Седях наскоро в кафене на малка и тиха централна уличка, масичките бяха сложени на тротоара, защото слънцето приятно грееше, пролетта с котешки стъпки се приближаваше, храстите с просто око можеха да бъдат наблюдавани как разцъфтяват, след няколко дни щяхме да се събудим с напъпилите люляци, птичките все още свенливо се разпяваха, но дори във въздуха можеше да се усети уханието на прииждащата пролет, която нито сърдитата баба Марта, нито пролетните студени ветрове могат да спрат.
Имаше доста посетители в малкото кафене, примижавахме лениво срещу слънцето, отпивахме на малки глътки от горчивото питие и с изострено любопитство наблюдавахме какво става около нас. А около нас ставаше следното. Един господин с дълги бели коси, облечен артистично, с раница на гърба се приближаваше бавно по отсрещния тротоар. Когато се изравни с кафенето, забави крачка, за да бръкне в джоба си, откъдето извади връзка ключове и започна да отключва невзрачното антикварно магазинче точно срещу кафенето, явно беше негов собственик. Тъй като други минувачи почти нямаше, ние всички вперихме поглед в него, като че ли бяхме публика и очаквахме той да изнесе някое представление. Човекът се замота с ключовете доста дълго, но най-накрая успя да отвори вратата, влезе в помещението, потъна в него. И ние почти да изгубим интерес и да го забравим, когато той се появи отново в рамката на вратата с картина в ръка, бавно я положи направо върху тротоара, облегната на витрината на магазинчето, после започна да вади отвътре картина след картина, да ги окачва по външната стена на кооперацията с бавни, почти автоматични и морни движения, за кратко време не остана празно пространство, незаето от картина. Вгледах се внимателно в това, което човекът тъй усърдно, но и без особен ентусиазъм предлагаше на евентуалните купувачи. Стари, избелели платна без рамка, които не са нито за изхвърляне, нито за запазване, собствениците им са се колебаели какво да правят с тях, нито са особено красиви, нито са особено отблъскващи, просто цветовете са избледнели, рисунъкът е банален, сюжетите са познати до втръсване, абстрактни триъгълници, които се засичат, оцветени различно или нещо като светкавица на фона на бурна нощ, стереотипни опити за модерност. Най-тъжното от всичко – всяка картина беше поставена накриво. Нито една картина не висеше на пирона под прав ъгъл. Всяка една се кривеше, което правеше импровизираната изложба отчайваща, отчайващо убога. Ако тези картини бяха поставени в прилични рамки, ако бяха изложени не всичките, а само половината от тях, ако бяха поставени правилно, а не накриво, може би тогава те биха и привлекли вниманието на някой купувач най-вече с ниската си цена. Но изложени по този начин, наблъскани една до друга, можеха да създадат само тягостно чувство, горчивина, съжаление за прекрасната пролет и окаяната гледка като продрана кръпка в нея. Сега си обясних защо собственикът на магазинчето се движеше едва-едва по тротоара, защо го отвори чак в ранния следобед, защо с такава досада и нехайство окачваше картините – защото знаеше – нищо няма да продаде и този ден, времето ще изтече, ще се стъмни и той ще прибере картините една след друга с още по-отчаяна досада, ще ги нахвърли вътре, ще заключи вратата с тежката връзка ключове, без да е спечелил нито един лев и този ден. И на следващия ден ще се повтори пак същото и на следващия пак. Ще се прибере вкъщи уморен от самотното чакане в магазинчето, останал без сили, останал без радост от многото дни на напразно очакване, незабелязващ вече пролетта, незабелязващ сезоните и годините.
Защо това не може да се види в друга държава, веднага си помислих с обострената чувствителност на човек, който все още има надежда, че и ние можем да сме нормални и здрави като гражданите на другите държави, където знаем, че антиквариатите са едни от най-атрактивните места? Защото първо трябва да имаш лиценз, за да притежаваш такова магазинче. Лицензът струва пари, значи ти имаш някакъв първоначален капитал, за да наемеш и отвориш това магазинче, после трябва да започнеш да печелиш от него, а няма как да се печели, като продаваш само полуизхвърлени вещи. Ти ги почистваш, реставрираш, подобряваш, излъскваш, правиш ги да изглеждат като нови и привлекателни и тогава ги предлагаш за продан. И ги предлагаш на купувачите не нехайно, не с досада, не с чувството, че е безсмислено, че работата ти, магазинчето, самият ти си безсмислен. Правиш така, че старите вещи да изглеждат смислени, това е работата ти на антиквар.
А походката и накриво закачените картини на този антиквар показваха, че нещо полека и неусетно го е накарало да се чувства безсмислен. Дали е липсата на клиенти, дали е непосилното безсмислие на еднообразното ежедневие. Не може да си позволи да купува ценни и скъпи вещи, а тези, които купува, само запълват тясното пространство в прашасалото му помещение и стесняват пространството за самия него, притискат го, задушават го, изтласкват го. Отваря магазинчето си все по-късно, защото се е убедил, че и да дойде от ранно утро, резултатът е все същия. Не се отбива дори в кафенето отсреща. Зазидал се е сякаш. Не намира за нужно дори да окачи картините правилно.
Не можех да отместя поглед от тези накриво накачени картини, чувствах, че покрусата, която излъчват, се просмуква в душата ми и побързах да си тръгна, защото ако продължавам да стоя и да ги гледам, нещо в мен ще се изкриви като тях и ще се счупи.
