Откъс от романа на писателката от Бразилия Кларис Лиспектор, издаден от „Аквариус“
Едно влизане в съвсем всекидневно пространство отприщва поток на мисълта, в който Г.Х., героинята на романа „Страстите според Г.Х.“, започва да потъва във водовъртеж от смисли, времена и идентичности. В това пътуване отпадат оковите на личността, житейските обусловености, фалшивите понятия за себе си и другия, позволявайки ѝ да се приближи до своята същност, а може би и до скритата истина на съществуването си. Тя преминава отвъд илюзията на знанието и излиза духовно преобразена, с променено усещане за реалност и ново разбиране за света, почти неподвластни на човешката възможност за изразяване. Лиспектор поставя читателя в позицията на неназован слушател, към когото Г.Х. се обръща, от когото очаква подкрепа, докато му разказва, и когото накрая, довела го до място на откровение, на свой ред подкрепя.
Кларис Лиспектор (1920–1977), родена в Украйна, е с еврейско потекло. Семейството ѝ емигрира, за да се спаси от гражданската война и погромите, и през 1922 г. се установява в Бразилия. Лиспектор е един от най-мистичните и самобитни гласове не само в бразилската, но в португалоезичната литература изобщо. Към каноничните текстове на тази литература неслучайно се числи нейното ключово, емблематично, странно, дръзко, тревожно произведение – романът „Страстите според Г.Х.“ (1964 г.).
„Страстите според Г.Х.“, Кларис Лиспектор, превод от португалски Иван П. Петров, издателство „Аквариус“, 2025 г.
… Вчера сутринта – когато излязох от всекидневната, за да отида в стаята на домашната помощница – не предполагах, че съм на крачка от откриването на една империя. На крачка от самата мен. Моята най-първа битка за най-първичния живот щеше да започне със спокойната хищническа свирепост на пустинните животни. Щях да се сблъскам в себе си с ниво на живот, толкова първичен, че беше съвсем близо до неживото. Все пак нито един мой жест не показваше, че аз, с пресъхнали от жажда устни, щях да съществувам.
Едва по-късно се сетих за едно изречение, което преди години се беше врязало в паметта ми, просто подзаглавието на една статия във вестник, която в крайна сметка така и не прочетох: „Изгубена в изпепеляващия ад на каньон, една жена се бори отчаяно за живота си“. Нищо не ме караше да предположа към какво вървя. Но и никога не съм била в състояние да разпозная накъде поемат нещата; всеки път, когато достигаха някаква кулминация, ми изглеждаше като внезапен разрив, като разпад от моменти, с дата, а не като продължение на нещо непрекъснато.
Онази сутрин, преди да вляза в стаята, какво бях аз? Бях каквато другите винаги са ме виждали, и такава се и познавах. Не мога да кажа какво бях. Но искам поне да си спомня: какво правех?
Беше някъде около десет часа сутринта и за първи път от много време усещах жилището си толкова свое. Предишния ден домашната помощницата беше напуснала. Фактът, че никой не говореше или ходеше и не предизвикваше нищо с действията си, увеличаваше тишината в този дом, където живея относително луксозно. Останах по-дълго от обикновено на масата за закуска – но колко е трудно да определя какво съм. Въпреки това трябва да положа усилие поне да си върна предишната форма, за да мога да разбера какво се случи, когато я изгубих.
Заседях се на масата за закуска, правейки топченца от мекото на хляба – така ли беше? Трябва да знам, трябва да знам какво бях! Аз бях това: правех разсеяно топченца от мекото на хляба и моята последна безбурна любовна връзка приятелски се разпадна с прегръдка, докато се сдобивах отново с леко блудкавия и щастлив вкус на свободата. Това определя ли ме? Приятна съм, имам искрени приятелства и съзнанието за това ми помага да поддържам със себе си любезно приятелство, което никога не е изключвало известно чувство на ирония към самата мен, без то обаче да ме е притеснявало.
Но – какво е било по-рано мълчанието ми, не знам и никога не съм знаела. Понякога, когато разглеждах своя снимка, от плажа или от някое парти, долавях с тревога, придружена от нотка ирония, онова, което това усмихнато потъмняло лице ми разкриваше: мълчание. Мълчание и съдба, които ми убягваха, аз, йероглифен фрагмент от мъртва или жива империя. Наблюдавайки фотографията, виждах тайната. Не. Ще изгубя остатъка страх от лошия вкус, ще започна да се упражнявам в смелост, да живееш, не означава да имаш кураж, да знаеш, че живееш, това е куражът – и ще кажа, че на снимката си видях тайната. Бях малко изненадана, едва сега разбирам, че това, което изпитах, беше изненада: и че в усмихващите се очи имаше мълчание, каквото съм виждала само в езерата и каквото съм чувала само в самото мълчание.
Никога не ми беше минавало през ума, че един ден ще се сблъскам с това мълчание. С разрушаването на мълчанието. Плъзнах поглед по фотографираното лице и от това безизразно лице също толкова безизразно за секунда ме погледна светът. Този – само този ли – беше моят най-силен контакт с мен самата? най-голямата безмълвна дълбочина, до която бях стигала някога, моята най-сляпа и пряка връзка със света. Останалото – останалото винаги са били нагаждания на самата мен, сега знам, о, сега знам. Останалото беше начинът, по който малко по малко се бях превърнала в личността, която носи моето име. Накрая се превърнах в името си. Достатъчно е да се видят инициалите Г.Х. върху кожата на куфарите ми, и ей ме нȧ – това съм аз. От другите също не съм изисквала повече от първичното покритие – инициалите на имената. Освен това „психологията“ никога не ме е интересувала. Психологическият поглед винаги ме е карал и ме кара да се чувствам нетърпелива и е просто инструмент, който пробожда. Мисля, че още на млади години съм напуснала фазата на психологическото.
Г.Х. е преживяла доста, преживяла е доста неща, искам да кажа. Кой знае дали някак си не съм бързала да изживея веднага всичко, което е трябвало да изживея, за да ми остане време да… да живея без събития? да живея. Рано изпълних задълженията към сетивата си, преждевременно и бързо изживях болки и радости – дали за да се освободя по-скоро от малката си човешка съдба? и свободна да търся собствената си трагедия.
Моята трагедия беше някъде. Къде беше моята висша съдба? онази, която не е просто сюжетът на живота ми. Трагедията – която е и най-голямото приключение – никога не се осъществи в мен. Само личната си съдба познавах. И това и исках.
Излъчвам спокойствие около себе си, онова спокойствие, което произтича от постигането на такава степен на самоосъществяване, че да си Г.Х. дори върху куфарите. Колкото до така наречения ми вътрешен живот, неусетно бях приела чуждото мнение за свое: отнасям се към себе си, както хората се отнасят към мен, аз съм онова, което другите виждат в мен. Когато оставах сама, не се съкрушавах, бях само с малко по-малко от онова, което бях в присъствието на другите, и това винаги е било естественото ми състояние и здраво самоусещане. Моят начин да съм красива. Само снимките ми ли отразяваха някаква бездна? бездна.
Бездна от нищо. Само това огромно и празно нещо: бездна.
Държа се като някой, когото биха нарекли осъществен човек. Това, че известен период се бях занимавала понякога със скулптура, ми даде и едно минало и бъдеще, които позволиха на другите да определят някак моето място: отнасяха се към мен като към някого, който прави скулптури, които, ако не бяха толкова аматьорски, нямаше да са никак лоши. За една жена тази репутация е много важна в обществен план и тя ме постави както за другите, така и за мен самата в една зона, която в обществото е между мъжа и жената. Което беше благоприятно за свободата ми на жена, след като формално не се стараех да съм такава.
Колкото до така наречения ми вътрешен живот, може би спорадичното занимание със скулптура също му придаваше някакъв фин предекстатичен тон – вероятно защото то изискваше да се вложи определен вид внимание, към което дори аматьорското изкуство задължава. Или защото бях преминала през опита да обработвам търпеливо материала, докато постепенно намери иманентната си форма; или защото притежавах, все така благодарение на скулптурата, принудената обективност да си имам работа с онова, което вече не бях аз.
Всичко това ми придаде финия предекстатичен тон на някой, който знае, че като се вслушва в нещата, накрая нещо от тези неща ще му бъде дадено и на свой ред върнато на нещата. Може би именно този предекстатичен тон видях на усмихнатата загадъчна снимка на едно лице, чиито думи са безизразно мълчание, всички портрети на хора са портрети на Мона Лиза.
Това ли е всичко, което мога да кажа за себе си? Че съм искрена? Относително съм. Не лъжа, за да създавам лъжливи истини. Но твърде много използвах истините като претекст. Истината като претекст за лъжа? Бих могла да си кажа неща, които ще ме поласкаят, както и да говоря за низостта. Но трябва да внимавам да не объркам недостатъци с истини. Страхувам се от последствията на една определена искреност: от тъй нареченото ми благородство, което пропускам, от тъй наречената ми низост, която също пропускам. Колкото по-искрена ще съм, толкова по-склонна да се лаская, било от случайното благородство, било от случайната низост. Дори искреността не би ме довела дотам да се гордея с дребнавостта. Избягвам я, и не просто поради липса на прошка към себе си, простила съм си всичко сериозно и важно у мен. Дребнавостта също я пропускам, понеже изповедта в моя случай често е суета, дори болезнената изповед.
Не че искам да се освободя от всякаква суета, но искам да не заставам сама на пътя си, за да мога да вървя. Ако действително вървя. Или желанието да не си суетен е най-лошата форма на суета? Не, смятам, че трябва да гледам, без цветът на очите ми да има значение, трябва да се избавя от себе си, за да виждам.
И това ли е всичко, което бях? Когато отварям вратата на неочакван посетител, винаги долавям на лицето на този, който ме гледа от вратата, някакъв израз, свидетелстващ, че и той тъкмо е доловил у мен сладкото състояние на предекстаз. Каквото другите приемат от мен, се отразява обратно към мен и образува атмосферата на това, което се нарича „аз“. Може би досегашното ми съществуване е било в същността си състояние на предекстаз. Другото – непознатото и безименното – това друго мое съществуване, което беше само дълбоко, беше нещото, което вероятно ми даваше сигурността на човек, държащ винаги в кухнята си на бавен огън една тенджера: та каквото и да се случи, по всяко време да разполага с вряща вода.
Само че водата никога не завря. Не ми беше нужно да насилвам нещата, подавах само толкова огън, че водата никога да не заври и да не изкипи. Не, не познавам насилието. Родила съм се без мисия, моята природа не ми наложи такава; и аз винаги проявявах достатъчно усет, за да не си предпиша сама някаква роля, но създадох ред в себе си, че да се разбирам; не бих понесла да не се намеря в телефонния указател. Моят въпрос, ако изобщо го е имало, не беше: „какво съм“, а „сред кои съм“. Кръгът ми се затвори: това, което ми се случваше в настоящето, се подреждаше така, че да мога по-късно да се разбера. Едно око наблюдаваше живота ми. Наричах го веднъж истина, веднъж морал, веднъж човешки закон, веднъж Бог, веднъж Аз. Живеех по-скоро вътре в някакво огледало. Две минути след като се бях родила, бях загубила вече произхода си.
На крачка от екстаза, на крачка от революцията, на крачка от това, което се нарича любов. На крачка от живота ми – който поради един вид обратно привличане не бях превърнала в живот; а също и поради стремеж към порядък. Да се живее живот в безпорядък, е проява на лош вкус. Дори да исках, нямаше да съм в състояние да превърна тази латентна крачка в реална. Заради удоволствието от хармоничното сливане, заради скъперническото и вечно обещаващото удоволствие да имаш, а не да пилееш – нямах нужда от екстаза или от революцията, или от нещо повече от предлюбов, която е много по-щастлива от самата любов. Стигаше ли ми обещанието? Едно обещание ми стигаше.
Кой знае, може би това отношение или липса на отношение произтичаше и от факта, че аз, която никога не съм имала съпруг или деца, не съм била изправена пред необходимостта да запазя или както се казва, да счупя оковите си: аз бях постоянно свободна. За това допринесе и спокойната ми натура: ям, пия и спя с леко сърце. И естествено, моята свобода се дължеше и на финансовата ми независимост.
От заниманията със скулптура, предполагам, дойде способността ми да мисля само в моментите, когато това се налагаше, защото бях свикнала да мисля само с ръце, и то само когато ги използвах. Бях свикнала и с удоволствието от спорадичните си ваятелски занимания, към което бездруго бях склонна по природа: очите ми така добре улавяха формата на нещата, че изпитвах все по-голямо удоволствие и направо се вкоренявах в него. Можех, вече можех с много по-малко от това, което бях, да си послужа с всичко: също както вчера на масата за закуска възглавничките на пръстите и мекото на хляба ми стигаха, за да правя топченца от мекото на хляба. За да имам, което имах, никога не съм се нуждаела нито от болка, нито от талант. Това, което имах, не го бях извоювала, то беше дар.
Що се отнася до мъжете и жените, какво бях аз? Винаги съм изпитвала изключително нежна възхита от мъжките навици и жестове и без остра необходимост – удоволствието да съм женствена, да съм женствена също ми беше дар. Имах само лекотата на дарбите, не и ýплаха от призванието – така ли е?
От масата, където останах по-дълго, тъй като имах време, се оглеждах край себе си, докато пръстите ми окръгляха топчета от мекото на хляба. Светът беше място. Което ми служеше, за да живея: в този свят можех да залепя едно малко топче към друго, стигаше просто да ги сложа едно до друго и без особено усилие да ги натисна, та едната повърхност да прилепне към другата, и така с удоволствие оформих една чудновата пирамида, която ми хареса: един правоъгълен триъгълник от овални форми, форма, състояща се от противоположните й форми. Дали това имаше за мен някакъв смисъл, мекото на хляба и пръстите ми вероятно знаеха.
Жилището е мое отражение. На последния етаж е, което се смята за лукс. Хората от моето обкръжение се стремят да живеят в тъй наречения пентхаус[1]. Това е дори много повече от лукс. Истинско удоволствие е: оттам целият град е твой. Дали когато този лукс стане нещо обичайно, ще го сменя, без дори да знам защо, с друг лукс? Може би. Също като мен, жилището си има влажни полусенки и светлини, тук нищо не е рязко: една стая предхожда и предвещава друга. От трапезарията си виждах играта на сенките – встъпление към моя livig–room. Тук всичко е елегантна реплика, иронична и одухотворена, на живот, който никога и никъде не е съществувал: домът ми е просто едно артистично творение.
Тук всичко е свързано с един живот, който ако беше реален, нямаше да ми служи за нищо. Какво имитира тогава той? Ако беше реален, нямаше да го разбирам, но дубликатът ми харесва и го разбирам. Едно копие винаги е красиво. Обстоятелството, че се движа сред хора, отчасти или изцяло отдадени на изкуството, би трябвало всъщност да ме накара да не ценя особено копията: но изглежда, че винаги съм предпочитала пародията, тя ми вършеше работа. Копирането на нечий живот затова вероятно ми даваше – или все още ми дава? колко ли е разрушена хармонията на моето минало?, – копирането на нечий живот затова вероятно ми даваше сигурност, защото този живот не беше моят: той не беше моя отговорност.
Лекото неспецифично удоволствие – което сякаш беше тонът, в който живея или живеех – произтичаше от това, че светът нито ме представляваше, нито беше мой: можех да му се наслаждавам. Също както и мъжете не смятах за мои и затова можех да им се възхищавам и искрено да ги обичам, също както се обича без егоизъм, както се обича идея. Тъй като не ми принадлежаха, никога не ги измъчвах.
Както се обича идея. Духовната елегантност на дома ми се коренеше в това, че всичко тук е в кавички. От уважение към истинското авторство аз цитирам света, цитирах го, понеже той не беше нито аз, нито мой. Беше ли красотата, една определена красота, цел за мен, както за всички останали? в красота ли живеех?
Колкото до мен самата, без да лъжа и без да съм искрена – като в онзи момент, когато вчера сутринта седях на масата за закуска, – колкото до мен самата, аз винаги съм оставяла една кавичка отдясно и една отляво на себе си. В известен смисъл „сякаш не бях аз“ беше по-пълно от ако бях – един несъществуващ живот ме владееше цялата и ме занимаваше като някакво откритие. Едва на фотографията, след проявяването на негатива, се разкриваше нещо, което, макар неуловимо за мен, е било уловено в момента на снимането: след проявяването на негатива се разкриваше и моето присъствие като ектоплазма. Дали снимката не отразява някаква празнота, някаква липса, някакво отсъствие?
Докато самата аз бях не само чиста и точна реплика, но и красива. Точно това ме прави благородна и красива. Един опитен мъж от пръв поглед би оценил, че ето тази жена е благородна и приятна и няма да създава проблеми, и няма да тормози мъжа си: жена, която се усмихва и се смее. Уважавам чуждото удоволствие и деликатно изяждам своето, скуката ме храни и деликатно ме изяжда, сладката скука на един меден месец.
Този мой образ в кавички ме задоволяваше, и то не само повърхностно. Аз бях образът на това, което не бях аз, и този образ на това да не съм, ме изпълваше изцяло: един от най-силните начини „да си“, е да си негативно. Понеже не знаех какво бях, затова „да не съм“, беше най-голямото ми приближаване до истината: поне имах обратната страна: поне имах „не“-то, имах своята противоположност. Не знаех кое беше за мен доброто, затова живеех с известна пред-възбуда това, което за мен беше „злото“.
А живеейки своето „зло“, живеех противоположната страна на онова, което не смеех дори да искам или да опитам. Също като някой, който като последователно и отдадено води разгулен живот, има поне противоположното на онова, което нито познава, нито може или иска: живота на монахиня. Едва сега разбирам, че вече съм имала всичко, макар и по противоположния начин: бях отдадена докрай на отрицанието. В стремежа докрай да не съм, доказвах пред себе си, че – че съм. Стараейки се да не съм, аз започнах – да съм.
Този начин да не съм беше толкова по-приятен, толкова по-чист: защото – сега без никаква ирония – аз съм жена на духа. И с духовно тяло. Седях на масата за закуска с белия си халат, чистото си лице с правилни черти и обикновеното си тяло. От мен се излъчваше онази доброта, която произтича от снизходителното отношение към собствените ми удоволствия и към удоволствията на другите. Деликатно ядях каквото беше мое и деликатно бършех устата си със салфетката.
Тя, тази Г.Х. върху кожата на куфарите, бях аз; съм аз – още ли съм? Не. Вече съм си дала сметка, че най-трудното, с което суетата ми може да се сблъска, е собствената ми преценка: ще изглеждам съвсем като някой, който се е провалил, и само аз ще знам дали провалът е бил необходим.
Превод от портокалски Иван П. Петров
