Малката Карен беше наистина малка. Е, не колкото Палечка, но нещо такова. Тя живееше в една къща в края на градчето заедно с майка си и баба си. Баща ѝ работеше далеч и си идваше рядко.

Когато си дойдеше, той миришеше на бензин, затова първо се изкъпваше и се обръсваше. И след това пак миришеше на бензин, но Карен се правеше, че не забелязва. После извикваше дъщеричката си, много хубаво я повикваше, „ела, ела, дъщьорко“, и внимателно я разпитваше как ѝ минават дните. Карен не криеше нищо от татко си, разказваше му как се е сприятелила с едно дърво – с черешата в двора, и как черешата ѝ обещала тя първа да опита от плодовете ѝ. И как тя, Карен, в изблик на радост я целунала по кората. В края на разговора баща ѝ винаги я погалваше по главата, опитвайки се да изглежда ведър и спокоен и да не личи колко се притеснява, че Карен е толкова мъничка и как ли ще може да оцелява в този толкова голям, пълен с големи хора свят, в който на малките човечета като Карен сигурно щеше да им е ужасно трудно.

Пиер Бонар, „Малък прозорец“, 1946 г.

Но нищо не можеше да се направи. Все пак, за да я изпълни с кураж, баща ѝ винаги в тези моменти я водеше под навеса, където стоеше подпряна от незапомнено време една резервна гума. Тя беше остаряла, тази гума, беше покрита с кал и отчаяние, животът ѝ беше минал да чака. Но ето че бащата на Карен, докато я държеше за мъничката ръчичка, винаги казваше: Помни, че тук винаги има една резервна гума, която те чака и е готова да ти помогне, ако се наложи. И това наистина изпълваше Карен с утеха. Тя не можеше да си представи с какво ще ѝ помогне гумата, но беше сигурна, че помощта наистина е затворена в нея.

Майката на Карен беше медицинска сестра и работеше толкова много, че момиченцето почти не я виждаше. За нея се грижеше баба ѝ. Но баба ѝ беше глуха и двете можеха да разговарят само с очи. И така ставаше, но не беше достатъчно. И затова Карен гледаше да си наваксва разговорите, които ѝ липсваха както на всяко дете, като общуваше доста с черешата и с резервната гума. С тях беше лесно, защото Карен беше ту Карен, ту черешата, или ту Карен, ту гумата, и разговорите нямаха край.

Но ето че дойде денят, когато Карен трябваше да тръгне на училище. Тя се озова в един клас, в който всичките деца бяха много по-големи от нея. Тя забеляза, че децата я измерват с поглед и крият в шепи усмивките си. Особено две момичета, които носеха имената Росинда и Белинда. Те бяха големи, дебели и бели. Учителката госпожа Маждракова сложи Карен да седне на първия чин. Зад нея седяха Росинда и Белинда. Те много се забавляваха с Карен. Пускаха мокра гъба в чантата ѝ и мократа гъба съсипваше всички тетрадки и учебници. Или залепваха на гърба ѝ лист с надпис: Аз съм джудже. Или наръсваха стрит тебешир на седалката и когато Карен седнеше, поличката ѝ ставаше бяла. Росинда и Белинда миришеха на пот и постоянно ядяха кифли. А през междучасията тичаха по коридора като локомотиви и нарочно се блъскаха в децата.  

Наближи краят на годината. Децата се готвеха за големия празник на азбуката. Щеше да има рецитал и на всяко дете дадоха да научи наизуст по едно стихче за някоя от буквите. На Карен се падна стихче за най-малката буква, за „ер малък“. Но Карен казваше стихчето толкова хубаво, гласът ѝ беше толкова ясен и звънлив, че докато я слушаха, децата забравяха колко е мъничка. Но не и Росинда и Белинда.

През голямото междучасие те хванаха Карен за ръцете от двете страни и я изведоха в двора на училището. В двора на училището растяха множество големи дървета. Трите отидоха чак в най-далечния край на двора, където Росинда и Белинда пуснаха ръцете на Карен и я бутнаха към едно дърво, а после залепиха лицето ѝ за кората.

– Ближи! – казаха те.
Карен въртеше главата си, гледаше ту едната, ту другата.
– Ближи! – отново заповядаха те.
И Карен започна да ближе кората на дървото, а Росинда и Белинда се смееха.

Езикът ѝ се напълни с тресчици, поду се и в деня на рецитала Карен не можеше да каже и една дума. Сложиха я да седи на един стол, а нейната буква остана без стихче. Но докато слушаше стихчетата на другите, Карен много внимаваше и когато дойде нейният ред, каза наум стихчето си.

В нашата родна азбука
се крие особена буква.
Не е Е, не е и О,
но се слага пред О,
за да омекне то.
Ер малък е тази буква
и сама няма значение.
Но с някоя гласна след нея
влиза дори в изречение![1]

Така беше добре. Така и най-малката буквичка, макар и тайно, взе участие в празника, а нали това беше буквичката, без която думата „дъщьорка“ е невъзможна. Сега щеше да се прибере вкъщи и черешата щеше да ѝ даде шепа череши, от които езикът ѝ да оздравее. А резервната гума щеше да ѝ се усмихне с голямата си прашна усмивка, пълна с цялата помощ на света, от която се нуждае едно дете.

––––

[1] Авторът благодари на проф. Божидар Манов, който любезно му предостави свое стихче за „Ер малък“, написано на 27 май 2025 г. вечерта специално за този текст.