Има паралели, към които не можем да не се връщаме, ако искаме да разберем защо днешният ни свят се е подредил такъв, какъвто е, а не по някакъв друг начин. Доколкото в тях, подобно на исторически стопкадри, настоящето се концентрира в едно събитие.  

На 9 май – знакова дата за европейското обединение – президентът Румен Радев тръгна да предоговаря пътя на България към еврото, по който (поне) от десетилетия имаше политически консенсус и подписани международни договорености. При това с лукавия довод, че това не била „спецоперация“ срещу еврото, а опит да се постигне широк обществен „консенсус“. Защо на самия финал? Не е ясно. Всички помним как самият той, а не някакъв негов клонинг, твърдеше по време на политически консултации с „възражданци“, че това е невъзможно и че е неконституционно, тъй като имало съответно решение на Конституционния съд.

Какво се промени изведнъж? Ненадейно Румен Радев започна да обикаля страната и да обяснява, че хората „не били питани“, на базата на което пък „опричниците“ на Костадинов („вдъхновени“ след последното си пребиваване в Москва) се заканиха да вдигат „юнско въстание“. А защо не „септемврийско“? Така аналогията щеше да е още по-ясна. Нали през 1923 г. пак от Москва постъпва щедро финансиране и план за организиране на въоръжени групи, с което България задълго попада в спиралата на гражданска война.

Времената обаче никога не се повтарят и това е закон в историята. Затуй всякакви бълнувания за „юнски“ или „септемврийски“ въстания (от Казанлък към София) са само приказки на гражданина Копейкин за допълнително материално стимулиране от онези, които плащат в твърда валута (най-вероятно в долари или в евро). За справка – дори през 1923–1925 г. никой от прокомунистическите сили в България не си е и помислял за заплащане в рубли.

В днешна България обаче няма нагласи за трайна политическа радикализация и подобни „театрализации“ са само димки за най-наивните или за залъгване на политическите донори.

По-политически прицелен е „планът на Радев“. Дори да не спре пътя на България към еврото (зад който стои парламентарно мнозинство), той отваря пътя за колебания и хаос чрез насаждане на убеждението, че гласът на хората не се чува и чрез насърчаване на всякакви подписки за референдуми. Класическият път на националпопулизма, увенчал не един политически проект. Особено във време, в което се случва доскоро немислимото – САЩ при Доналд Тръмп се заиграва с Русия на Путин.

Паралелът със „Соболевата акция“ 

И към какво ни препраща всичко това? Едно скорошно гостуване в предаването на Митко Новков „Премълчаната история“, което се излъчва по програма „Христо Ботев“ на БНР, ме върна към прословутата „Соболева акция“ от късната есен на 1940 г. Разбира се, че нищо в историята не е „едно към едно“, но някои от наслагващите се паралели са прелюбопитни.

Ситуацията през 1940 г. е преломна. Нека припомним само, че в предходната година – на 23 август 1939 г., в Москва е подписан „договор за ненападение между Германия и СССР”, по-точно между Сталин и Хитлер, наричан за по-кратко „пакт Молотов-Рибентроп”, по името на подписалите го външни министри. Събитие, предвещаващо хладнокръвната подялба на Европа между Сталин и Хитлер, което всъщност е куфар с двойно политическо дъно. На същия този 23 август 1939 г. в Москва е подписан и „секретен допълнителен протокол“, на практика отварящ „кутията на Пандора“ и правещ възможна Втората световна война. Днес за това често се забравя и невинаги ще го срещнете в учебниците.

Скоро този допълнителен протокол става съвсем явен – на 1 септември 1939 г. войските на Третия райх нахлуват в Полша, а малко по-късно, на 17 септември, Червената армия прави същото. Пример как се разпределя светът, когато „тайно“ се споразумеят „двамата големи“.

На 2 януари 1940 г. СССР напада Финландия. В същото време Райхът предприема арести в Чехия и Полша, започва репресии срещу еврейското население.

На 5 март Сталин и членовете на Политбюро подписват секретно решение за разстрела на полските военнопленници на територията на СССР.

На 9 април Вермахтът нахлува в Дания и окупира страната. На 24 април същото се случва с Норвегия.

На 10 май германски войски навлизат в Холандия. Започва и битката за Франция. По същото време е готов и лагерът Аушвиц-Биркенау. На 28 май крал Леополд подписва акта за капитулация на Белгия. На 4 юни германската армия влиза в Париж. На 16 юни идва на власт правителство начело с маршал Петен, което ще подпише капитулацията на Франция.

На 15 юни СССР нахлува в Литва, а два дни по-късно съветски войски влизат в Латвия и Естония. На 26 юни съветското правителство отправя към Румъния нота, в която иска да поеме контрола над Бесарабия. Два дни по-късно съветски танкове и пехота навлизат в тази територия.

През юли в Литва, Латвия и Естония се провеждат „народни избори“ след „широко допитване“, които да установят „ московска власт“. От първите дни на август те влизат в състава на СССР като съветски републики и престават да съществуват задълго като държави.

Скоро след това идва ред на Румъния и България, които на 7 септември 1940 г. все пак успяват да се споразумеят. Букурещ връща на София Южна Добруджа (под арбитража на Германия и СССР, и със съгласието на Италия).

По силата на тайния протокол и на „цветната карта“ на пакта „Молотов-Рибентроп“ Царство България попада обаче в зоната на влияние на Москва. А това означава, че страната ни е трябвало да има съдбата на балтийските държави.

Ето защо на София тутакси е предложен договор за взаимопомощ с Москва. Предложение, което се материализира под формата на т.нар. „Соболева акция“ (ноември-декември 1940 г.). На 24–27 ноември 1940 г. в София пристига Аркадий Соболев, главен секретар на съветското външно ведомство, който носи в София конкретните предложения на Сталин. Както става ясно, този път замисълът на Москва не е да се действа чрез „всенародно въстание“, а по дипломатически път и чрез „масови подписки“, за да се стигне до превземането на България „отвътре“.

Съветска Русия изрично настоява за „териториален контрол над Балканите, южно от Дунав“. Което означава само едно – България да мине в сферата на Москва. Москва ясно дава да се разбере, че щом германците имат бази в Румъния, руснаците искат такива в България (Варна и Бургас да станат руски военни бази!). И оттам – излаз към Проливите.

Формалният отговор е, че Румъния сама е поискала германски бази. Съответно СССР трябва да получи същата покана от България. Навярно това е един от най-трудните моменти, в които е изпадала някога българката дипломация, озовавайки се между Сцила и Харибда, между ненаситните интереси на две тоталитарни чудовища.

На 17 ноември цар Борис III прави тайно посещение в Берхтесгаден, но отказва България да се присъедини към Пакта предвид на сложните си отношения с Русия.

На 19 ноември българският посланик в Москва Иван Стаменов е извикан при заместник-министъра на външните работи Деканозов, който предлага България да получи гаранции за сигурност не само от Германия, но и от СССР. Какво означава това е ясно: сключване на пакт (по подобие с балтийските държави). В София направо ги втриса от това предложение – съдбата на Литва, Латвия и Естония е пред очите им. На 23 ноември външният министър Иван Попов хладнокръвно отговаря, че България не се чувства застрашена и не са ѝ необходими допълнителни гаранции, както и че има покана за Тристранния пакт.

Ситуацията е патова. Затова Москва решава да действа челно чрез „Соболевата акция“. Отново се настоява Варна и Бургас да станат военни бази, което предполага и допускане на съветските тайни служби (НКВД) в страната, а в замяна се обещава бъдеща подкрепа за териториално разширение на България. Особено интересна е точка 12 от проектодоговора: СССР не е против България да влезе в Тристранния пакт, защото ако тя приеме спогодбата, Москва също щяла да се присъедини към Пакта.

Задействан е и Георги Димитров като ръководител на Коминтерна. Отпуснато е щедро финансиране. Писма, телеграми, петиции с едно и също искане, както е в известното стихотворение на Никола Вапцаров – „Селска хроника“, писано тъкмо тогава с пропагандна цел:

Понеже няма
олио
и хлебът е
от мъката
по-чер,
един е лозунга:

Терора долу!
Съюз със СССР!

Но, както се знае, у нас в пропагандните кампании се престарават. Можем само да гадаем защо е нямало олио, явно са се презапасявали заради войната, но „бригадите на Москва“ минават „червените линии“ в стремежа си да насърчат подписката (този своеобразен референдум за „вечна дружба“). Те отпечатват текста на „Соболевата спогодба“ (а той е бил секретен, вътре фигурират и евентуални български териториални претенции за линията Енос-Мидия и Беломорска Тракия). В спомени за онова време се разказва как ремсисти, деятели на младежката организация на БКП, разпространявали позиви не само за „съюз със СССР!“, но искали и „съюз с героична и социално-прогресивна Германия!“, както и настоявали: „Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа“. Което, откъдето и да се погледне, силно дискредитира твърденията за „славната история на българския антифашизъм“. Вървят и подписки до държавния глава от жители на Якоруда, Разложко или други места, които настояват за „вечен пакт“ с нашата „вечна освободителка“.

В Централния държавен архив са запазени и откровено графомански агитационни и анонимни стихотворения, пресъздаващи духа на онези дни:

На юг земята ври,
заводи в бунт кипят.
Петнайсет хиляди
мъже
жени
деца
във знамена развети
след лозунгите смели
София
Пловдив
Станимака
бушуват, врят, кипят.

Ето какви картини се привиждат на някои и днес, нищо че прословутата „Соболева акция“ си остава дим без огън. Но пък е репетиция за идването на Червената армия, което този път – с общоевропейски и съюзнически усилия – няма да се получи.