Спомен от соца
Преди няколко дни случайно прочетох писанието на един от младите „православни ревностници“, в което грижливо се изреждаха имената на днешните „врагове на Църквата“, нароили се според момчурляка след 10 ноември 1989 г. Разбира се, всички до един бяха свързани с демократичната общност. Сред тях бе споменато и моето име. Онова, което най-много ме разсмя обаче, бе твърдението му, че всички ние „сме завършили школите на КГБ“, където специално сме били подготвяни как да вредим на родното ни Православие. Безумното твърдение на Фейсбук автора обаче ме върна към спомените ми за онези години, които от мнозина вече са забравени и по-специално – припомних си условията, в които тогава се приобщавахме към християнството и към православното богословие. Бих искал значи да разкажа днес определен епизод от личната си биография.
Разбира се, завършил съм не „школата на КГБ“, а Софийския университет – специалност философия (т.е. „не съм богослов“, както не спират да „уточняват“ по мой адрес редица по-млади колеги от Богословския факултет днес). Завърших я през вече далечната 1983 г. Още в последните курсове от студентството си обаче бях започнал активно да се интересувам от творчеството на Св. Отци от късната Античност и ранното Средновековие. Нека открия на днешните млади „ревностници“, че по онова време да се добереш (изобщо) до техните съчинения бе невероятно трудно. С някои приятели, с които вече бяхме започнали да се обръщаме към вярата, влизахме в неформални контакти със студенти от тогавашната Духовна академия, които (разбира се нелегално) ни изнасяха от нейната библиотека, а също и от тази на семинарията старите руски дореволюционни преводи на св. Василий Велики, на блаж. Августин, на Ориген и т.н. Следваше търсенето на познати, които от своя страна имаха познати, работещи в учреждения, снабдени с копирни машини, които – също нелегално – правеха за нас копия на тези книги. Занятието съвсем не беше безопасно, защото, както научихме по-късно, ако подобна неформална „верига“ би попаднала в полезрението на ДС, всички участници в нея можеха да бъдат произведени в „организирана група за разпространяване на вражеска литература“, за което се полагаха немалки срокове затвор. Ние обаче бяхме лекомислено дръзки и трупахме цели библиотеки от тия „ксерокопия“. И до днес – от сантиментални подбуди – пазя у нас цели рафтове с тази труднодостъпна тогава християнска литература.
И ето: след завършването на студентстването си реших да пиша дисертация и бях приет за „докторант на самостоятелна подготовка“ в катедрата по „Логика, етика и естетика“ във Философския факултет на университета. Предложих като тема на бъдещата си дисертация „Етиката на ранното християнство“, която бе приета, разбира се, с мъка – благодарение на неколцината, както бяха известни на всички – „свестни професори“ в тази катедра. Междувременно започнах работа като „специалист“ (синоним на нещо като „секретарка“) в Института по философия в БАН.
Научавайки каква дисертация имам намерение да пиша, един от шефовете – фундаментален марксист – ме изгледа направо потресен и тутакси ме предупреди, че с такъв труд в бъдеще по никакъв начин не бих могъл да се надявам да продължа кариерата си в този институт, защото „ние тук – заяви ми той – не приемаме остарели занимания от Канта до Хегеля и от Хегеля до Канта“, а пък тази „вмирисана на нафталин тема, с която сте се заели, е направо абсурдна“. След което великодушно ми предложи да размисля и да се задълбоча например в… марксистката критика на манифестите на Римския клуб – нещо „актуално и нужно нам“. Аз обаче продължих да упорствам, още повече че дисертацията все пак подготвях в университета, а не в института на БАН (носещ името на академик Тодор Павлов).
Антони Тапиес, Колаж с кръстове
Във Философския факултет определиха за мой научен ръководител професор – умерен марксист, който настойчиво държеше, изследвайки етиката на ранното християнство, наред с (неизбежно) цитираните в нея „разни там Василий Велики, Григорий Богослов и прочее“, непременно да снабдя труда си с цитати от „класиците“ (както се титулуваха Маркс, Енгелс и Ленин). За мен обаче – започнал да навлизам в православната вяра и развил съответния за този етап неофитски плам – това бе тежък морален проблем. Не исках и не можех да „замърсявам“ дисертацията си с глупостите (да, абсолютните глупости), които въпросните „класици“ бяха писали за християнството въобще. Направо не знаех как да постъпя и ето в един момент от, слава Богу, епизодичната ни „съвместна работа“ с професора реших да му заявя – бидейки сигурен, че най-вероятно ще бъда разобличен – че след дълго дирене в произведенията и на Маркс, и на Енгелс не съм успял да намеря абсолютно нищо, което те да са писали за етиката на християнството и което, значи, бих могъл да цитирам. Какво бе удивлението ми, когато установих, че въпросният марксистки професор очевидно… познаваше по-зле и от мен „свещеното писание“ на марксизма, защото, вместо тутакси „да ми натрие носа“ и да ми посочи необходимите „източници“ (които аз много добре знаех), изпадна в дълбоко потресение и започна да настоява все пак да „изнамеря“ цитати, които и да нямат наистина връзка с моята тема – да влязат някак си в текста, защото „няма как иначе“. Оттук насетне обаче аз вече знаех, че повечето от „маститите философи“ марксисти всъщност не познават добре и собствените си авторитети, и с много по-голямо спокойствие продължих да лъжа, че „цитати, дори с далечна връзка с моята тема, у класиците въобще няма“.
Разбира се, с подготовката на моята все по-проблемна дисертация не бе свързано само това премеждие. Имаше още едно, което не бих могъл да забравя. С цялото си нахалство (не го казвам с гордост – чудя се на лекомислената си дързост) в един момент аз реших да изпратя писмо не къде да е, а до… Париж, до руското емигрантско издателство YMCA-Press, което – всички го знаехме – издаваше книги освен от християнската класика, още и от „страшно реакционните“ руски религиозни философи емигранти – писмо с молба да ми бъдат изпратени техни съчинения, при това на адреса на философския институт „Академик Тодор Павлов“ уж за написването на дисертацията ми. И ето: най-неочаквано след около месец книгите пристигнаха в института (хората дори си бяха направили труда да ги подвържат). Това, разбира се, предизвика истинска буря в ръководството. Бях извикан от „научния секретар“, бях мъмрен и… как не бях уволнен, и досега не знам.
Да завърша спомена си със самата защита на дисертацията. Тя се състоя, доколкото помня, в началото на 1985 г. Моят научен ръководител, отчаян от упорството ми да не включа цитати от „класиците“, вече ме бе предупредил, че рискувам трудът ми да се провали именно заради това мое упорство. Всъщност той рискуваше да се провали и по още една абсурдна от днешна гледна точка причина. На подобни защити, извършващи се тогава пред многоброен (около 30 души) „нàучен съвет“ (всеки „посветен“ знаеше, че трябва да се произнася по този начин), обичайно присъстваха малко гости и слушатели. На моята защита обаче, тъкмо защото бяхме започнали да ставаме общност – бяха дошли почти 80 и това самото вече бе стресирало „научните бонзи“. Тук не можеше да няма нещо съмнително.
Седнах до председателя на „нàучния съвет“, един от най-високопоставените марксисти тогава, и изтръпнал започнах да слушам четенето на рецензиите. Слушайки обаче, с ужас съзрях, че председателят започва да разгръща страница след страница дисертацията ми и да влече пръст по полетата. После ме погледна укорително. Вече бях сигурен, че е забелязал липсата на „Маркс и Енгелс“ в текста, когато неочаквано… маститият учен ми прошепна: „Млади човече, на всяка страница е редно да има поне три нови реда. А виж, при теб на цели три страници нема и един. Това требва да го оправиш“. Това бе съзрял в „политнекоректния“ ми труд член-кореспондентът. Слава Богу, „кадрите“ в онова време не бяха особено усърдни читатели.
Защитих дисертацията си и благодарение на изключително майсторската подкрепа на неколцина души, на които и до днес съм дълбоко благодарен – покойния проф. Исак Паси, проф. Искра Цонева и също покойната проф. Недялка Видева.
От началото на 1986 г., вече като асистент в университета, започнах да водя упражненията по византийска култура в новата специалност „Културология“. Вместо упражнения обаче изнасях лекции изцяло върху богословието на Св. Отци на Църквата. Ако младежът, който ме нарежда днес сред завършилите школите на КГБ, се съмнява в това, което казвам, би могъл да се консултира с някои от многобройните ми тогавашни слушатели – между тях (с това вече ще се похваля) има един настоящ митрополит, поне трима настоящи свещеници, една журналистка в централно политическо предаване и много още хора, не само от различни научни специалности, но и със съвсем други професии. И немалко от тях са в Църквата.
