Австрийският режисьор Густав Дойч разказва с тринадесет картини на Едуард Хопър. Предшественик на поп-арта, но все още придържащ се към реализма, художникът от Ню Йорк пресъздава американския индустриален градски ритъм и му отрежда основно място в своите платна. Газ-станции, замрели пейзажи от бетон и мрамор, автобусни спирки и закусвални, опростени форми на мебели – все иконични символи на постмодерна Америка. От човешките лица в творбите му лъха неизказана примиреност, залитаща към цинизъм. Заради прецизното боравене със светлосенките и пресъздаването на реалистична атмосфера, Хопър е повлиял на немалко кинотворци, сред които се нареждат имената на Хичкок, Ридли Скот, Вим Вендерс, Терънс Малик, Сам Мендес и др. Но в „Шърли" Хопър вече не само вдъхновява австрийския режисьор Густав Дойч, а се превръща и в основно присъствие на филма.
Тринадесет картини на Едуард Хопър са декор на тринадесет истории, разказани от главната героиня. Шърли се придвижва сред геометрията на безличното градско съществуване и със своята изповед, описваща тринадесет пъти деня на една и съща дата, но от различни – тринадесет избрани – години, се опитва да намери съдържание на живота си. Дали Шърли успява или не, това ще реши зрителят, но филмът на австрийския режисьор, преминал в творческия си път през много други форми на визуална изява – фотография, архитектура, дизайн - буквално съживява едни от най-известните картини на Хопър. Синтезът между тях, камерата и жената, която разказва, постига визуални и драматургични внушения с разстърсващ магнитуд. „Шърли" е филм, с който киното напомня за себе си посредством истинския си език.