Летище Бастия-Борго. Понеделник 31 юли 1944 година. 8,45 ч. Антоан дьо Сент-Екзюпери отлита на борда на самолета Lightning P-38 в посока Южна Франция с наблюдателна мисия, от която няма да се върне. През 1998 година един марсилски рибар намира заплетена в мрежите си верижката на изчезналия авиатор. Малко след това водолазът и археолог Люк Ванрел идентифицира формално отломката на самолета на Сент-Екзюпери в района на Марсилия.
Това е началото на едно невероятно разследване, което има за цел да установи защо самолетът на световноизвестния писател и авиатор се намира там, където никой не го е търсил. А през март 2008 година 88-годишният летец Риперт признава пред медиите, че той е човекът, свалил самолета на Екзюпери.
Тези факти са поводът за създаването на истински исторически трилър, който доказва, че в самолета не е имало повреда. Сент-Екзюпери не се е самоубил. Имал е среща с Историята и е загинал при последната си битка! Но кой го е свалил?
Авторите - журналистът Жак Прадел и археологът Люк Ванрел - се опитват да отговарят на куп въпроси, свързани със смъртта на култовия автор на „Малкият принц“.
А какво става със Сент-Екзюпери? След като е преровил архивите, Лино фон Гарцен кръстосва страната в търсене на оцелели. Направил е списък на тридесетина ветерани пилот-изтребители, от които петима представляват истински интерес за него – тези, които са били на точното място в точното време. Посещава ги един по един, започвайки разговора със самолета на фон Бентхайм. В тази част от срещата всичко минава гладко, но спомене ли за датата 31 юли 1944 г., ветераните замлъкват. Кръгът е ограничен и нищо чудно да са се разбрали помежду си да не говорят по темата. Още на 1 или най-късно на 2 август всички са знаели за изчезването на Сент-Екзюпери, защото подслушвателите им били засекли съобщенията на американците за неговото издирване. Омерта по темата Сент-Екзюпери.
Той е Пилотът с главно ” , символът на свободния дух и вината за неговата гибел е тежко бреме.
Лино започва да се отчайва. Списъкът на пилотите, с които му остава да разговаря, става все по- и по- малък. Най-после един от ветераните споделя, че с възрастта е загубил паметта си, но го съветва да се обърне към Хорст Риперт, който е участвал в JGr200. “Обадете му се! Той знае нещо за Сент-Екзюпери, пък и паметта му е още бистра.”
Лино намира телефонния номер на Хорст Риперт и му се обажда.
“Представих се като историк, търсещ информация за намерен заедно със самолета на Сент-Екзюпери двигател на самолет Messerschmitt. А той ми отговори без колебание: “Спрете да търсите! Аз свалих Сент-Екзюпери.” Каза ми го просто ей така, по телефона!
След два дни потеглих към Северозападна Германия. Срещата ми с Риперт беше насрочена за три часа следобед. Бях пристигнал по-рано и изчаках в колата си. Позвъних на вратата точно в 15,00 ч. Отвори ми, покани ме да вляза и каза на жена си: “Този младеж е точен до секундата. Това е добре!”
Бях спечелил точка...
Въпреки осемдесет и осемте си години и снежнобелите си коси Хорст Риперт беше запазил здравия си и снажен вид. Говореше високо и насечено, по типичния за възрастните германци начин. Назоваваше нещата с точните им имена, без традиционните френски заобикалки. Познавам доста мъже на тази възраст и забелязвам, че маниерът на изразяване на всички е един и същ.
Заговорихме за събитията от лятото на 1944 г. Самопризнанието не беше достатъчно, трябваше да получа доказателства. Множеството подробности ме убедиха в истинността на думите му. Хорст Риперт, както свидетелстват и архивите, е бил базиран в група Süd JGr 200, чиито многобройни полети са били над зоната на Тулон и Марсилия. Освен това той е изготвял и доклади за мисиите си. Колкото и здрав да изглеждаше обаче, гласът му се разтрепери, когато започна да разказва за реакцията му при вестта за находката ни: в този момент разбрал, уви, че точно той е свалил Сент-Екзюпери. От този миг нататък е чакал “някой” да го потърси. Вече беше узрял да сподели истината на четири очи, но отказа тя да бъде публикувана. Животът му щял да се превърне в катастрофа. Разделихме се с уговорката, че споделеното от него ще си остане между нас и ще бъде споделено само с екипа откриватели.
След време му се обадих по телефона и му казах, че след неговата смърт никой не би ми повярвал и биха ме взели за измамник. Помолих го да ми напише признанията си, за да може някой ден мистерията да бъде окончателно разгадана. Той се съгласи, при условие че документът бъде депозиран при нотариуса му и отворен едва след смъртта му. След дълги мои настоявания и убеждения се съгласи да даде интервю, което да бъде заснето.
Интервюто беше странна среща с Историята. Хорст Риперт не е от типа хора, чиято душевност е ясна като отворена книга. Психологията му е комплексна и Лино фон Гарцен се чувства отговорен пред него. Със сигурност обаче историкът е уцелил подходящия момент за среща. Вероятно Риперт жадува дълбоко в себе си да се освободи от бремето, но признанието предизвиква истинско страдание. Пилотът ветеран от JGr 200 разказва историята си пред камерата на немска телевизия, където сред срама, истината, изповедта и неизречените слова изплува думата “schade” (жалко). Ето и неговия разказ:
За мен важното беше да летя и да разстрелвам, но чисто, без жертви.
През лятото на 1944 г. трябваше да попречим на американските бомбардировачи да навлязат във въздушното ни пространство. Летяхме над Корсика и други средиземноморски острови, държейки на разстояние четиримоторните бомбардировачи и други вражески самолети. Десантът в Нормандия вече беше факт, но се надявахме операцията да приключи бързо. В Нормандия другарите ни се биеха...
Няколко месеца по-късно в Германия и ние изживяхме безспирните боеве, когато трябваше да подпомагаме отбранителния щит. За да спрем настъплението на противника, нападахме непрекъснато, което даваше малък отдих на наземните формации и артилерията. Трябваше да прочистим въздушното пространство, или казано с други думи, да летим и да стреляме точно. Аз успях да го направя, но други не се върнаха живи.
Имах воля за успех. Исках да оцелея. Освен това исках да отблъсна противника, сваляйки го, като внимавах да не падне над населено място. Хората си казваха: “Хорст стреля добре, сваля самолети, но не предизвиква жертви.” А на мен това ми носеше удовлетворение. Колко ли съм свалил? Към тридесетина. Според днешните статистики между двадесет и четири и двадесет и девет. Но не това е важно. За мен важното беше да летя и да разстрелвам, но чисто, без жертви.
Спомням си много добре 31 юли. Тръгнах на разузнавателна мисия към Тулон и после Марсилия. Трябваше да разбера какво става в зоната, в която вече бяха забелязани американски самолети. Mалко след Тулон зърнах въпросния Lightning, който летеше към Марсилия. Зачудих се какво прави този самолет съвсем сам в сектора ми... Оставих го да опише завой, но го последвах, надявайки се, че сам ще реши да напусне. Съвсем не. Последвах го. Летеше по странен начин, гледаше само надолу, кръжеше наляво, надясно, описваше големи кръгове. Полетът ми изглеждаше като на аматьор, който сякаш се колебаеше въпреки височината от само 2000 метра. Когато си свикнал с тежките въздушни боеве, това ти се струва ненормално. Следователно ставаше дума за разузнавателна мисия. Обикновено самолетите Lightning летят на височина 10 000 метра, откъдето снимат, а този беше значително по-ниско и най-странното - въобще не се интересуваше от мен!
Положението се проточи и накрая си казах: “Приятел, ако сам не се махнеш, ще те застрелям. Спуснах се към него и стрелях - не по фюзелажа, а по крилата. Ударих го. Машината падна във водата. Разби се в морето. Никой не скочи. Не мога да кажа нищо повече.
Не съм видял пилота, пък и ми беше невъзможно да зная, че това е Екзюпери. Надявах се, а и още се надявам, да не е бил той. В младежките години всички в училище бяхме чели книгите му и го обожавахме, заедно с Карл Май. Той беше велик! Умееше да описва превъзходно мислите и чувствата на летците. Творчеството му беше подтикнало мнозина от нас към по-нататъшното им призвание. Обичах го като човек, въпреки че бях виждал само няколко негови снимки. Но дори и да го бях видял във въздуха, нямаше да го позная. Ако знаех обаче, нямаше да стрелям. Не и по него!
Самолетът падна стремглаво. По-късно разбрах, че вероятно е бил самолетът на Екзюпери. Каква катастрофа! Какво направих? – се питах. Но аз не го бях видял! Не бях стрелял по човек, когото познавам, а по вражески самолет. Това е. Така стана.”
