макар че имах тенорови и баритонови низини. Сега съм мецосопран и ще видим какво ще се получи от тази провокация.

- Гледах ви миналата година на юбилейния ви концерт в НДК и видях, че много се вълнувате. Какво е за вас българската публика?
- Публиката е еднаква и различна в отделните страни. В България имам публика, която ме знае и следи развитието ми от първите ми концерти. Във връзката ми с тях има някаква музикална чувственост. Такава, каквато я няма в други страни. Много ги уважавам за това. Тази чувственост в България за мен е много важна. Затова отговорността е много голяма.

- Джазът е елитарно изкуство, дали по-младите са готови да го слушат?
- Между България и Турция има разлика. Там има многобройно младо население, което се интересува. На концертите са предимно млади хора. Е, има и средна възраст, и по-възрастни. В България преобладава публиката на средна възраст. Миналата година тромпетистът Венци Благоев ме покани на джаз фестивал в Стара Загора и там видях доста млади хора. В края на нашия концерт излезе пет-шестгодишно момченце с тромпет в ръка, което го изведе Венци, и свиреше прекрасно. Изкарваше такива тонове, а това е труден инструмент. На лятната академия в Созопол на проф. Георги Спасов, откъдето се върнах, бяха само млади хора. На галаконцерта накрая залата беше препълнена.

- Преподавате в Анкара. На какво искате да научите вашите студенти?
- Искам да ги науча да търсят и да намират красивото. И не само в музиката, а и извън нея. Мисля, че човек, когато е в близост до някакъв вид изкуство, той става по-благороден, по-широко отворен към света. Научава се да приема различното. Работила съм с много художници, което много ме е обогатило. Говоря на моите ученици за цветовете на гласа. Колко е важна техниката, за да знаеш какво да правиш с гласа си. Той е инструмент като всеки друг, но е по-сложен и още по-крехък, защото е свързан с влияние отвън на психически и физически действия.

- Как сте съхранили уникалния си глас?
- Още от 14-годишна, когато започнах да взимам уроци по пеене, моята учителка ме научи на хигиена на гласа. А това е да живееш и да пазиш този инструмент, който се намира вътре в теб, който е изключително нежен и чувствителен. И да знаеш, че нямаш резерва. Музикантът винаги може да смени инструмента си и то с по-хубав, но при нас няма никакъв шанс. Моят живот досега е фиксиран върху тези 1,5 см, колкото са двете гласни струни. Живея за това.

- Какъв режим спазвате?
- Гласът ми трябва да бъде в най-комфортно състояние. Най-малкото дращете на гласните струни ме притеснява и вече не съм 100% концентрирана. Вниманието ми е насочено как да преодолея тази пречка. Затова не ям сладолед например през деня или няколко дни преди концерт. А когато го ям, то е около един час, вече напълно разтопен. Това не ме дразни, но хората, отстрани ме питат: ”Как живееш така?” Живея и съм на ти със себе си.

- Вашата дъщеря Суна стана на 17 години. Какъв човек искате да стане?
- Да гледа позитивно на живота. Тя също тръгва по пътя на музиката. Нейният основен инструмент е контрабас, от 8-годишна свири на пиано. Тази година тя свири в една от най-големите и трудни симфонии – 8-а на Малер, която се изпълни за пръв път в Анкара с два симфонични оркестъра, с три хора, в новата концертна зала за 4 хил. души. Участието в такива големи проекти е важен урок и натрупване на практика.

- Явно в Турция много се влага в културата?
- Има голяма маса от млади, динамични хора, пълни с енергия. Това е бъдещото поколение, което ще заеме нашите места. Много е важно да се проектира бъдещето, а то се подготвя отсега. Има много спонсори, големи фирми, които редовно поддържат изкуството. Те са главната и движеща сила в това икономически да се подпомага културата. Държавата помага, но не достатъчно. Един от най-големите международни фестивали в Истанбул си има постоянен спонсор, една от най-големите фирми в Турция. Те от години го спонсорират и за тях това е особен престиж, те са станали нещо като марка на фестивала.

- Как ще коментирате събитията в Турция?
- Събитията тръгнаха от екопротест, а това беше предшествано от друго събитие – първата копка на третия мост над Босфора. Краката на моста трябваше да влязат в огромни гори, които са от двете страни – азиатската и европейската част на Истанбул, а това са белите дробове на града. Все по-малко остават тези гори, защото населението расте с невероятни темпове и израстват бетонни гори, както ги наричам. После протестите се позиционираха в центъра на Истанбул – на площад „Таксим”. А там е една от малкото оцелели зелени площи и е място, където много хора се събират да си поемат чист въздух. Там се предвижда да се построи голяма сграда, която да е и мол и резиденция, за сметка на малкото дървета, които са останали. Това беше предшествано от промяна на образователната система и други закони миналата година, които донякъде ограничават личната свобода на хората. Всички тези неща ескалираха и първата копка подпали искрата. Участваха предимно млади хора, от университета, техните преподаватели и семейства. После протестите се разпространиха в цялата страна. Мисля, че в ХХІ век хората ще искат все повече да бъдат свободни. Особено при технологиите, които се развиват, и информацията, до която хората вече имат много лесен достъп, и бързо се организират. За в бъдеще не само в Турция, но и в целия свят, за правителствата ще бъде все по-трудно да правят закони, които не са достояние на хората. Затова трябва да бъдат много по-внимателни, когато взимат решение и да се съобразяват с исканията на хората. На онези, които са пуснали за тях бюлетината в урната и всеки депутат им дължи мястото си в парламента.

- Следите ли протестите в България?
- Не много. И на изборите не можах да проследя какво се случва. Но недоволства има вече навсякъде по света. Единомишлениците могат да се организират много по-лесно и да изказват своето мнение. Все повече правителствата ще трябва да се съобразяват с техните искания и да не ги омаловажават.

- Често пътувате между Турция и България. Отскоро сте в България, какви промени виждате?
- Нищо не стои на мястото си, винаги има промени. Въпросът е в каква посока са те - отрицателна или положителна. Например на мен Созопол много ми хареса, крайбрежната улица, имаше много хора, чужденци. Прекрасно място за почивка. Но това, което ми прави впечатление в София, въпреки че нямам обща информация за страната, е, че все повече в нашата квартална градинка спят бездомници. По-рано не съм виждала толкова много. Те са с тяхната „покъшнина” - торбичките, които носят, и това е всичко, което имат. Видът им вече излиза от нормален човешки облик. Не са много възрастни хора, което по-рано не съм виждала. Те буквално вече постоянно живеят в градинките. Притеснително е, че нямат никакъв дом. Това им е начинът на живот. Това, което по-рано не съм виждала – имаше бедни хора и преди, но тези вече са установени там. Чета по вестниците, че България е една от най-бедните страни в Европей-ския съюз. А България е прекрасна страна. Ето, пътувах от Бургас за Варна покрай брега, за да го разгледам – ами прекрасна страна! Толкова е красива! Не съм специалист в тази област, но има основа, върху която може да се развие страхотен туризъм. Още повече - има много археологически разкопки, които след известно време ще бъдат отворени за света.

- Добре, на нас, българите, какво ни пречи?
- Не знам. На Балканите като че ли най-малко се познаваме. Като че ли мислим на дребно. Ние много си приличаме и на базата на тези общи неща и на различията, които ни правят интересни, мисля, че все повече трябва да си взаимодействаме. Да правим съвместни проекти, което ще ни прави и за света много по-силни и различни. Силата е в това да се опознаем все повече и повече. И опознавайки се, следващото поколение, което идва, то ще е много по-отворено към света. И по-лоялно. Защото хората колкото повече се опознават, толкова по-лоялни стават. Колкото повече съвместни проекти правят, повече приемат различното. А различното е богатство.