Три светещи текстови инсталации на Калин Серапионов

През 2024 г. Калин Серапионов направи голяма ретроспектива на видеотворчеството си с изложбата „Пред очите ни“ (куратор Ярослава Бубнова) – логична спирка в пътя на един от най-последователните съвременни автори. Но само година по-късно, вместо да надгражда видеоезика си, той го изключва. Няма образи, няма монтаж, няма звук. Само светещи изречения – всяко на отделно място и в различен контекст, но по едно и също време.

На пръв поглед това изглежда като промяна – артистът слага точка и поема в нова посока. Или е пауза – глътка въздух между сцените. Но дали посоката наистина е нова?

Неоновите надписи се появяват в творчеството на Серапионов още през 2014 г. с Do You Feel You Are Different? Следват On and Off (2016), Your Beauty is My Fear (2017) и The Length of This Text Does Not Depend on Any Barrier It Passes Through (2018) – всички в неон.

Новите три светещи работи изглеждат като завършек на една дългогодишна видеопрактика. Но тези изречения не са финални, нито обобщаващи. Те са синтези – на теми, жестове и ритми, които от години присъстват в неговото творчество. И точно защото произлизат от този опит, си позволяват да бъдат лаконични, но не и празни – контролиран, зрял изблик на съдържание, който не дава сюжет наготово, а има смелостта да остави зрителя да довърши смисъла в главата си – спрямо собствения си контекст и капитал.

Това не е смяна на медиума, а смяна на темпото – от видеопоток към фиксирана светлина. Не става дума за отказ от видеото, а за негова компресирана форма, която се разгръща не във времето, а в пространството. Зрителят не гледа сюжет, а попада в среда. И тогава значението започва да се движи – от място на място, от гледна точка на гледна точка.

I’m safe…

Фразата safe_I’m safe_I’m safe_I’m се появява за пръв път в Contemporary Space, Варна през 2016 г. и почти десетилетие по-късно се завръща на две напълно различни сцени. Надписът е идентичен – светещ в червено, разтеглен като течаща лента, с отсечени краища – сякаш е извадка от монолог, който никога не свършва. Но смисълът не е в самата фраза, а в това кой я изговаря – и къде.

Първото ѝ завръщане е в изоставената Сточна гара (юни 2025 г.). Поставена на стената на стара билетна каса, работата прилича на влакова композиция, която отдавна е спряла. „Аз съм в безопасност“ тук звучи като автоматично съобщение – на гарата, на града, на самия зрител. Повторяемостта създава усещане за ред – измамен, временен, почти като сън.

Второто ѝ появяване – в изложбата Глад 2.0 през юли 2025 г. във Военноисторическия музей – превръща този текст в иронична мантра. На фона на теми като личен, социален и политически глад надписът звучи като симптом: всичко е наред, когато не е. Зрителят си го повтаря. Институцията го повтаря. Фразата се удвоява, потретва, докато не се превърне в параван за безпомощност.

Така една и съща работа – без визуална промяна – превключва значение. Неонът не е завършен текст, а движещ се смисъл, който осветява различни проблеми спрямо контекста.

Калин Сепарионов, If you have nothing to do, don’t do it here, 2025 г., фотография К. Серапионов

If you have nothing to do, don’t do it here

В галерия „Октопод“ (в подлеза между Министерския съвет и президентството, до 5 юли 2025 г.) Серапионов представя инсталация с големи завеси, на които са отпечатани дигитално обработени изображения от протести – фасади на институционални сгради. Завесите могат да се разместват, създавайки визуално и смислово движение, което не позволява да се види „отзад“, но постоянно променя „отпред“. Изображенията са плоски, но усещането е за многоплановост – като в сцена, чиито декори никога не са напълно стабилни.

Срещу тях – дълга бяла светеща кутия, подпряна на стената. Надписът ѝ гласи:
„Ако нямате какво да правите, не го правете тук“.

Кратък, категоричен, арогантен. Но към кого е насочен? Кой го казва? Институцията – към тялото на протеста? Художникът – към зрителя? Гласът на самата галерия? Всеки, който застане отпред, може да се почувства адресат. Именно това го прави особено остър.

Работата е нова, но образите са от минали протести. Завесите се местят, но протестите продължават. Надписът не само фиксира контраст между действие и бездействие, но и поставя под въпрос самото право на присъствие в публичното пространство. Така той става резюме на 35 години преход – визуално лаконичен, но политически многопластов.

Калин Серапионов, Where do you go when you close your eyes?, 2025 г., фотография Яна Лозева

Where do you go when you close your eyes?

Последната работа – неоновият надпис Where do you go when you close your eyes? – е най-интимна. Замислена като заглавие на проект за Венецианското биенале през 2024 г., фразата сега е трансформирана в самостоятелна работа, представена в ИСИ в груповата изложба „Помним ли това, което сме забравили?“ с куратор Правдолюб Иванов (до 24 юли 2025 г.).

И вместо да се слее с архива в ателието на автора, тя се възражда и светва в нов контекст – в ъгъл, в бял неон, почти шепнешком. Срещу нея – малък екран с фрагмент от видеото blue hour (2022), което според автора допълва смисъла.

В контекста на Биеналето фразата би звучала екзистенциално и глобално – „Кой си ти, когато останеш насаме със себе си?“ Но в ИСИ тя добива неочаквана острота: затварянето на очите се превръща в метафора на края, а въпросът „къде отиваш“ – в размисъл за това къде отиват споменът за теб, работите ти, следата ти. Ще те помни ли сцената? Публиката? Институциите? Или всичко приключва?

Тук движението е навътре – не протестна реплика, нито мантра за безопасност. Това е покана за самонаблюдение, за пътуване във вътрешния свят. Въпрос, който не очаква отговор на глас.

В последните си три работи Калин Серапионов не просто сменя медията, а дестилира същността на дългогодишния си интерес към езика, публичното пространство и вътрешното напрежение. В тях динамиката на видеото е заменена от движението на контекста, смисъла, интерпретацията. Те са фиксирани, но не и застинали.

Така Серапионов не просто използва неона — той го раздвижва. Не като ефект или украшение, а като инструмент за мислене.

Сергей Георгиев