„Три коня“, Ери де Лука, превод от италиански Биляна Фурнаджиева, корица Дамян Дамянов, издателство „Колибри“, 2025 г.

При все че е автор на повече от сто книги и носител на почти всички възможни литературни награди, Ери де Лука е име, практически неизвестно на българския читател. Една от причините за това е, че роденият точно в средата на XX век неаполитанец нерядко слага знак за равенство между скандалната провокация и литературния успех. Крайноляв в политическите си убеждения, той гради публичен образ и чрез протестни деконструктивистки движения, каквито са lotta Continua и саботажът на високоскоростната жп линия Лион-Торино. Влиза във фокуса на камерите[1] и със своите антибиблейски забежки. За да „докаже“, че Писанието е най-обикновена книга, той започва да изучава староеврейски, идиш и арамейски. Превежда (нямам представа колко грамотно и колко самостоятелно) книгите „Изход“, „Йона“, „Еклесиаст“ и „Рут“. Пише коментари към тях, настоявайки, че свещените текстове са художествени експерименти, сравними с неговите. Предполагам е знаел, че тезата му не е чак толкова новаторска. Защото поне от хилядолетие и половина блаж. Йероним и св. Йоан Златоуст са наясно, че Писанието има и друга – литературна природа. Иначе кой и защо ще се нуждае от наука като херменевтиката? Но не за това е мисълта ми. Говорех за замаха, с който работи Ери де Лука. Той иска да бъде „библейски“ писател. И ако вярваме на литературните му мениджъри (преведен е на повече от 50 езика и тиражите му са милионни), сигурно е успял. Поне в най-добрите от книгите си: „Обратното на едното“, „Денят преди щастието“, „Рибите не затварят очи“, „Планината на Бога“[2] и „Теглото на пеперудата“.

Ала що се отнася до „Три коня“, струва ми се, че величието на тази книга е повече от спорно. Ето защо бих искал да има дебат за нея. Най-малкото, защото с тази повест Ери де Лука печели множество литературни отличия (между които са призът Batallion и Европейската награда за литература през 2013 г.)

Затова отново се връщам към текста (той е кратък) на „Три коня“. Ясно е, че заглавието актуализира метафората на Даниел Фаренхайт. Някъде през двайсетте години на XVIII век немският физик[3] констатира, че най-устойчивите реалности в човешкия свят са измерими чрез коня[4]. Оттогава е и температурата по Фаренхайт, приела като критерий телесната температура на коня – 37.8 градуса по Целзий, които са равни на 100 по Фаренхайт. Същото важи и за продължителността на човешкия живот, който по онова време[5] се изчислява на три конски живота[6]. През XVIII век няма как да е иначе. Затова и Джеймс Уат превръща конската сила в универсална мяра за мощност. Друг е въпросът, че Ери де Лука дава на тази безобидна идея богословски заряд. Заради „простия факт“, че три коня правят една човешка същност. Което обрича героя на особена шизофренност. Той има три живота, три ипостаси, две родини и две любови. Симетрията е невъзможна и решенията на Четвъртия вселенски събор не биха могли да работят. Дори не могат да бъдат мислени. Каквито и еротически гимнастики да прави главната героиня Лаура. Която е уж реална жена, има дори и професия. Зъболекарка е (почти като в книгата на Уди Алън „Ако импресионалистите бяха зъболекари“). Ще разкаже, че има всякакви усти. Някои са като водосточни тръби; бълват слюнка и празни приказки. Други са като паст, приютила нещо спящо и скрито; а има и слепени, подобно на плик с неизпратено писмо (стр. 64). Ала разказ няма. Дори когато се (или не се) разказва за войната за Фолкландските (Малвинските) острови. Няма и как да има. Не само защото конете са придирчиви като в позабравената песен на Висоцки[7] (сещам се за нея, защото героинята е с руски корени и нерядко руски стихове – като светулки – проблясват зад ръба на детските сънища). Само че, докато каже „небо над Невой“ (стр. 24 ), душата отдавна ще е изминала пътя от Йерихон до Южна Аржентина. И неистово ще вярва, че вече е разказала за онзи априлски ден, преди много години, когато е видяла небето над Йерихон, побеляло от щъркели (стр. 22).

Ала кой знае? Може би такава е орисията на съвременния човек. Може би и той прилича на онази географска карта, обърната с Антарктида нагоре (стр. 86). Ако се гледа от Южното полукълбо, не би трябвало да има нищо странно в това. Само че героят е както в Аржентина, така и в Италия; в Черно море (защото бабата на Лаура е от Одеса и неистово се опитва да си го представи, стр. 22) и в Лигурско море. Едновременно! И това прави перспективата футуристична. Така, както е било преди сто години, когато в Буенос Айрес англичани, испанци, италианци и французи са говорели на общ праезик (Борхес го нарича ladino). Не че бъдещето е в миналото. И не че трите коня на Ери де Лука идват от повестта на Гогол. Вероятно и не водят към нея. Макар че, защо не?! Може би записките на съвременния луд[8] трябва да изглеждат именно така? Може би точно това ги прави интересни и точно това обрича Ери де Лука и книгите му на възторзи и на постоянни триумфи?

––––

[1] Тази метафора може да се възприеме и съвсем буквално заради множеството кинопроекти. В някои от тях той е режисьор, в други – актьор, в трети – сценарист, в четвърти (включващи фестивала в Кан) – шеф на комисията, раздаваща награди.
[2] С това си заглавие книгата е известна извън Италия. В Италия е известна като „Femina Etranger“ („Непозната жена“).
[3] Роден е в Гданск, в семейството на етнически немци. След смъртта им отраства в Амстердем, а десетина години преди смъртта си (през 1736 г.) приема английско гражданство и става член на Лондонската кралска академия на науките.
[4] Четвърт век по-късно, през 1742 г., полемизирайки с тази теза, Целзий предлага за по-обективна (и константна) реалност да се приеме температурата, при която водата кипи.
[5] Всъщност още от библейски времена се смята така (вж. псалом 89:10).
[6] Фаренхайт е смятал, че средната продължителност на конския живот е 27.5 години (което предполага 72.5 за човека).
[7] „Кони привередливые“ („Придирчиви коне“).
[8] Алюзия за повестта на Гогол „Записки на един луд“.