„Седем вечери“, Хорхе Луис Борхес, превод Калин Коев, корица Стефан Касъров, издателство „Колибри“, 2025 г.

Ще си позволя да започна с абсурдната уговорка: тази книга не е книга. Тя е спомен за седем живи, т.е сценични срещи, в които Борхес трябва да играе себе си – между 1.06. и 3.08. 1977 г. в буеносайреския театър „Колизей“. В продължение на седем седмици[1], всяка сряда точно в 19 часа, писателят произнася (или трябва да произнесе) по една публична лекция. Организаторът на събитието Рой Бартоломео подозира, че библейската алюзия е самопонятна и това обуславя избора на темите. Всяка от тях (Данте, Кошмарът, 1001 нощ, Будизмът, Поезията, Кабалата и Слепотата) предполага цикличност и повторяемост. Затова съществува известна аналогия със случилите се седем години по-рано седем разговора с Фернандо Сорентино. Което не би трябвало да бъде повод за разочарование, въпреки че Борхес говори неща, които (по един или друг начин) вече е казвал. Но то е заради твърдата му увереност, че ако нещо се е случило само веднъж, то не се е случвало никога.

Някой би обяснил всичко това със слабостта на човешката памет. Най-малкото, защото, когато човек е на 78 години, той трудно би казал нещо, което да не е казвал на 68, на 58 или на 48 г. Но има и друго обяснение. Близо осемдесетгодишният писател си спомня, че някога, когато е на 15, баща му го води на очен лекар[2]. Заради семейната (и по-точно родовата) предопределеност, която в зловещо предсказуем ритъм хлопа на вратата. Младежът – вероятно защото е отраснал с Боало, Милтън и Суифт[3] – предчувства, че ще се случи онова, което винаги се е случвало. Ще ослепее, и подобно на слепите си предшественици Хосе Мармол и Пол Грусак, ще стане директор на националната библиотека на Буенос Айрес. Ще я превърне в литературен Едем; и така, живеейки между слепотата и книгите, ще вярва (или ще се прави, че вярва), че е[4] първият Адам, „който дава име на нещата“[5]. На 15 години, все още зрящ, юношата вижда бъдещата слепота. Ала не подозира, че този оксимирон ще разчертае съдбата му. Както и другият оксиморон – за Божията ирония, който ще се появи в не една от поемите му. Слепотата ще му даде шанса да вижда света в жълто-черно. Може би това ще е свят на тигри[6], с които той – като гладиатор – ще се бори до свършека на дните си.

Ала сега, когато престарелият писател излиза на сцената в буеносайроския „Колизей“, предизвикателството е друго. Борхес трябва да намери сили да влезе втори, трети и четвърти път в една и съща вода; трябва да преоткрива, и то непрестанно, вкуса на водата. И най-важното: да се научи да го споделя! Малко преди смъртта си той ще напише стихотворението „Пепел“ („Ceniza“)[7], с което ще благодари за прясната вода, която никога не губи силата си да освежава. Ще говори за разсейването на съня и на мечтите (la dispersion del sueno y de los suenos). Както и за това, че Рейн и Рона текат по един и същи начин; и че имат едно и също име. Реките са сякаш една и съща река; почти една и съща. Като в това умело приглушено почти се крие цялата дързост и цялата свенливост на човека, който някога почти е живеел. Струва ми се, че там е ключът към творчеството му. В първата от беседите той колебливо ни признава, че Данте е почти Одисей, Данте е почувствал, че Одисей по някакъв начин е самият той (стр. 31). От което би трябвало да следва, че – описвайки в 26-а песен на „Божествена комедия“ Одисей измежду измамниците – Данте е описвал самия себе си. Ако е така, то лесно може да се обясни защо следващата беседа е за кошмарите и защо в нея се казва, че няма по-кошмарна реалност от огледалото (стр. 43). Винаги сънувам лабиринти и огледала, признава ни Борхес. След което добавя: и маски. Това би могло да се чете и като притча, но не означава ли френската дума cauchemar именно това? Както и немската märchen. Всичко е една и съща, повтаряща се до безкрайност басня, притча, приказка или измислица. Можем да я четем като кошмар. Но може и като фантастичен роман. Важното е впечатлението, предизвикано от сънищата. Лекторът настоява, че това са не негови думи. Цитира Колридж. Защото (стр. 44) трябва да се цитират поетите! И това обуславя прехода към друга от следващите вечери – на поезията. При внимателен прочит лесно ще се открият приликите с шестте Нортърнови (или Харвардски, от 1967 г.) лекции. И ще стане ясно защо Борхес толкова обича да се връща към онзи стих от „Бурята“, в който се казва, че ние сме направени от сънища. Или към Хафез и неговото откровение: „прахът ми ще е това, което съм“. Уж знаем какво ще ни каже поетът. Но не подозираме, че неговият Хафез е винаги различен. На равно отстояние между Кабалата, Будизма и „1001 нощ“, той има силата да свързва времената, религиите и езиците. И (донякъде) да прилича на слона, който Харун ал Рашид подарил на Карл Велики. Днес ние не знаем как този слон е стигнал от Багдад до Западна Европа, но наредим ли фигурите върху шахматната дъска и вслушаме ли се в андалузкото име на офицера – alfil – в един миг ще проумеем (стр. 60). Ще проумеем и защо Борхес е влюбен в метафората на Ериугена, сравняваща безкрайните значения на Свещеното писание с многобаграта опашка на паун. И защо, подобно на своя ирландски предшественик, той също вярва, че броят на значенията е по-безкраен от броя на читателите… Друг е въпросът, че ако значенията са много и големи като слон, то само разказвач като Борхес би могъл да ги събере в чашка за кафе и да ни ги поднесе на тепсия. Някой ще възрази, че подобни чаши са немислими, дори невъзможни. Ала ги има, отвръща ни друг. Наричат се филджани. Вгледаш ли се внимателно в тях, ще видиш името на слона. Или на собствената си слепота. Която (при повече фантазия) би могла да ни сроди с Омир, Боало и Милтън… дори с Хорхе Луис Борхес…

––––

[1] На 8.07. и на 29.07. поради здравословни причини лекциите са отложени.
[2] В Женева. Недалеч от кабинета на този лекар, 72 години по-късно, ще завърши пътят на Борхес.
[3] И тримата ослепяват. Това е една от темите в последната беседа, за слепотата.
[4] В поемата глаголните форми са в множествено число, защото Борхес говори и от името на предшествениците си.
[5] Цитатът е от „Призоваване на Джойс“ (от цикъла „Възхвала на тъмнината“, 1969 г.).
[6] Алюзия към стихосбирката „Златото на тигрите“ (1972 г.).
[7] В сборника „Съзаклятниците“ (1985 г.).