Издателство „Колибри“ предлага на ценителите на поезията книга с избрани стихотворения на Борис Пастернак, един от най-значимите руски поети на XX век, в превод на Кирил Кадийски. Художник на корицата: Иво Рафаилов.

Лириката на Пастернак му отрежда място до имена като Александър Блок, Владимир Маяковски, Анна Ахматова, Осип Манделщам. За него Марина Цветаева казва: „Пастернак е голям поет. Сега той е най-големият между всички”. В настоящото специално издание (184 стр., 24 лв.) поетическото творчество на Пастернак е представено панорамно: от първите му ярки творби в зората на руския модернизъмпрез трудните следреволюционни години в Русия, поставили на изпитание мнозина творци, през стиховете от романа „Доктор Живаго" до последната му книга - апотеоз на едно творчество със значение не само за съвременната руска поезия. Преводите на Кирил Кадийски показват многопластовата, често усложнена мисъл на поета, но и богатите възможности на българския език.

Пастернак не принадлежи към никоя школа. Но той не е и родоначалник на школа, той може да има само епигони, но не и последователи. Той не може да бъде учител, защото изповядва идеята, че творецът се учи сам от всичко край него – културни напластявания, природа, човешки взаимоотношения, собствени грешки и увлечения.

Пастернак е поет за истинските ценители, защото нравствените проблеми, които го тревожат, душевните трепети и терзания, които споделя, имат за цел да издигнат читателя, да го възродят. И по този начин Пастернак е в унисон със знаменитата максима, че „поетът трябва да върви пред тълпата!“

Неразбиранията отдавна са минало, горчилките поетът е отнесъл в гроба, останала е лириката, която за сетен път ни доказва, че за истинския поет всяко време е добро, стига той да има смелостта да гледа нещата в очите и да слуша своя собствен глас.

/Из послеслова на Кирил Кадийски/

Борис Л. Пастернак (1890–1960) е роден в Москва в семейството на известния художник Леонид Пастернак и пианистката Розалия Кауфман. През 1912 г. завършва философия в Московския университет, но се отдава изцяло на литературата, публикува първите си поетически творби и се присъединява към общността на руските футуристи.

Поетическият метод на Пастернак, наречен от него „интимизация на историята” и въплътен в стихосбирката му „Сестра, моя жизнь” (1922), се превръща в образец за младите поети, а лириката му, създадена през 20-те и началото на 30-те години, го утвърждава като една от най-значимите фигури в руската литература. След краткия период на официално признание, през който самият Бухарин го обявява за най-добрия поет на Съветския съюз, отношението към творчеството му се променя – поетът е упрекван не само в „откъсване от живота”, но и за светоглед, несъответстващ на епохата.

СНЯГ ВАЛИ
Сняг вали, сняг вали.
И протягат се цветята
към рояка зад стъклата
в млечноснежните мъгли.
Сняг вали. И смут, брожение.
И се втурват, и летят
стъпалата разкривени,
кривналият кръстопът.
Сняг вали, сняг вали.
Сякаш падат не парцали,
а тъй както в кръпки цял е,
сводът ще се строполи.
Сякаш днес като чудак
там отгоре, от балкона,
в криеница небосклона
слиза на земята чак.
А пък дните си летят.
Коледа кога отмина
и на Новата година,
гледай – иде ѝ редът.
Сняг вали, от бял – по-бял,
с тоя темп, в мъгла такава,
с тия стъпки, тъй ли вял
или силно завалял
и животът отминава?

И годините ли в бяг
се застигат – като сняг
и слова в стихотворение?
Сняг вали, вали, навял,
сняг вали и смут, смущение:
в минувача побелял,
удивените растения,
кръстопътя в преспи цял.

5. ПРОЛЕТНА ВЕЧЕР
Догаряше небето вече.
В горите глухи на Урал
ездач в разкаляната вечер
прибираше се окъснял.
Едва-едва влечеше конят
подкови, шляпащи със звек,
и бързаха да ги догонят
и локвите със звънък ек.
А ходом тръгнал, изтощено
отпуснеше ли той юзди –
дочуваше се как с бучене
се носят придошли води.
Как кремък кремъкът изкъртва,
как плач долита, екне смях
и пънове във водовърта
се сриват с буци пръст по тях.
А там, сред клони почернели
от залеза недогорял,
ехтяха славееви трели
като набат, като сигнал.

Където вест върбата чака
с вдовишка кърпа на плещи,
май славеят разбойник в мрака
сред седем дъба пак пищи.
Каква беда, каква изгора
го бе разпалила и днес?
В кого сачмите без умора
изстрелваше сред тоя лес?
И като Горски дух той щеше –
дошъл с каторжници насам –
да търси конни или пеши
уралски партизани сам.
Земя, небе, гори и птици
ловяха този глас запял,
тия отмерени частици
от лудост, радост, болка, жал.

НОБЕЛОВАТА НАГРАДА

Аз съм като звяр в обсада.
Нeйде – хора, воля, ден,
а след мене – вой, нападат,
аз отвред съм обграден.
Тъмен лес, вълни се мътят,
ствол на рухнало дърво.
И отрязан ми е пътят.
Нека – все ми е едно.
И каква направих пакост?
Аз – убиец, негодяй?
Зарад мен в света оплакват
моя хубав роден край.
Но и тъй, почти пред гроба,
вярвам, близък е денят –
чело подлости и злоба
пред доброто ще сведат.