Разговор с френско-мароканската певица и авторка на песни София Джебел Роуз, чийто житейски път започва с поезията и философията, но по-късно я отвежда до експеримента в психеделичната музика
София Джебел Роуз твори на границата между психеделичния фолк, ембиънт-рока и френския шансон ноар. Авторка е на три албума – един кратък (Sophia Djebel Rose от 2020г.) и два дълги – Métempsycose (2022) и Sécheresse (2025). На сцената музиката ѝ звучи европейски, но и с онова особено усещане за племенен транс, което насочва подсъзнанието ни по много един деликатен начин към Северна и Западна Африка. Корените на София са от Мароко, но в динамиката на свиренето ѝ на електрическа китара с ефекти долавяме сякаш по-скоро ехо от туарегската традиция, отколкото от гнауа-музиката. Песните ѝ дават среща на тези два свята – Европа и Сахара (една обобщена имагинерна Европа и една интуитивна Сахара), но не само – в глобализирания свят днес всеки от нас носи по частица от много повече светове.
София Джебел Роуз започва да разгръща творческия си и музикален потенциал в групата An Eagle In Your Mind, където за няколко години създава основата, върху която да стъпят днешните ѝ солови експерименти. В онези години (непосредствено преди пандемията) много пътува по света, а вторият инструмент след гласа ѝ е индийският хармониум (влияния от който се усещат и в свиренето ѝ на китара днес).
Най-точната рецензия на новия ѝ албум е в платформата Бендкемп: „Сдържан, но бароков, тъмен, но сияен, суров, но изискан, Sécheresse („Суша“) разкрива девет хипнотизиращи песни, противоречащи на жанровете и пропити с магнетична привлекателност“.
Разговаряме със София Джебел Роуз в деня на първия ѝ концерт в България. И започваме от въпроса за соловата музика и свободата, която тя дава на артиста, ако я сравним с работата в група с други хора.
Много обичам соловия формат. Едно от най-важните неща за мен на сцената е концентрацията върху това, което правя, а то може да е непрестанна импровизация. Когато си сам на сцената, имаш свободата да взимаш спонтанни решения относно формата на песента и как тя да се развие според ситуацията. Сам си и можеш да променяш правилото. И така по-лесно можеш да предаваш усещането на момента – не си в ситуация да повтаряш един и същи модели на всеки концерт, а попадаш в сърцевината на самата емоция… Имам сетлист, разбира се, когато излизам на сцената, но мога да свиря песните по много и различни начини. Единственото нещо, което никога не променям, е текстът. Но и поезията може да звучи различно от концерт до концерт – веднъж мога да я изпея така, както е на записите, а следващия път – по съвсем друг начин – като изговорен текст под ручащите ефекти на китарата.
Кои моменти от творческия процес усещаш като най-важни и какво е значението на думите за теб?
Колкото повече време минава от създаването на даден текст, толкова по-трудно ми е да говоря за него, защото в крайна сметка за мен думите са магически формули, а аз ги употребявам и като звукови текстури, като паролa за влизане в света на усещанията. Относно процеса на писане… не знам – всеки път е различен. Понякога дори не си спомням момента на написване, защото нямам много добра памет, но всеки път, когато пея дадена песен, сякаш я създавам отново. Всеки следващ път с изпяването към нея се добавят нови значения и в един момент забравям първообраза. И понеже свиря много, песните се развиват. Но макар че се обогатяват, в сърцевината им се запазва нещо замъглено, непознато. Различната интерпретация всеки път зависи и от мястото – понякога то може да те провокира да се стремиш към по-обемен и масивен саунд, друг път – към по-интимен. Обичам да опитвам с различни пространства.
Кога и как се появи тази трансова атмосферична китара в музиката ти?
Свиренето на китара, смятам, е изходна точка към други нива на съзнанието и винаги се чувствам почетена, когато някой отвори дума за транс, въпреки че не изживявам себе си като човек, който може да свири на китара. Самоука съм и това, което свиря, е много просто и репетитивно и да, има сходства с трансовата музика, но по един базисен интуитивен начин.
Разкажи ни за номадския начин на живот, който е и порталът ти към музиката преди няколко години.
За мен в началото номадският начин на живот беше просто въпрос на оцеляване. Заживях така, въобще цялото ми пътешествие започна, защото нямаше къде да живея – беше прекалено скъпо. Музиката беше моят начин – пътувах с камиони, свирех понякога на много малки места, дори в пицарии. Не беше мечта, а по-скоро решение – не можех да си позволя да живея в голям град и да плащам наем и номадският живот беше моят начин да продължа да се занимавам с музика. Мога да кажа, че в началото обстоятелствата ме принудиха да направя този избор, но днес съм радостна, че така се е получило, макар и непланирано.
Какво са за теб новите и непознати места, на които попадаш?
Колкото повече пътувам из Европа, толкова повече откривам сходствата, а не различията.
Разкажи ни за музиката в детските и тийнейджърските ти години. Кога се появи тя? Какво слушаше тогава?
Когато бях дете, честно казано, повече четях. Може би единствената музика около мен тогава беше музиката на Корана, защото прекарвахме доста време в Мароко, а семейството ми е религиозно. Слушах как баба ми изпява молитвите пет пъти дневно, което не е точно музика, а песнопение, но това са първите ми музикални спомени. Във Франция средата у дома не беше много музикална. Звучеше радио, но основно мейнстрийм. Така че нямаше много музика в детските ми години… Но в един момент започнах да пея с разни хора на улицата, импровизирахме заедно. Така открих музиката – в процеса на пеенето. А после започнах да търся и да се интересувам. Психеделик-фолкът ми беше много интересен в началото – неща като британската група Pentangle…
Често те сравняват с певици като Мариса Нейдлър и Челси Улф, чието творчество, както разбрах, не си познавала доскоро…
Може би започвам да усещам такава близост, точно когато тръгнат да правят такива сравнения. Днес непрекъснато откривам нова за мен музика, защото хората наистина знаят много за музиката, а аз – не чак толкова… След концерт винаги някой от публиката идва при мен и ми казва, че му напомням на това или онова, и по тоя начин и аз откривам много музика – най-вече на живи артисти, които свирят днес… Когато някой ме впечатли, започвам да го изучавам – как поставя нещата си на сцената, как създава звука, как оперира с китарните ефекти. А понеже пътувам много, всеки ден срещам и откривам нови музиканти – в последно време най-вече от нойз, дарк и експерименталната сцена.
Учила си философия, сама създаваш визуалната концепция за видеоклиповете си, които са си кратки филми, пишеш поезия… Как другите сфери на познание и другите изкуства влияят върху музиката ти?
Изучавала съм френския философ Жил Дельоз и по-специално въпроса за интензивността – концепция, много важна в работата му. Концепция, върху чиято основа и аз се опивам да експериментирам и да я приложа към музиката си, но като практика, размишлявайки чрез музиката какво е интензивност и какво значение придобива на сцената… Това е тема, по която можем да си говорим навярно три часа. Но можем да кажем, че идейно това е отправната ми точка – желанието да експериментирам с интензивността на сцената. Също така танцът е важен за мен – ние, разбира се, сме музиканти, но сме и танцьори в определен смисъл: имаме пространството на сцената и работим с тялото, което е поставено и се движи в това пространство.
Първият концерт на София Джебел Роуз в България е довечера (петък, 16 май 2025 г.) в Зала „Сингълс“ на НДК, като преди нея на сцената ще излезе Илияна Бешкова със соловия вариант (отново глас и китара с ефекти) на проекта си Rosenquarzexpress. Вратите отварят от 20.30 часа, а от 19 часа на терасата пред „Сингълс“ (вход А4 – дясно) ще звучи тематична музика, селектирана от организаторите на концерта „Аларма Пънк Джаз“. Билети има в системата на EpayGo и на касите на EasyPay.
Цветан Цветанов
