Разговор с Веселин Диманов и Димитър Стафидов – автори на документалния филм за Милен Цветков
Нещата винаги са лични.
Когато преди близо 15 години бях студент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет, Милен Цветков дойде в една от лекциите по покана на нашия преподавател доц. Жана Попова. Помня, че тогава с присъщия си младежки непукизъм се опитах да му задам неудобен въпрос, а той с необорими аргументи ме унищожи словесно пред цялата зала.
Малко по-късно веднага се отзова на молбата ми за огласяване на каузата за подкрепа в лечението на наша колежка от студентската телевизия, която по онова време се бореше с онкологично заболяване, и така гостувах по темата в „Часът на Милен Цветков“.
В допълнение – години наред като сценарист на „Господари на ефира“ следях и работех върху неговите екранни битки с политици и общественици и забавни телефонни диалози със зрителите.
Документалният филм „Милен“ е достъпен за гледане тук, а по-долу следва разговор с неговите създатели – младото режисьорско дуо Веселин Диманов и Димитър Стафидов, автори и на лентата за Кристиaн Таков „Моралът е доброто“ (2022).
При гостуването на френския президент Франсоа Митеран в България през 1989 г., в аудиторията на Софийския университет, Милен Цветков, тогава студент, при все взетите мерки и кръжащите наоколо агенти и ченгета задава смел, макар и иносказателен въпрос за диктатурата и липсата на свобода на словото у нас и получава отговор от високия гост, че свободата и демокрацията не са даденост, а следва да бъдат ежедневно отвоювани. Можем ли да кажем, че тези думи се превръщат в професионално и житейско верую на Милен оттам насетне?
ВеселинДиманов: Бунтарството на Милен е нещо, което наблюдаваме от най-ранната му детска възраст, това се вижда много ярко от архивите. Някак си животът му протича в една среда, която е силно антикомунистическа и това си личи и в годините на прехода.
Димитър Стафидов: Смятам, че една от главните причини да направим този филм са именно тези качества на Милен, които се изявяват във всеки етап от живота му – да вижда по-голямата картина, да осъзнава ролята на медиите като четвърта власт и да знае колко важно е за демокрацията те да дават отпор на всякакви външни намеси. Желанието на всяка власт да влияе на медиите винаги ще го има, но точно тази ежедневна борба е ключова за свободата на словото.
Поради работата си Милен Цветков беше години наред във всеки български дом. Той бе и от първите журналисти, ако не и първият, който отвори телефонната линия за зрителите в телевизията. Беше сякаш именно човек от народа, задаваше въпросите, които всеки интелигентен човек би задал, и в допълнение живееше по „народному“ – скромно и често пъти трудно заради периодично връхлитащата го безработица. Нещо, с което средният българин също се бори. Между другото, откровената тема за далеч не лъскавия му живот, който мнозина погрешно са си представяли, и дори за материалните му трудности, когато за пореден път остава без работа, е едно от откритията и попаденията във филма. Въпросът ми обаче е беше ли Милен, без да звучи патетично, нещо като съвестта на същия тоя народ – понякога заглушавана, но намираща начин отново и отново да се появи и да артикулира истински важното?
Димитър: Да, затова и филмът е хем за самия Милен, хем за Милен като символ на нещо повече от конкретния човек. Фактът, че се отварят теми като цензура, свобода на словото и демокрация показва, че Милен по някакъв начин въплъщава желанието на всички ни за свобода и независимост. И дори от сегашна гледна точка да изглежда идеализиран, Милен е много добър пример за това как всеки от нас от своята позиция може да отстоява принципите си и вярванията си докрай, независимо от обстоятелствата.
Веселин: Българското общество от години е обект на атаки по всички линии – медии, политики, икономики и т.н., но някак си винаги има хора, които да стоят на тази невидима граница и да се борят за това, което вие наричате „съвестта на този народ“. Милен Цветков и до ден днешен, макар и непряко, но с действията си в миналото, стои на тази граница и дава лъч надежда, че ето, има смисъл да се борим.
В същото време, и това фигурира във филма в спомените на колегите и приятелите му – Милен обичаше светлината на прожекторите, обичаше да се изявява, имаше яркоизразено его, чува се дори определението „нарцис“. Това противоречиво качество ли е нужната ракета носител за една силна гражданска позиция и кариера в публичното пространство?
Димитър: Смятам, че именно силният му характер е това, което му е позволило толкова дълго да се „задържи“ и да се противопоставя на опитите за намеса. Когато една публична фигура е атрактивна, ярка, дори скандална, това ѝ дава силата да говори свободно, защото хората, дори да не са съгласни с нея, биха ѝ обърнали внимание. И смятам, че Милен дори съвсем съзнателно е търсил това – да, и заради своето собствено кариерно развитие, но и най-вече заради защитаването на демократичните принципи, в които вярва. И доказва това неведнъж в моментите, в които избира принципите си пред кариерата.
Веселин: Може би именно тази смес от его, талант и дързост е била ракетата носител, която му е позволила не само да бъде чут, но и да не се страхува да заема позиция.
В края на екранния живот на „Часът с Милен Цветков“, някъде около полунощ в програмата, той сякаш беше принуден от обстоятелствата и предполагаемия климат в телевизията да прави приоритетно по-леки социални и лайфстайл теми – канеше някакви инфлуенсъри и девойки, с които флиртуваше, по-малко популярни артисти, пускаше забавни видеа от интернет… Да, забавляваше се и се смееше много, но това сякаш беше тъжен смях. Не е ли това големият проблем на медиите – замяната на сериозната журналистика с инфо- и ентъртейнмънт? И не беше ли Милен една от знаковите жертви на тези процеси?
Веселин: Естествено, този проблем се наблюдава не само в България, но и по света. Има опити в последните години за изместване на сериозните теми, но пък виждаме, че на Запад това трудно се случва, тъй като журналистите там са много по-добре обезпечени юридически и финансово, което им дава много сериозна основа, на която стъпват в желанието си да работят по теми, които не са в полза на управляващото мнозинство или на икономическите кръгове, които по някакъв начин нарушават законите.
Димитър: Не съм сигурен дали Милен задължително е бил тъжен от факта, че прави лайфстайл съдържание – добър цитат, който не влезе във филма, е, че Милен винаги се е дразнил на критиките, че „не е сериозен“ и винаги просто е искал да говори „каквото си иска“. Тъжният факт е, че явно това не е било възможно по отношение на политиката, където Милен наистина блести най-ярко. Защо караш журналист с афинитет към политиката да води лайфстайл предаване, е наистина удачният въпрос в случая.
Когато Милен Цветков си отиде, медията, която последно (и няколко пъти преди това) го лиши от ефир, известно време правеше т.нар. „телевизионни жалейки“ – напоителни репортажи, портрети и разговори в негова памет и за неговия принос към свободата на словото. Откривате ли лицемерие в това? Във филма участват и говорят журналисти, които полупризнават за пълзяща цензура в медиите. Да, някога тогава – в друго време, при други собственици и прочее. И въпреки всичко – имаме ли памет за тези реалности и ако тогава е било така, какво може да ни накара да си мислим, че сега е различно?
Димитър: Ще кажа само, че се надявам един ден ситуацията да е достатъчно различна, че да е възможно този филм да бъде излъчен именно и по тази телевизия. Както виждаме и от самия Милен, не е страшно да правиш грешки, страшно е да не си признаваш и да не се поправяш. Но съм оптимист, че свеж въздух и връщане към повече свобода в националните медии все още са възможни.
Веселин: Животът в българските медии и на тези, които ги изпълват със съдържание, е странен, обвързан е с много зависимости и лицемерие, но това по-скоро е проблем на целия преход, тъй като не само в тази област наблюдаваме подобни отношения.
Как успяхте да съчлените в единен документален разказ отделните черти и битности на Милен, които често се „бият“ помежду си. Говорим за изключително разнороден човек, леко странен и дори ексцентричен. Едновременно шумен и проактивен, но и мълчалив и някак самотен. Усмихнат и меланхоличен. Егоцентричен и добродетелен. Спазващ високи журналистически стандарти и морал, но и чистосърдечно признаващ си, че телевизията е „дъвка за окото“ и „начин за прехрана“. И много други такива антиподи и противоречия. В последна сметка, имаше ли предизвикателство да споите ведно образите на журналиста и на човека (детето, студента, съпруга, бащата, приятеля, изобщо различните му социални роли), или те все пак са едно и също?
Веселин: Предизвикателствата, споровете между отделните членове на екипа ни осигуриха добрия краен резултат. Когато имаш смелост да защитаваш идеите си и вярваш в тях – няма как да загубиш или да направиш нещо посредствено.
Димитър: За нас беше много важно образът на Милен да бъде изграден пълнокръвно – като човек, който си има особености, силни и слаби страни; който греши, но не се притеснява да си признае грешките. Той има много хубави думи, че хората интуитивно усещат и търсят Истината. И в този смисъл знаехме, че колкото по-честно, дори и противоречиво да е представен Милен, толкова повече хората биха разбрали самия него и изборите му. А журналистът Милен съществува заради човека Милен – те са взаимносвързани и мисля, че хората също усещат и оценяват точно това.
Един творчески, режисьорски въпрос. Нещото, което винаги ме е натоварвало в документалните филми и сюжети, е „говорилнята“, нескончаемите говорещи глави в кадър и изобщо говорният модул, който доминира, без паузи и тишина за съпътстващо осмисляне. Интересното е, че във вашия филм също се говори много, но това не натежава, дори напротив. Вероятно заради пъстрия колаж от интервюта, архивните кадри, сполучливите поетични музикални акценти и прочее. Как постигнахте тази динамика – и като замисъл, и като монтаж, ако щете – до степен филмът да те „захапе“ от самото начало и да не те пусне до края.
Веселин: С много работа и отношение към материята. В тази връзка – успяхме с Димитър да съчетаем креативността си във всички аспекти.
Димитър: Мисля, че наистина балансът се роди в общата ни работа с Веско – той беше човекът, който успя да намери цялата история на Милен през всички участници, което всъщност оформи и осмисли съдържанието. Той беше и човекът, който успя да събере целия огромен архивен материал, който даде адски много живот на филма отвъд интервютата. Аз пък се постарах да използваме този архив оптимално, да вкараме и малко въздух, а също и да заложим възможно най-много емоционален заряд, за да може филмът да се гледа леко и да въздейства максимално много на зрителя. Беше доста ползотворна съвместна работа.
Накрая – още един студентски спомен. По време на протестите през 90-те Милен обявява гладна стачка. Близо четвърт век по-късно го виждаме на същото място, поседнал на моравата в двора на Университета, където някак тъжно си дава сметка „колко наивни сме били“. Как мислите, след още 25 години, ако има Свят, когато си пуснете отново вашия филм – сходно на неговото ли ще бъде вашето усещане?
Веселин: Разбира се, усещането ще бъде такова, докато преходът в България не приключи в полза на обществото, а не в полза на номенклатурата и прилежащите към нея икономически субекти. Милен Цветков е символ на тази битка за светлина, демокрация и просперитет.
Димитър: Аз със сигурност разбирам какво иска да каже той с „колко наивни сме били“. Но разбирам и следващата му фраза: „Ако не го бяхме направили, дали щяха да текат същите процеси?“. И може би това отново ни връща към идеята, че за демокрацията трябва да се борим всеки ден – битката сигурно никога няма да приключи, но е важно винаги да има хора, които да могат да посочат какво според тях не е наред в едно общество.
Ангел Иванов
