„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ от Том Стопард, превод Светла Манева, режисьор Боян Крачолов, сценография и костюми Борис Далчев и Михаела Добрева, музика Георги Атанасов, хореография Росен Михайлов, светлинен дизайн Мариана Хлебникова. Участват: Ненчо Костов, Пламен Димов, Александра Василева, Александър Кънев, Надя Керанова, Радена Вълканова, Мартин Димитров, Валентин Балабанов, Кире Гьоревски, Иван Николов, Димитър Крумов, Александър Тонев, Асен Данков, Стелиан Радев, Явор Вълканов и Дарина Радева. Народен театър „Иван Вазов“, премиера 28, 29 и 30 април 2025 г.
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, постановка Боян Крачолов,
фотография Стефан Здравески
На голяма сцена на Народния театър „Иван Вазов“ неотдавна се състоя премиерата на „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ от Том Стопард – пиеса, в която авторът предоставя основната роля на два второстепенни персонажа от „Хамлет“ на Шекспир. Интерпретирайки събитията през погледа на Розенкранц и Гилденстерн, Стопард създава увлекателна интелектуална игра, която се занимава с вечните теми за съдбата, избора и смъртта, за същността на човека. В постмодерната драматургична конструкция абсурдът и философията вървят ръка за ръка, а трагичното и комичното се преплитат в съвременния нестабилен, разпадащ се свят. Потънали във водовъртежа на собствената си безцелна и хаотична одисея, Розенкранц и Гилденстерн се озовават в пространство, в което причинно-следствените връзки не съществуват, а животът е променяща се реалност между въображаемо и действително.
Всичко започва с игра на ези и тура – повтарящо се, на пръв поглед безобидно действие, което бързо придобива метафизичен заряд. Това е и една от най-силните и запомнящи се сцени. Играта е живот или животът е игра – знаците на този ребус се разчитат постепенно, но не винаги достатъчно убедително от режисьора, а особено към финала на спектакъла те са само набелязани, но не и докрай проведени. Философските теми, подхванати в началото – за идентичността, смъртта, свободната воля – нямат плътност до дълбочините, заложени в текста на пиесата. Вместо това действието се плъзга по повърхността на комичното, без да проникне в драмата на съществуването.
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, постановка Боян Крачолов,
фотография Стефан Здравески
Ролите на Розенкранц и Гилденстерн са поверени на Ненчо Костов и Пламен Димов, актьори с талант и потенциал да разкрият природата на героите на Стопард, макар че не успяват да изградят докрай онова особено сценично напрежение, заложено в текста. Химията между двамата е несполучлива, ритъмът на диалозите им е неравен, а контрастът между тях – логичния и философстващ Гилденстерн и емоционалния, мислещ в по-проста логика Розенкранц – нямат добър фокус. На моменти персонажите губят своята индивидуалност и започват да се сливат в едно общо „комично дуо“, вместо да бъдат два полюса в едно и също търсене. Героите се лутат, преминават от сцена в сцена, сякаш движени от невидим механизъм, но липсва усещането за вътрешна посока. Именно в тази непоследователност най-явно прозира слабостта на режисьорската концепция.
Друга проблематична линия в постановката е свързана с появата на пътуващите артисти. Чрез тях следва да се изгради „театър в театъра“, но тук подходът е крайно неясен. Актьорската игра на сцената често преминава в гротеска, дори в бутафория. Облечени в атрактивни костюми, актьорите влизат в ролите на „шутове“, всеки със своя собствена акция. Това размива посланията на драматургичния текст и те стават трудни за разчитане от зрителя, а в резултат постановката губи своята цялост и вътрешна логика.
Хамлет, главният герой по Шекспир, но не и в пиесата на Стопард, изигран от Александър Кънев, е представен като сянка – в буквалния и преносния смисъл на думата. Облечен в класически черен костюм, той присъства в полумрак, извън фокуса на действието, като привидение от друг свят. Сама по себе си визуално ефектна идея, но лишена от мотивация и взаимодействие с другите персонажи, особено с Офелия (Надя Керанова). Двамата са като в един безкраен красив статичен кадър, застанали един срещу друг, студени и безмълвни. Хамлет остава и до края преди всичко мистичен, а Офелия – почти невидима.
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, постановка Боян Крачолов,
фотография Стефан Здравески
Визуалната среда на Борис Далчев и Михаела Добрева (сценография и костюми) е едновременно ефектна и абстрактна – мащабни найлонови платна, размит фон и условно пространство – създава се усещане за неясна реалност, за неустановеност и непрекъснат преход. Това решение работи в полза на постановката, но съчетано с непрестанната сценична активност и многопластовото действие, понякога води до визуално пренасищане и разсейва зрителското внимание. Светлинният дизайн на Мариана Хлебникова създава неочаквани контрасти и акценти върху важни моменти, но понякога не преодолява, а подчертава хаоса. Музиката на Георги Атанасов е повече фон на действието, а в сюблимните моменти е изключително въздействаща. Хореографските решения на Росен Михайлов допринасят за игровия характер на спектакъла, но към финала те не са доразработени.
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ в интерпретацията на Боян Крачолов е мащабен и амбициозен, но не докрай убедителен театрален проект. В опита си да подчертае игровата драматургия, режисьорът пренебрегва философската плътност на пиесата.
Творбата на Стопард е философска притча. Тя превръща двама епизодични герои в главни действащи лица, авторът подлага на съмнение границите между значимо и незначително в драматургичната структура. В този смисъл „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ е саморефлексивен текст, който проблематизира самия театър като изкуство – чрез актьорската трупа. В тези сцени наблюдаваме „театър в театъра“, чрез който персонажите се оглеждат в собствената си непълноценност. Именно тази метатеатралност остава слабо разработена в постановката на Боян Крачолов. Заложените чрез „театър в театъра“ и ироничното размиване между реалност и фикция похвати често остават като визуални ефекти или моментни закачки, а не създават обща театрална структура. А ключовият въпрос „Кои сме ние, когато никой не ни гледа?“ остава неразработен и неясен в тази сценична версия.
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ е безспорно ценен опит от страна на Боян Крачолов, който има смелостта да посегне към тази пиеса – само по себе си, това е сериозно предизвикателство и за него, и за актьорския състав. Задачата не е никак лека, тя изисква не само прецизно изграждане на образи, драматургични акценти и сценичен ритъм, но и препратки към настоящето. Излизайки от залата, зрителят остава с много неизяснени въпроси: кои всъщност са Розенкранц и Гилденстерн? За какво се борят?
Ралица Колева е завършила специалността „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Интересите ѝ са насочени към съвременния театър, както и към създаването на устойчиви културни проекти.
Ралица Колева
