Сред стари приятели и сладко-горчиви спомени Бойко Илиев отпразнува 20-годишнината на първия частен български театър „Диалог” с премиера в „Сълза и смях”. Най-новата постановка на неуморния режисьор е „Красотата ще спаси света” по „Идиот” от Ф. Достоевски. Режисьорът проницателно надниква отвъд любовния триъгълник в сюжета, за да представи сложните и дълбоки преживявания на героите.
Освен с ново представление Бойко Илиев отбеляза юбилея и с представянето на книгата си „Режисьорските тетрадки на един двадесетгодишен старец”, която разказва за борбата да правиш театър – различен и провокативен, в началото на прехода в България. „Бог” от Уди Алън, „Калигула” от А. Камю, „Играем Стриндберг” от Ф. Дюренмат – това са само част от заглавията, с които „Диалог” привличаше своята публика през годините.


- Вече за трети път работите с текста на „Идиот” от Достоевски. Защо решихте именно с него да отпразнувате 20-годишнината на театър „Диалог”?
- Този роман на Достоевски ме преследва от малък и продължава да не ми дава мира. Кандидатствах във ВИТИЗ с монолог от Достоевски – от „Братя Карамазови” . После завърших с Княз Мишкин от „Идиот”, след това направих с театър „Диалог” една моя адаптация по романа за четирима, сега - за трима... Явно идеята, която носи героят - за търсенето на доброто в човека, за състраданието, за вглеждането в очите на другия, е станала по някакъв начин част от мен, част от моята работа и в театъра, и в живота изобщо. В този смисъл идеята на Достоевски е нужна и на днешните политици! Много ми се искаше тази идея да продължи и в сина ми, неслучайно Ники Илиев е Княз Мишкин в настоящата постановка. Просто мисля, че животът ни има нужда от идеите на Достоевски, особено от неговия стремеж да изобрази изцяло прекрасния човек, което е, общо взето, невъзможно. Той се е опитал да го покаже, много е сполучил, създавайки един от най-великите романи в историята на литературата.
„Идиот” продължава да бъде актуален и вероятно е вечен със стремлението на Достоевски да се върне към човека въпреки борбите в него, въпреки страстите, които бушуват и в героите, и в самия автор.
В крайна сметка трябва да има една идея, която ръководи нашия живот – живот без идеали, без ценностна система мисля, че води към поредната разруха.


- Какво най-често си спомняте от първите години на „Диалог”?
Беше безкрайно трудно и безкрайно сладко да правиш театър като възрожденец, от нищото, със собствените си ръце. В началото се опитахме да върнем онези течения, които бяхме изпуснали в соцреализма – това се оказа нож с две остриета. Всеки рожден ден беше като за последно – затова може би спектаклите ни бяха малко истерични, крайни, заредени с ненормална енергия. Последните две години правим и документални филми, филмираме и театрални спектакли. Така че има едно ново начало, което според мен е много успешно... Всяко представление е буквално минавало през мен, през сърцето ми. Нашето общество има нужда от ясни и човеколюбиви послания, да има ясно разграничение между добро и зло, истина и неистина. Затова правя театър и ще продължавам да го правя.


- На юбилея представихте и своята книга с бележки, снимки и статии за историята на театъра. Каква равносметка правите за изминалите две десетилетия?
- Опитвам се да сравня времето. По някакъв начин, обръщайки се назад, откривам друг човек и това ме амбицира. Направих тази книга, защото почнах да се учудвам на самия себе си. В началото, когато се раждаше „диалог“, знаехме към какво се стремим. Искахме да го постигнем, беше ясна целта. Стената беше жива тогава, истинска, и ние искахме да я разрушим. Разрушението се случи, но след разрушението всичко ставаше много трудно. Мога да се огледам в тези двайсет години и да видя периодите, през които съм минавал. Вероятно това са част и от периодите от живота на нашето театрално поколение. Може би съм се връщал винаги към моя театър, макар че съм го изоставял, защото това е театър, който разчита само и само на публиката – на тази, която ще влезе сега. Никой не го субсидира, има, разбира се, помощници, но те не са много. В крайна сметка това е едно естествено състояние на театъра – театърът трябва да се прави за хората, без да се изпада в комерсиализъм и в евтино тръгване към зрителя. Така че се опитвам да реагирам на това, което се случва с мен в живота, и да го пренасям на сцената с художествените произведения, които правя. Театърът ми е скъп именно в този смисъл – реагирам на света чрез него.

- Трудно ли ви беше да напътствате сина си от позицията на режисьор, дори понякога да му правите забележки?
- Много ми е приятно да работя със сина си, няма да скрия. Направихме вече трети спектакъл и дори филм. Наистина се разбираме с половин дума. Трудно ми е да преодолявам понякога кръвната си връзка, за да направя съответната забележка, но наистина вярата един в друг е много силна и това ми дава упование, че тези неща, които правим, се случват. Те се постигат заради силната връзка, която дава отражение.

интервюто взе : Боряна Гоцова


  Ники Илиев в образа на Княз Мишкин въплъщава искреността и благородството - качества, които се смя-
тат за клинична диагноза от обществото. Актьорът каза, че през годините театър "Диалог" е станал част от самия него: "Аз израснах и голяма част от детството и тийнейджърските ми години минаха с театъра. Така се формираха и интересите ми. А с баща ми като режисьор се разбираме прекрасно, с малко думи." От своя страна дебютантката на театрална сцена Саня Борисова, която наскоро сподели пред светско списание за годежа си с Ники, изгражда досто- верен и пълнокръвен образ на фаталната жена. Както винаги злодеят на Асен Блатечки внася драматизъм и напрежение, като с лекота увлича публиката.