„Заедно“, документален филм на режисьора Димитър Радев; сценаристи – Невелина Попова и Димитър Спасов; оператор – Калоян Божилов
Един от дефицитите в родната ни църковна действителност е автентичното разбиране и оживотворяване на дело на понятието за енория – събранието от вярващи съучастници в Евхаристията в конкретен православен храм. В някакъв смисъл енорията е икона на целокупната Църква, на Вселенското Тяло Христово.
Да си го кажем честно, в България не са много енорийските общности с живи връзки между отделните членове и споделени дела на вярата – от самата литургия, през литургията след литургията, добротворството и дяконията (непреднамерени и спонтанни, но и отговорно артикулирани и доказано плодотворни), още катехизацията на оглашените и новоначалните, просвещаването на верните и т.н., за да се формира в последна сметка онова прословуто свидетелство в света – лично и всеобщо – в духа на казаното от св. Йоан Златоуст: „Тайнството на жертвеника продължава и се осъществява в тайнството на братството, а оттук то (тайнството) обхваща цялото страдащо творение“.
С думи прости – човек не се спасява сам, а в съборност, в заедност. А с още по-прости думи – как ще видим Бога, ако първо не видим човека, ближния, включително онези, които всяка неделя са близо до нас, физически и дори тактилно, в кораба на храма?
С този уж риторичен, но оказва се, извънредно насъщен въпрос се занимава документалният филм „Заедно“ на режисьора Димитър Радев („Рая на Данте“, „До Мариус и назад“ и др.). Лентата е посветена на църковната общност към столичния храм „Покров на Пресвета Богородица“ с неговия, смело и правдиво поставено, първи енорийски център след Промените не само в София, но и в цяла България, появил се преди близо три декади, в мъглата на 90-те, със съответните школи по основи на вярата, Нов и Стар Завет, иконопис, дърворезба, източно пеене и др.
За тях, разбира се, е разказано и показано преизобилно, но те се явяват по-скоро необходим и незаобиколим маршрут и график (включително на часовете на горните занятия) към един по-далечен (и дълбок) хоризонт.
Филмът започва с глас зад кадър от проповед на настоящия председател на храма о. Георги Янъков, чиито думи сякаш задават кода за възможното разбиране на документалния разказ – че в богослужението живите и мъртвите присъстват едновременно, и то отвъд времето и пространството; че в литургията минало, настояще и бъдеще се съединяват в едно чудно настояще в светлината на вечността; границата между небето и земята също изчезва – Земната Църква се събира с Небесната. „Живите“, както често наричаме себе си, заедно с т.нар. „мъртви“ заставаме заедно около Божия престол и участваме в претворяването на хляба и виното в истински Тяло и Кръв Христови и причастявайки се със Светите Тайни, ставаме едно с Бога, но и едно помежду си.
И понеже, както вече се каза, енорията е икона на Църквата, може още да кажем, че всеки християнин е икона на енорията, към която принадлежи. Едновременно личностите вдъхновяват и събират хората около себе си (по протопримера на Христос), но и общността на свой ред излъчва от и в себе си забележителни личности. За две от тях, обитавали последните три века и свързали живота си с черквата на Богородичния покров, разказва „Заедно“: Йорданка Филаретова, дарителка за изграждането на Божия дом, посветила усилията си на разностранна милосърдна дейност, и о. Николай Танев, дългогодишен председател на храма, отишъл си от този свят през 2023 г. За двамата спокойно, без благочестиво стеснение може да се говори в режим на благодарност и дори изключителностpostmortem и точно това прави филмът, без да бъде накъртващ панегирик.
Йорданка Филаретова (1843–1915) е един от най-изтъкнатите дарители в новата история на България. През 1869 г. по нейна инициатива в София се създава женското дружество „Майка“, имащо за цел да подпомага бедни деца, да отваря и поддържа училища, включително първото средно стопанско девическо – „Княгиня Мария-Луиза“ на ул. „Лавеле“. Следващото ѝ човеколюбиво дело е да открие приют за болни и самотни възрастни хора през 1914 г. Най-съкровеното намерение на Филаретова обаче е да построи църква, като то е осъществено след кончината ѝ от последователите на нейната благотворителна мисия – храмът „Покров Богородичен“ е осветен през 1928 г. „Госпожата“, както я наричат, е свръхвълнуваща личност – едновременно отдадена православна християнка, но и модерна за времето си дама, убедена застъпничка за правата на жените и ролята им в едно подчертано консервативно и патриархално общество, каквото е българското през Възраждането. И всичко това е проведено от нея автентично, а не по краен и еманципиращ тертип, който виждаме и живеем впоследствие и до днес. В допълнение, тя е с меко казано, нелека житейска съдба – губи рано съпруга си Сава Филаретов, а близо 20 години по-късно отново „жълтата гостенка“ отнема и сина ѝ Владимир, когото дори не може да опее и погребе, тъй като по тогавашния протокол тялото му е изхвърлено в морето от борда на кораба на връщане от Бейрут, където той се лекува без успех. След преживените лични трагедии, с течение на годините и в края на живота ѝ аскетичното покайно чувство у нея се засилва неимоверно, облеклото ѝ съвсем почернява във всепродължаващ траур, неизменното було пред лицето ѝ пада все по-тежко и тя на практика се превръща в монахиня в света. При все трудно представимите за обикновения човек изпитания, своеобразни реминисценции на връхлетялото старозаветния Йов, тя до сетния си дъх не се предава на отчаяние, а вместо това – парадоксално и неотклонно отстоява на дело своя християнски етос, раздавайки безостатъчно себе си и богатството си на нуждаещите се и Църквата. Филмът „Заедно“ ясно показва, че нейният образ днес е почтително общностно чувство, което надхвърля битовата и кабинетна реалност на портрета ѝ, окачен в притвора на храма. Слушаме и виждаме как споменът за нея непрекъснато се актуализира в днешния ден и това е живописно предадено чрез полифоничните разкази за неповторимите ѝ личност и битие, подкрепени и от архивни кадри.
Зад олтарната апсида в двора на църквата, до гроба на Йорданка Филаретова, е този на ставрофорен иконом Николай Танев – другия „паднал колос“, въздигнат в сърцата и спомените на енориашите. За своя обичан духовен наставник, изповедник и в цялост – пастир, говорят енориаши с различен социален, професионален и интелектуален профил. С любов за о. Николай си спомнят и поменават почти молитвено и събратята свещенослужители, и богословите, и академиците, и прозаичните трудови люде, начело със Здравко „Златното момче“ (както е записан в телефона на отеца). Искрените разкази на енориашите, заедно с този на сина на о. Николай – о. Васил Танев – за последните мигове от живота на баща му и красноречивата констатация, че той е бил с осанката на енорията, трогват до сълзи, но сълзи не само на болка, а преди всичко на благодарност и надежда, изковавайки по този начин пълнокръвния образ на Свещеника в духа на онова смърт вече няма, тя е погълната от победа, по думите на протопрезвитер Александър Шмеман.
И наистина – може ли човек да е мъртъв, когато толкова много хора си спомнят с обич за него?
За запознатите с пространствените параметри на Богородичния храм е известно, че съпътстващият енорийски център се намира под него. И ето още едно забележително наставление от о. Николай, за което научаваме от филма „Заедно“ – когато преди десетилетия енориашите идват при него за благословение да бъде създаден прилежащият (или по-добре подлежащият) просветен вектор, тази екстензия на благовестието, той съветва това, което е горе, да бъде тъждествено, реципрочно на онова, което е долу, като дух на автентично църковно служение и евхаристиен етос. Или – упованието на Кръста, който по вертикала едновременно снизхожда Божествената истина от небето към (под) земята, но и издига (под)земните към небесното. А в хоризонталния порядък на линейното време разбираме, че на същото място преди близо 100 години се е помещавал благотворителният комитет „Всех скорбящих радость“, вдъхновен от делото на Йорданка Филаретова. Това пък е онази нишка на вяра и дякония, която лежи непрекъсваема или само привидно прекъсната от историческите перипетии – като кротка змия на доброто, положена върху плочника на последните два века.
„Заедно“ е за разпръснатите семена и събраните зрели плодове на християнското свидетелство – на свещеническото служение през личността на о. Николай, но и на енорията като цяло. Приведени са конкретни примери за това как тази църковна общност благодатно пръква от себе си нови и нови духовници на Божията нива – свещеници в света (о. Васил Танев, понастоящем в храма „Св. София“, и о. Йордан Божилов“ от черквата на Военната академия и тази в кв. „Орландовци“) и иноци по манастирите (йеромонах Доситей в Дивотинския и сестра Йоанна във Видинска епархия).
Идеята за плодоносното битие се реализира и по отношение на лаоса или Божия народ, изпълващ енорията, и това е предаването на духовната щафета от поколение на поколение или самоподновяването на вечномладата Христова Църква, защото за Господа сякаш всички сме именно вечни младенци. В приложено архивно интервю о. Николай споделя: „Тези, които ме посрещнаха преди 40 и повече години, вече ги няма, но аз съм кръщавал и венчал техните внуци, които сега са родители…“. Това действително е така – децата на някогашните основатели на енорийския център днес са в храма със собствените си семейства и деца. В красив кадър, в издигнатото пространство на хоровата емпория, сред някаква светла сянка от Таворската светлина Павла Сивова и Яна Спасова, израснали в енорията покрай своите майки и бащи, си спомнят за о. Николай, дават своята признателна почит за личността на Йорданка Филаретова и докато дундуркат невръстните си рожби на коляно, преживяват на думи и вече от опит особената неизказана връзка между Майката и Детето. Всичко това се случва във възможно най-подходящата и казваща среда – под покрова на Пресвета Богородица.
Лентата сама по себе си е ценна най-малкото със своята специфична нишовост и жанр – филм за православна енория – без кой знае какви натрупвания и контекст на самополагане в родната документалистика. Но в него, отвъд привидностите, във фините настройки и във фините възприятия, има нещо много повече и по-дълбоко от семплото справочно регистриране на обективната реалност, историята на храма, телевизионната манифактура, лесните решения, „говорещите глави“ в кадър и прочее. Във визуално отношение режисьорът Димитър Радев и операторът Калоян Божилов („Отчуждение“, „Ага“, „Стадото“), без излишни стилови салтанати и фойерверки, са постигнали завидна аскетичност на кинематографията, богатство в простотата. И все пак – като лирично и иносказателно отклонение може да се чете и гледа посещението и разговорът на тримата млади иподякони в с. Осиковица и тамошната парк-галерия под открито небе с оригинални скулптори на Павел Койчев.
Трогателна е мотивацията на авторите на „Заедно“. С направата на този филм самите те, дългогодишни членове на Богородичната енория, сякаш изпълняват на дело някакъв свой копнеж, дори дълг и със сигурност – акт на благодарност, принасяйки обратно дадените им от Бога таланти. Трябва да се признае, че въпросната сърдечна тяга у тях се разпознава безпогрешно.
Композиционна и метафорична рамка на документалната творба е пространството на олтара, в който момчетата иподякони първоначално обличат богослужебните си одежди за вече начеващата служба, а накрая изслушват свещеническия отпуст, дояждат раздадената нафора, отмарят, преобличат се и напускат, за да останат. В Светая Светих, уж опразненото туптящо сърце на енорията, Църквата и света, което устоява в историчното време като своеобразна капсула отвъд историята и пространството, остават всички – живи и живи – и завинаги продължават да свидетелстват за Възкръсналия Христос.
Ангел Иванов е роден в Габрово през 1988 г. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, където е един от създателите на студентското радио „Реакция“. Работил е като надничар в завод за метали, гардеробиер в НДК, рецепционист в хижа, пазач в склад за топло- и хидроизолации, телевизионен сценарист и копирайтър. Пътувал е на стоп из България, Европа и Азия. Бил е пилигрим на Божи гроб, из Светите земи и Света гора и Синай. Част от тези многобройни пътувания са описани в дебютната му книга – сборника с разкази „Техническа проверка“ (Изд. Scalino, 2018 г.), отличен с наградата „Южна пролет“ през 2019 г. Понастоящем е редактор и водещ в онлайн телевизията на Софийската света митрополия.
