На 6 юни в галерия Little Bird Place се откри изложбата „Родопска басня“ на артистите Закари Логан и Паула Флорес, с куратор Денис Паризек. Тематичният фокус на изложбата, резултат от едноседмичния им престой в артистичната резиденция в село Лещен, изследва отношенията между природа, тяло и памет.
Проектът търси крехкия баланс между точките на пресичане и разминаване – между локалния пейзаж и глобалните състояния, между интимното и общото.
Паула Флорес е родена в Тихуана, Мексико, но от години живее и работи във Виена. Нейният творчески подход е мултидисциплинарен – преминава през инсталация, органични материали, рисунка и сетивни интервенции. Централно място в практиката ѝ заемат темите за културното наследство и културно-изчезващото, както и за пространствените връзки между хора, екосистеми, спомени и разкази. В работата си Флорес проявява особен интерес към сетивната чувствителност и традиционните текстилни техники – изчезващи носители на идентичност в стихията на глобалното.
Закари Логан е художник от Саскачеван, Канада, който работи основно с мащабна рисунка, инсталация и керамика. В своята практика той изследва теми като природата, смъртността, куиър идентичността и културната памет, често използвайки човешкото тяло като техен идеен проводник. Първата му среща с българската публика е през 2021 г. с изложбата Bodies of Land, последвана през 2023 г. от Secret Nature – и двете представени в галерия Little Bird Place. Визуалният му език работи с фиктивното – съставен е от отделните слоеве на мястото и спомена, които, наслагвайки се един върху друг, създават илюзорно пространство, въвличащо в „омагьосване“.
Куратор на проекта e Денис Паризек, дългогодишна управителка на пространството 12–14 contemporary във Виена, ангажирана с междукултурния диалог, осъществяван през артистични практики, съсредоточени върху социалната чувствителност и екологията.
Идеята за съвместна изложба между Логан и Флорес е вдъхновена от отчетливите тематични сходства, споделения интерес към природата като културна, биологична и социална територия и разбирането им за изкуството не като огледало на очертаните теми, а като необходим техен посредник.
Изложбата е реализирана в рамките на програмата Made in Leshten на галерия Little Bird Place и с подкрепата на Австрийския културен форум в България. Може да бъде видяна в галерията до 29 юни.
И двамата сте живели и работили на толкова различни места – Канада, Австрия, Мексико, а сега сте тук, в България. Вашата собствена култура е силно вплетена в изкуството ви. В Лещен обаче имахте възможност да се докоснете до една нова култура. Успявате ли да откривате пресечни точки между локалното и глобалното? Обикновено лесно ли ви се разкриват?
Паула Флорес: Всъщност съм много изненадана колко много паралели откривам между мексиканската и българската култура, въпреки че между тях няма пряка историческа връзка. Може би са съвпадения – по отношение на храната, цветовете, традиционните палитри и текстили. Все още се опитвам да се ориентирам в тези паралелни светове, които са толкова отдалечени. И до днес българската общност в Мексико е много малка – основно от Втората световна война, тоест сравнително скорошна. Но макар днес да сме много по-свързани глобално, арт сцената – поне за мен – в крайна сметка винаги остава специфично локална, дори в рамките на глобалния контекст.
Закари Логан: Да, днес живеем в глобалната ситуация на много припокриващи се проблеми както в България, така и в Канада – по отношение на околната среда и някои социални промени. Първата ми изложба тук беше по покана на Любен Домозетски – куратор в Софийска градска художествена галерия, и темите от нея винаги присъстват в работата ми, също и в тази изложба. Забелязвам съществено припокриване на теми в съвременното изкуство, което успяхме да видим в България през последните дни. Това според мен може да се нарече Цайтгайст (дух на времето). Всички мислим за едни и същи неща, защото те ни засягат еднакво със своята тежест. Така е и в тази изложба.
Съгласни ли сте, че хората все още са много по-привлечени от локалното – от онези познати неща, които могат да свържат с детството си, докато към глобалното – към по-обширното, чуждото – често се подхожда с предпазливост и дистанцираност? Чувствате ли се в позиция, в която се опитвате да изведете хората от границите, които си самоналагат, или напротив?
З. Л.: На първо място, смятам, че днес съществува тенденция хората да се увличат прекалено много по носталгията, а това може да е опасно. Въпреки че самият аз в известен смисъл съм обсебен от миналото – от историята на изкуството, от изучаването на различни обекти със своя специфика и история. Нещо като разговор с призрак, който обаче се опитвам да привлека в настоящето и впоследствие да преосмисля – без значение дали ще е чрез рисуването, или чрез нещо друго.
П. Ф.: Аз вярвам в добрия баланс между двете – между традиционно локалното и глобалното. Между тях, исторически погледнато, винаги е съществувал обмен – понякога през мирни, друг път през насилствени средства. Във всеки случай обаче, от това е произлязло, в една или друга степен, нещо ново – нова култура, нов контекст. Въпрос на баланс е, защото що се отнася до различните културни особености, днес глобализацията крие риск от агресивен процес на хомогенизация. Все повече маргинални културни общности са принудени да се затварят, за да се съхранят – не в статичния, а в живия, динамичен смисъл – да съхранят начина си на живот. В противен случай, както можем да видим на много места, всичко се уподобява – днес например където и да отидем, можем да намерим същите комерсиални вериги магазини.
Лично аз, когато пътувам някъде, винаги търся традиционни текстили, но намирането им става все по-трудно – хората вече не ги носят. Много от тях се губят за сметка на масовото производство и тенденциите, които глобализацията налага. Сега всички много бързо разбират какво е „модерно“ и разбира се, искат да бъдат част от него – особено по-младите поколения. Затова, въпреки че обичам да пътувам свободно, да срещам хора от различни места и да опознавам културите им, идеята всичко да бъде напълно отворено ме тревожи, защото прави някои неща много уязвими. Само чрез опита да се постигне баланс имаме шанс да съхраним разнообразието в начина, по който възприемаме и разбираме света.
Възможно ли е човек да пренасочи своята идентичност, привързаност и отдаденост към нещо по-широко от собствения си град, държава или култура?
З. Л.: Това е нещо, което кристализира, когато мисля за произведенията си, тъй като за мен няма разлика между тялото и земята – те са едно цяло. От една страна, съм раздвоен, защото как мога да се отделя от мястото, което ми е най-познато? За да постигна вътрешно спокойствие, пренасям преживяванията от пътуванията ми обратно у дома. Затова някои от творбите ми изглеждат като съновидения, защото съчетавам флора и фауна, които в действителност никога не биха могли да съществуват заедно в природата – те са фиктивни, но едновременно с това разкриват някаква по-дълбока истина за мен самия и за взаимовръзките между хората. В действителност истинският въпрос се свежда до това как хората се отнасят един към друг.
П. Ф.: Лично за мен това е всекидневно предизвикателство. Що се отнася до Австрия, съм установила определен баланс, но непрекъснато обмислям да се върна в Мексико. Постоянно. Макар много мои приятели да не мислят като мен.
В края на миналия век се зароди усещането, че границите помежду ни никога не са били по-абстрактни и че човек може лесно да се възприеме не само като гражданин на една държава, а като гражданин на света. Дали не се впуснахме в тази идея твърде прибързано и наивно? И струва ли си според вас да я пазим все още в съзнанието ни?
Денис Паризек.: Аз, въпреки че съм виенчанка, се възприемам като номад, защото не съм дълбоко свързана с нито една конкретна страна. Много по-лесно ми е да мисля за себе си като европейка или източноевропейка, тъй като корените ми са от Чехия, Словакия и Унгария. Дали тази идея си струва да се пази в съзнанието ни – определено! Според мен националните граници са част от причината за повечето лоши неща, които се случват днес.
П. Ф.: Смятам, че нещата са по-сложни. Аз самата не познавам напълно историята си, но се чувствам дълбоко свързана с мястото, където съм израснала – Тихуана и Текате. От общуването с местните съм научила, че природата със своите особености участва пряко във формирането на една култура. Но локалните специфики не създават непременно пречки в разбирателството помежду ни. Глобализацията не бива да означава безкомпромисно движение на всичко и навсякъде, защото има неща, които са специфични за конкретно място – и именно върху тях се гради усещането за идентичност. Когато една общност бъде принудена насилствено да се „отвори“, това носи риск. Връщам се към онова, което вече казах – нужен е някакъв баланс.
З. Л.: Мисля, че точно това прави тази изложба интересна. Много въпроси могат да бъдат зададени и не мисля, че някое от произведенията дава крайни отговори, но провокира хората да размислят. Когато говорим за националната идентичност, Канада например – която е доста особено място – в момента преживява вълна на надигащ се национализъм като форма на реакция на случващото се в Съединените щати. Подобен процес се наблюдава и в други страни. До неотдавна канадците се гордееха с това, че не са националистически настроени, а сега наблюдаваме промяна, настъпваща с изключителна скорост. Стряскащо е колко бързо се измести фокусът от екологичните проблеми към теми като джендъра – въпроси, които в страни като Канада и дори САЩ бяха в известна степен уредени дори законодателно още преди десетина години. Това, което наблюдаваме, е систематичен натиск за завръщане към „доброто старо време“, а носталгията, както вече казах, може да бъде опасна.
Закари, във връзка с минали изложби, вие говорите за плевелите като за „нежеланите растения на живота, изтласкани към периферията“. Сигурно и така нареченото „нежелано“ има своята роля?
З. Л.: Да, за мен е въпрос на омагьосване. Мисля, че много от нещата, за които говорим, ни водят бавно към един вид разочарование от света, в който живеем – до разомагьосване. Разказът за плевелите е свързан и с начина, по който говорим за самите себе си, както и за хората, които маргинализираме дори само чрез езика.
Ако човек следва да разбере, че е „част от природата“– както го формулирате, а не стои извън нея – означава ли това да се откаже от властта, която е придобил над нея?
П. Ф.: Според мен, да. Разбира се, не смятам, че трябва да се връщаме към пещерния живот – идеята „да се върнем обратно в миналото“ е крайно романтизирана. Но мисля, че живеем в прекалено комфортна среда – всичко ни е уредено, всичко идва само при нас, вече дори ни е трудно да чакаме. Свикнали сме с усещането за пълен контрол. COVID обаче беше пример за криза, която трудно контролирахме. Прекалено често забравяме, че не всичко зависи от нас.
И двамата използвате детството като референтна точка. За вас, Паула, връзката с природата е сякаш вкоренена в разказите на вашите баба и дядо. Смятате ли, че децата са по-близо до разбирането на нещата, за които разказвате в творчеството си, че те са по наивночист начин свързани със света и докато растат, постепенно се научават как да го употребяват?
П. Ф.: В голяма степен зависи от това как си възпитан. Моите баба и дядо ме научиха как да се отнасям към света. По-важно от всичко за мен беше начинът, по който те говореха – думите, които използваха, техните препратки и истории. Благодарение на тях аз се свързах с културата, която и до днес продължавам да изследвам. Или някой трябва да те поведе, или когато пораснеш и имаш възможност да се движиш и да познаеш света, трябва сам да се разтърсиш.
Добрите истории според мен могат да установят връзка между иначе различни и взаимно непонятни хора. Възприемате ли себе си като разказвачи на истории?
З. Л.: Кураторите по своята същност са точно такива.
Д. П.: Аз обичам да разказвам и едновременно с това да поставям под съмнение реални ситуации. Ако по-често поставяме под въпрос живота, природата и начина, по който живеем, тогава има шанс да се задълбочим в мисленето ни и да открием повече подходи, с които да променим към по-добро поне най-близкото ни обкръжение.
Елена Георгиева
