Публикуваме фрагменти от изданието на „Рива“

„В памет на отминалото поколение“ е прочит на историята „от първо лице“, дело на политик и писател, но замислен като семеен разказ, насочен към неговите праплеменници. Книгата не е „политическа биография“ на Филип Димитров, макар да дава „ключове“ към бъдещи събития. Тя е „биография на едно време“ – времето на неговия живот и онова на предците му.

Книгата ще бъде представена на 8 април, вторник, от 18.30 часа в Централния дом на архитекта в София. 

„В памет на отминалото поколение“,Филип Димитров, издателство „Рива“, 2025 г.

Още малко за изграждането на убежденията

За кой ли път повтарям: за тях, особено за майка ми, животът при комунизма беше жестока травма. Тя наистина страдаше. Баща ни се вграждаше във всичко. Когато бях в пубертета, даже му се сърдех за това. Сега разбирам, че това е идвало от някакво трайно чувство за превъзходство. Изглежда, че у мен това чувство се е развило несъразмерно в нещо като претенция за неуязвимост – както и да те обидят и наранят, винаги запазваш едно резливо, почти презрително присъствие на духа, което неизбежно те прави поне да изглеждаш по-силен и от което другата страна направо пощурява. С противници това помага, но когато „другата страна“ ти е скъпа, това може би далеч не е най-доброто. Ти не си тук, за да побеждаваш тези, които обичаш.

Майка ми трудно скриваше чувствата си. Може би просто не искаше. Държеше – и имаше право на това – да ни предаде възгледите си. Това пък неизбежно означаваше, че трябваше да ни възпитават в известно притворство – това, което си говорим вкъщи, не трябва да се изнася навън, защото за него може и на лагер да те пратят. Много родители мислеха обратното: че трябва да крият от децата си от какви семейства идват, за да не ги „раздвояват“. Нас ни „раздвояваха“ и аз съм им благодарен. Помня години по-късно леля Марче (като слушаше Анжела да ми се хвали как е задала някакъв доста антимарксистки въпрос в училище) да възкликва: „Но как може да раздвояваш детето?“ В отговор аз съвсем искрено попитах: „Че цяла ли да им я дам?“. Но всъщност това възклицание не идваше от мен, а още от майка ни. Тя държеше ние да знаем какво тя отхвърля. Пък после – всеки да си избира пътя.

С баба ми положението беше доста по-сложно. Тя носеше в сърцето си спомена от анархистките години. Интересът ми към революциите, социалното (наред с персоналното) желание да се помага на бедните, болните и онеправданите идваше до голяма степен от нея. Бях стигнал и до нещо повече – когато разказът течеше в първо лице, откритието, че разказващият е хубав, силен или богат ми идваше като изненада. Т.е. беше ми трудно да се идентифицирам с този, който се счита богат, здрав и силен.

За естествената нагласа да бъдеш на страната на слабия, разбира се, помагаха и книгите. В „Черната стрела“ на Р. Л. Стивънсън, любима книга от детството ми, имаше пасаж, в който главният герой Дик Шелтън вижда сам човек да се сражава със седмина и без да задава въпроси, се втурва да му помогне. Когато натръшкват неколцина и другите побягват, човекът (бъдещият крал Ричард Трети) пита: „Как ме познахте?“ Смайващият отговор е: „И сега не ви познавам, сър, но видях мнозина да нападат един, а това не е честно“. Тогава намирах този отговор за естествен. С годините сигурно съм станал по-малко благороден и бих потърсил все пак и малко допълнителна информация. Така или иначе, от баба ми получавах в пълна мяра любовта към потиснатите и протеста срещу господарите, ако и да си знаехме, че сме от царско потекло. Мисля, че опитът с бедността има и още едно измерение. В Оксфорд, където се учат децата на най-висшата английска аристокрация, поне през 90-те, студентите са поставени при доста спартански условия. Живеят в стая с малко покъщнина – маса, стол, легло и задължителните кана и леген. Баня и тоалетна има на етажа. Не защото аристократите не могат да си позволят повече, а защото британската традиция изисква бъдещите лидери на нацията – доколкото от Оксфорд мнозина стават такива – да са наясно, че може да се живее и без удобствата на новото време, за да не бъдат зависими от тях. Не зная как това беше стигнало до моето съзнание (видях Оксфорд почти на четиридесет години), но когато в дома ни беше монтиран към чешмата нагревател (прочутите по онова време „Вера“ лилипут или „Юнга“), аз продължих поне още няколко години да си мия зъбите със студена вода, за да не ставам зависим от новото удобство. Може да ви звучи нелепо. Но не можете да не признаете, че сте зависими от споменатите удобства. В широк смисъл това важи за целия цивилизован свят. Затова когато стане дума да се направи жертва днес, то тя се измерва в пожертвувание, равно на част от заплатата. Някои може би се сещат за супер жертвата – жертването на живота – но да се пожертва нещо от елементарните житейски удобства на всекидневието звучи чудовищно. Пренесено по-нататък, това води до голямо ценене на количеството такива удобства, с които си се сдобил. Затова отстраняването от добре платена работа днес е по-голяма трагедия, отколкото някога е било заточението. Това пък поражда страхливи безхарактерни чиновници, които дори когато разбират, че нещо не е в ред, нямат смелост да извикат, че царят е гол, за да не си загубят заплатата. До страхливите, естествено, застават цял сонм посредствени, които дори не осъзнават, че царят е гол и това ги прави още по-достойни за повишение. Не бих казал, че този факт прави цивилизацията ни по-изнена.

Излизанията с баща ми, гостите и други забавления

Било е през годината, преди да тръгна на училище. Той беше още застрахователен деятел (така назоваваха тогава застрахователните агенти) и районът му беше кв. „Хаджи Димитър“, където години по-късно се преместихме да живеем. Някак си свързвах Хаджи Димитър с нашето семейство – баща ми беше също Димитър, че и Димитров. Нямам никакъв спомен за какво сме говорели. Той не беше точно разказвач. Когато го питах нещо, отговаряше кратко, доста ясно наистина, но без естественото навлизане от една сфера в друга. Но, явно, аз много съм го питал, затова ми беше интересно.

Може да се каже и че ме глезеше. Купуваше ми сладолед или шкембе чорба, които аз си исках нахално – а не бих постъпил така нито с майка ми, нито с баба ми. Просто му казвах: „Правя ти намек“ и той отлично знаеше какво „намеквам“. Но и това не беше най-важното. Той успяваше да създаде някакво чувство за съучастие. Бяха ни направили някаква снимка (по къси панталони някъде из Витоша, където сме били и с майка ми, а може би и с баба ми), която той наричаше „ние, овните“. Зодията ни наистина беше като изписана на издутините от двете страни на челата ни, но това фактически значеше „ние, мъжете“. Баща ми умееше да създава интимност, да те кара да се отпуснеш. Споменавайки Витоша, трябва да отбележа, че ходенето на Витоша беше нещо важно макар и не много често. Правели сме го много пъти, с баба ми или без нея, понякога за ден, понякога за няколко дни (само с нея) или за събота и неделя, с майка ми и баща ми.

Запомнил съм един случай през лятото, преди да вляза в английската гимназия. Оставихме баба ми сама (вече не беше в състояние да ходи много) и направихме едноседмичен преход, прекарвайки по два-три дни в различни хижи. В един момент, някъде малко под хижа „Алеко“, майка ми взе да пресмята за какво още ще стигнат останалите ни пари. Тогава баща ми се ухили и рече: „Аз имам една малка тайна“. И измъкна от вътрешното отделение на портфейла си 10 лева. Явно ги беше събирал тайно повече от месец. Майка ми свенливо наведе глава и каза: „И аз“. И измъкна от нейното портмоне 5 лева. В онези времена това си бяха пари, с които можехме да преживеем доста прилично още поне два дни. Бяхме щастливи.

Това беше комай единственото ни извънградско развлечение. Баща ми, поне в ранните години, понякога пътуваше с хора си по кратки турнета. Майка ми обаче рядко излизаше от София. Беше точно на петдесет години, когато през 1971 г. за първи път в живота си видя море. Беше успяла да се снабди с карта за почивка в Китен и отидохме тримата. По това време хората не ходеха в хотели, защото те бяха малко и почти изключително за чужденци. Възможностите бяха или да наемеш частна квартира, т.е. стая при местни хора, които не предлагаха почти никакви удобства освен легло и обща тоалетна, но поне даваха свобода, или да се вредиш за „карта“, т.е. разрешение да пребиваваш в стая в почивна станция чрез съответното предприятие, в което работиш. Там правилата на комунистическото крепостничество важаха, но все пак хората се радваха на тази възможност да си позволят почивка на сравнително достъпна цена.

По-често развлечение беше посрещането на гости. Вкъщи се появяваха от време на време роднини, които познавах, но които някак си не чувствах особено близки. Не включвам в тази категория леля Юли и чичо Сашо, защото, както вече споменах, те си бяха част от разширеното семейство. Идваха всяка седмица. Понякога си определяха у нас среща, за да отидат после другаде. Отделно от това, поне два пъти в седмицата имахме с леля Юли урок по английски. Не включвам и вуйна Емилия и чичо Методи, които, особено след инсулта на чичо Методи, рядко се качваха на тавана и с които общността беше по-скоро в множество всекидневни неща, честото ни присъствие при тях и посещенията на вилата им на 4-ти километър, където сега е колелото за ж.к. „Младост“. Не включвам и леля Ленче. Учейки в малката стая, където единствено се чувстваше самостоятелна, тя идваше от време на време у нас да запали цигара и ако мама не беше наоколо, ме оставяше да упражнявам фантазията си, като ѝ „гледам на карти“. Трудно ми е да кажа какво точно сме си говорели с нея, но имам усещането за някаква всеобхватна топлота и взаимно приемане, което не е изчезнало и сега, половин век по-късно. Аз, естествено, се възхищавах от нея – от красотата ѝ, от тайнствената самостоятелност на стаичката ѝ, от едно странно усещане за съучастие между нея и майка ми. И от това, че тя просто излъчваше приемане. Нямаше нужда да ми казва колко сме близки, то просто се чувстваше. Освен това от нея струеше някакво особено чувство за независимост. Не мога да определя точно неговите параметри, понякога майка ми дори споменаваше, че я държат твърде строго, но за мен тя беше пример за свободен човек, без да съм можел да си обясня какво точно означава това. Сега си давам сметка, че ще е притежавала някаква ненатраплива, но неоспорима сила на характера. Завърши задочно строително инженерство и успя да се наложи в професията си. Успяваше с усмивка и добронамереност да накара всички в квартала не само да ѝ се радват, но и да са готови да ѝ услужат, ако има нужда. В същото време обаче никога не отстъпваше от това, което си е намислила да направи, и хората около нея приемаха това за естествено. В крайна сметка, в едно време с много по-строги нрави тя си позволи да има връзка с Петър, мъжа, с когото прекара живота си, без да се жени и който се пренесе при нея едва след смъртта на чичо Методи и вуйна Емилия. И май никой не посмя да ѝ върже кусур за това.

Гостите бяха обикновено едно или по-рядко две семейства, с които родителите ми бяха близки в съответния период от време – помня три-четири такива. С едно от тях, когато още не ходех на училище, се събираха ту по домовете, ту в някоя квартална кръчмичка, където сервираха кебапчета, бира и ракия. Мисля, че така за пръв път съм опитал бира, която първоначално ми хареса главно защото „това пият големите“. По-късно може би със западането на евтините квартални кръчмички или с влошаването на финансовото ни положение, събиранията ставаха поред в дома на едно от семействата. Не помня да се готвеше нещо много специално, но кейковете на майка ми бяха задължителни освен когато около Коледа се правеше баклава. Имам чувството, че разговорите рядко се повтаряха, но пък темите бяха сходни – събитията по света, нещичко от личното или родово минало, по-рядко набези в някое далечно историческо събитие, за да се направят паралели с днешния ден. Не твърдя, че нивото на тези разговори беше високо интелектуално, но те имаха отношение към живота и ми помагаха да го опозная. До късни пубертетски години ми харесваха и ме забавляваха.

В чисто домашен кръг празнувахме Бъдни вечер и Великден. Баща ми, естествено, беше противник на всякакъв пост. В детството ми, допреди да започна да постя и аз, само майка ми правеше това понякога, и то дискретно, почти незабележимо. Същественото обаче беше събирането заедно, приготвянето на празничната маса, каденето на дома, разчупването на питата и, естествено, преди това молитвата, която баща ни четеше – толкова тържествено, колкото изискваше майка ни, а това значи доста тържествено. Като си помисля, това е първият ритуал, от който съм бил част и чиято святост (какво е ритуал без святост?) и през ум не ми е минавало да обсъждам, камо ли да подлагам на съмнения. Това беше, защото е. Попивал съм разказа за Рождеството без много въпроси. Дори до доста късна възраст мислех, че ясла (коритото за хранене на овцете, в което е бил положен Младенеца) е друга дума за кошара.

Спомням си един случай, бил съм шест-седем годишен, когато бяхме за дълъг уикенд на Витоша, в хижа „Тинтява“. През тези два-три дни се оформи нещо като компания с един приятен възрастен мъж – бай Методи, и неговия син Милан, последна година студент по медицина. После така и не ги видяхме отново. Но си припомням тази ситуация, защото ми дава още едно измерение на отношенията между майка ми и баща ми.

Милан беше хубавец, малко тип Алек Болдуин като млад. Занимаваше се с мен много и аз бях горд от това, но сега си мисля, че ще да е било заради мама. Тогава тя е била точно на четиридесет и явно е хващала око. Мисля, че той без съмнение я ухажваше – занимание, подходящо за двадесет и две-три годишен свободен мъж в компанията на дама. Това си е социално действие, което дава цвят на човешкото общуване и ако на човек му е по сърце, в никакъв случай не бива да се пропуска.

Усещал съм всички напрежения между майка ми и баща ми, долавял съм дори и лекото раздразнение, което се появява от време на време в ежедневието на всяко семейство. Мога да се закълна, че в този случай такова напрежение нямаше. Мисля, че на майка ми ѝ беше много приятно. Но съм сигурен, че баща ми също се чувстваше добре. Помня как седяха на масата в ресторанта. Майка ми, която обикновено пиеше ракия (като всички), този път си беше поръчала шоколадов коняк. Аз щъках около масата и се наведох към нея, питайки какво е това. А тя отвърна: „Ако искаш, опитай го“, и ми подаде чашата си. Години след това съм опитвал варианти на тази напитка, но никой от тях не можеше дори малко да се доближи до фантастичния вкус на това, което опитах в доста неугледния ресторант на хижата. Имаше нещо окриляващо в този акт на еманципация и съучастие. Мисля, че в този момент майка ми беше щастлива. Но и баща ми беше щастлив. Мисля, че бидейки човек мъдър, той добре помнеше колко приятно за него е било да бъде харесван. И се радваше за майка ми. Не ревнуваше. Освен това, както казах и по-рано, той беше горд с нея. И мисля, че тогава точно тази му гордост се наслаждаваше на мисълта, че тя е харесвана и желана.

Не зная дали това е повлияло на живота ми, или просто съм си такъв по природа, но аз също не съм ревнив. Не ми е приятно да загубя жената, която ми е скъпа, но не ме притеснява дори това в някой момент тя да харесва и някой друг, а също и да бъде харесвана и ухажвана от други. Нима това не е най-естественото нещо? То просто показва, че не само аз имам добър вкус. И мога да се радвам от това. Като баща ми.

Вместо заключение

Повечето хора, които споменавам, вече не са между живите. Баща ни почина на 10 декември 1993 г., в разгара на една от моите политически битки. Бяха оспорили лидерството ми и престоеше гласуване. Теоретически можех и да загубя, а и бях обявил (както, мисля, подобава след години в тази роля), че ако превесът в моя полза е нищожен, пак няма да остана начело. Изглежда той преживяваше моите политически успехи и поражения повече и от мен самия. Водел майка ни на рутинен преглед в районната поликлиника и на входа ѝ получил масивен инфаркт. Повикаха ме от парламента. Заварих го още жив, но не съм сигурен дали разбра, че съм там. Почина няколко минути по-късно.

Беше казвал, и то неведнъж, в присъщия си антиклерикален стил, че вместо опело по-добре на гроба му да звучи „Компарсита“ – тангото, което за първи път са танцували с мама. Опело имаше, но пуснахме и „Компарсита“. Отнасяхме се сериозно към това, което беше казал. От датата, изписана на венчалните им халки, бяха изминали пълни четиридесет и осем години, т.е. бяха преживели около две трети от живота си заедно.

Както винаги, в тежки ситуации, майка ни запазваше това, което наричат присъствие на духа. Догаждахме се какво чувства, но тя не показваше много. Известно време се държеше така, като че ли животът продължава. Всъщност нейният беше свършил. Един ден Лени я посетила неочаквано и я заварила да гори в кухненската мивка дипломи, снимки и други документи. Вече нямало смисъл от тях. Нямало за какво да ги пази. Все пак издържа две години така. На третата година се оказа, че има рак и че той постепенно прониква във всички части на тялото ѝ. Тогава за първи път ни каза, че има дълг да дочака и направи, както подобава, панихидата за три години на баща ни. По някакви причини църквата (поне според нея) придава особено значение на тази панихида. Дали не ни се е доверявала, че ще направим всичко както трябва? Или както винаги нейната неувереност се е трансформирала в свръхотговорност – понеже е важно и може да се сбърка, трябва точно тя да се опита да го свърши, както трябва.

Последните ѝ месеци бяха мъчителна борба за оживявяне. И тя успя. Не можеше да се държи на крака, така че я внесохме на стол в църквата, но до последния миг следеше дали всичко е точно. Когато си тръгвахме, ни прошепна само: „Е, направихме го“. На следващия ден изпадна в полусъзнание. Постепенно като че ли ѝ остана само болката. На 18 декември рано сутринта, една седмица след панихидата на баща ни, почина и тя.

Филип Димитров