Размисли около филма „Триумф“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов
Почитател съм на тези двамата още от „Урок“, който отидох да гледам с предварителната нагласа, че няма да ми хареса. Първо, защото по принцип не обичам филми по истински истории, добили вестникарска популярност. Второ, заради опасението, че с този сюжет няма как да се избегне дидактика и еднозначна социална критика. Трето, защото колкото и да съм съгласна с посланията им, филми като на братята Дарден ме дразнят, а очаквах да е нещо подобно – някакъв „неореализъм“ на българска почва. Все пак отидох, защото много ми се искаше най-после и у нас да се появи оригинално кино и всяко ново име ми даваше надежда.
Този път не се разочаровах и си казах: „Братята Дарден с всичките им международни награди, пасти да ядат!“ Защото в „Урок“ неизбежното социално внушение, колкото и да е предвидимо, не досажда, а е придружено с абсурдното, на места доста черно чувство за хумор, каращо реалните събития да звучат съвсем сюр, което като че е станало отличителна специфика на филмите на Грозева и Вълчанов. Намираме го и в смешната горчивина на „Слава“ (също по действителен случай) и дори, при това с пълна сила, в личния за Петър Вълчанов сюжет на „Бащата“.
Кадър от филма „Триумф“, реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов
С нетърпение зачаках прожекцията на „Триумф“. Не защото беше обявен като завършващ трилогията, след „Урок“ и „Слава“. Напротив, иска ми се това да не е никаква трилогия, а поредица, ще се радвам на още такива варианти на кино по действителни събития. А защото, за разлика от останалите два филма, където случката е ясна и еднозначна, а посланието неизбежно праволинейно, тук реалните събития водят в толкова много посоки и са толкова нелепи сами по себе си, че бях много любопитна кой мотив ще изберат да следват режисьорите и как ще добавят собственото си чувство за абсурд към тази огромна небивалица, наречена дупката Царичина.
Случаят с Царичина предлага различни сюжети. Като че най-близкият е една остра антикорупционна критика заради безотчетно и безотговорно похарчените 16 милиона лева за безсмисленото дълбаене на криви тунели в търсене на:
1. Съкровището на Самуил – неизвестно е на кой Самуил: библейския, балканския или пък на брата на балканския. Още по-неизвестно е защо армията трябва да се занимава със засекретено иманярство, въз основа на сънищата на локален екстрасенс, на когото се били явили Левски, Ботев, Раковски и още някой от българските възрожденски герои и го поощрили да се копае там, защото мястото било енергийно.
2. „Жулт маймун, ни маж, ни жена“ – предположение на Ванга. Вероятно тогава думите на пророчицата, превърнала се по времето на социализма в алтернативен на милицията авторитет при разгадаването на заплетени тайни и престъпления, са били достатъчни, за да мотивират търсенето на въпросното същество. Да биха се сбъднали думите на Бабата, щяхме да добавим още един повод за национална гордост сред целия ни исторически арсенал на древен и мъдър народ: че именно в нашите земи е открит най-първият човек, а пък бил той и хермафродит – вероятно така се е мотивирало върховното ръководство на БНА, давайки зелена улица и много пари за разкопките. Към това мога само да добавя, че с подобна находка в наши дни щяхме да реализираме научни и туристически успехи: щяхме да оборим тезата за биологичната бинарност на пола (сме били всъщност андрогинни и сме се били раздвоили на по-късен етап) и организирани групи от привърженици на джендър теорията щяха да се тълпят на поклонение пред Дупката, която нямаше да бъде бетонирана, а отворена за посещение със съответна такса за вход.
3. Капсула от Космоса, служеща за транслатор на извънземни послания, които само екстрасенси са способни да уловят и да сведат до човешкото познание. Предполага се, че тази капсула потенциално вреди на здравето, но пък главната екстрасенска, ръководеща цялата операция, е защитена, вероятно в качеството ѝ на посланик предавател. Тя впрочем е назначена на щат към Генералния щаб с чин сержант. Автентичните събития, разиграли се около контактите с „Висшия космически разум“, са сами по себе си абсурдни и сюрреалистични: изписват се тетрадки със странни знаци, чертаят се схеми; две от извънземните, Кики и Роло, представени от две различни екстрасенски, влизат в конфликт; побеждава сержантката, а другата е отстранена и скоро след това се самоубива. Дори само описани, те са като сценарий за гротескова драма. И извън корупционната тема, темата за самото търсене, продължило като строго секретна военна операция цели две години – от 1990 до 1992 г., е достатъчна.
Има още една възможна сюжетна линия: предположението, че е ставало дума за експеримент с психотронно оръжие, камуфлиран зад цялата тази какофония. В полза на тази версия е необяснимото самоубийство на дъщерята, а после и на бащата Наплатанови. Тя обаче би отвела филма в жанра на политическия трилър, а това не е в натюрела на двойката Грозева-Вълчанов. Пък и като че е още прекалено рано за лансирането ѝ – въпросната екстрасенска сержант издава книга след книга (последната е през 2019 г.), а кръгът Дуло, основан от нея и от водещия тогавашната операция генерал плюс някакви хора от службите, бди за правилната рецепция на събитията.
Кристина Грозева и Петър Вълчанов не подемат разказа за похарчените 16 милиона – той е твърде често срещан, за да е интересен. Те избират и внимателно преплитат темата за скудоумието и невежеството на властите, пряко или косвено участвали в „първия в света експеримент, осъществен от извънземен интелект и земен екип“ (по думите на екстрасенската, повтаряни до ден днешен в многобройни интервюта) и темата за безсилието пред това скудоумие, нехаещо за индивидуалния човешки живот. И двата сюжета са третирани с характерното за тези режисьори абсурдно чувство за хумор, но постепенно надделява кафкианската безнадеждност на втората тема. Слава, героинята на Мария Бакалова (базирана върху събитията около дъщерята Наплатанова), е обезвладена, унизена и прогонена. Тя напуска заедно с баща си терена на уникалния космически експеримент и операция „Слънчев лъч“, чийто девиз е „Всеки ден е триумф!“. По-нататък авторите на филма се отказват да следват действителния разказ за развитието на спецоперацията. Той надхвърля въображаемото. В сюжета на филма всичко завършва с едно финално „бум“, което взривява Дупката, но зрителят не остава с веселото чувство за осъществена справедливост, защото вече е станал свидетел на арогантната саморазправа и безскрупулната манипулация, на които са подложени Слава и баща ѝ. Въпреки че често и много се смяхме, на излизане нямаше особено ведри лица.
На прожекцията до мен седеше доста разочарована жена, която дошла с надеждата най-после да научи истината за Царичина. Кой знае дали някога файлове, дали намерени тетрадки или каквото и да е ще дадат смислено обяснение на цялата тази „строго секретна операция“. Запитани по-късно за всичко това, някои от тогавашните фактори в министерството на отбраната отговарят с клишираното обяснение, че времената били такива. Към тези времена ни препраща във филма чуващата се на фона на цялата патаклама песен на Васко Кръпката „Комунизмът си отива, спете спокойно деца“, която тогава носеше някакъв оптимизъм за близкото ни бъдеще. В контекста на днешния ден тя ми прозвуча като горчива ирония и не мога да се въздържа да не предупредя: Не успя да си отиде, с пълна сила се завръща, недейте да спите деца!
Колкото до истината, важната, която филмът ми помогна да констатирам за пореден път, е, че у нас отдавна интелектуалният потенциал на хората, от които на практика зависят нашият просперитет и спокойствие, е твърде далеч не само от Висшия космически, както и от Чистия, но дори от обикновения здрав разум. Нищо че инак сме древен народ, наследник на Дуло и на съкровището на Самуил.
