Една прекършена любов, изстрадана в картини
Защо оставихте да стене самотното море
с крила написа тръгващото ято.
Без вас какво е този бряг и синьото небе,
без вашата любов какво е лято, какво е?
Михаил Белчев, из „Къде си, лято?“
Александра Мечкуевска (1907–1993) не е сред най-познатите имена на български художнички и художници. Може би защото е избрала да остане в Бургас, а щом се постоплят дните, неотменно да поема към Созопол – града, превърнат от първия ни маринист Александър Мутафов в истинско артистично средище. Картините ѝ – освен че са великолепни, оформят едни особени настроения, характерни и специфични единствено за нея. И заедно с това за нас, хората на XXI век, за които ваканцията на море е едва ли не длъжност, са донякъде (а може би и изцяло) непривични. Непривични и нетипични. Определено странни, различни и неочаквани. А са странни, различни и неочаквани не заради друго, а защото морето в тях не е шум и блясък, както сме свикнали, морето в тях е тишина и спокойствие. Едно напрегнато спокойствие, което можем да назовем самота. Една напусната самота…
Такова е например излъчването в картината ѝ „Морски бряг“ (1959). Тя не е сред най-известните ѝ, не може да се мери по популярност с „Вятърна мелница“, да речем, създадена през 1937 г. В нея е изобразена самотна дървена постройка на фона на мъничко море и много повече небе, които се различават по нюансите на колорита – морето е в по-тъмно синьо, докато небето е синьо само в горната си част, в долната е покрито с бели облаци. Брегът е пуст, с прораснала по него редичка хилава тревица, вятърната мелница също не е най-солидното здание на света – полуразнебитена, чучната върху двоен постамент от каменни плочи. Виждат се мертеците, които я крепят, но не можеш да си сигурен доколко успяват да я удържат. Тя също е дървена и с перки като издължени мършави пищяли, хванати с някаква връв ли, тел ли – не се разбира ясно, за да оформят един неправилен многостен. И изпадаш в недоумение: това съоръжение върти ли ги тия перки въобще?! Че и как се крепи всъщност? Усещането е за първобитна красота, но и за самота вселенска: нищо не се движи около тази вятърна мелница, дори крилата ѝ. Няма хора, няма зърно, няма вятър… Зарязана от всички – от стопаните си, от повеите, от птиците, мелницата унило стърчи с някаква остатъчна гордост, която май единствена я крепи да не се срине…
Вероятно така се е чувствала младата художничка някъде към 30-те си години – и гордо, и самотно, за да създаде този символ на изоставеността. От сложни настроения е била обзета, меланхолични. И наистина странни, не докрай разбираеми, тъй като успехът изобщо не ѝ е чужд на Александра Мечкуевска по това време: участница е в почти всички художествени изяви в периода 1934–1936 г., сред организаторите е на първата изложба, състояла се в Бургас[1], включва се и във втората, уредена в две стаи на Девическото училище (поради липса на галерия). През 1935 г. е първата ѝ поява пред софийска публика, на следващата година е още по-активна – експонира в Пловдив и в Бургас, както и в сградата на Алианс Франсез в родния си град. Не закъсняват визитите в чужбина: в Париж на Парижкото изложение (1937), в Белград (1938), в Кайро (1938), в Александрия (1939)… В Париж печели специален медал, получаван само от жените участнички… Тази ѝ активна артистична дейност може да успоредим донякъде с нашумялото горе-долу по същото време име на поетесата Яна Язова (Люба Тодорова Ганчева), с пет години по-млада от нея (Александра е родена на 12.Х.1907, Яна/Люба – на 23.V.1912), която – след посрещнатите ѝ с възторг три стихосбирки („Язове“, 1931, „Бунт“, 1934, „Кръстове“, 1934), пише първия си роман „Ана Дюлгерова“ (1936, с второ издание през 1938 г.). Съдържанието на романа е извлечено от взаимоотношенията между поетесата и проф. Александър Балабанов – нейния откривател, покровител и според мнозина любовник: свежа, изпълнена с копнежи жена – провинциална, романтична и чувствителна (все едно Ема Бовари, но без Флоберовската плътност на образа), се влюбва в известен музикант (Дионисиев) и за два дни шеметните им взаимоотношения преброждат всички измерения на културата и сантимента. Накрая младата жена – осъзнала невъзможността на връзката си с доста по-възрастния музикант (50–60-годишен), слага край на живота си. Туш! Яна Язова, разбира се, не слага край на живота си въпреки сложната си любов с Александър Балабанов, нито Александра Мечкуевска постъпва така, когато по-късно любовта ѝ също бива погребана под могила от фамилни предразсъдъци и патриархални прищевки. Младата писателка е дала дан в романа както на изискванията на времето, така и на собственото си усещане за мелодрама, зад което прозира според критика Йордан Бадев: „Духът на отрицание и себепоклонство“. Дух обаче, който изобщо не можем да отнесем към Александра Мечкуевска; духът, който води младата художничка, е съвсем друг – дух на независимост и себеуважение. Такова себеуважение, че – както пише една всеотдайна бургаска краеведка, нейна поклонничка, родена в Павликени, Соня Кехлибарева: „Тя пие и се бие със созополските рибари…“.
Този неин независим дух се проявява в любовта ѝ – една истинска голяма любов, трябва да признаем (има ли още такива днес, чудя се?). Романът ѝ е с инженера-геодезист, възпитаник на Пражката политехника, Михаил Венедиков. Двамата се срещат край морето, докато младият учен измерва магнитните стойности на ливадите около Черно море – от Бургас до тогавашното Василико (дн. Царевец). Целта е да се построи път – дотогава връзките в Южното Черноморие са почти само по море. Страстта бързо пламва и двамата се женят на 1.Х.1939 г. Михаил е момък от сой – роден е през 1905 в Сливен в семейството на полковник Иван Венедиков, участник в три войни – Балканската (1912), Междусъюзническата (1913), Първата световна (1915–1918). Родът тръгва от с. Баня, Разложко. Дядо му Христо Венедиков е сред създателите на революционния комитет в Баня, подготвя въстанието (1876) в района. Предците Раде и Стойко са бояджии и сапунджии, завещават занаята на потомците си. Дядо Христо идва в България през 1883 г. и начева търговия с дървен материал. Фамилията Венедикови дава на родината редица видни военни (офицери и генерали) и знаменити учени (историци, археолози, юристи, статистици, геодезисти, османисти филолози). Македонската жилка държи здраво, особено в началото: синът на Христо – Димитър, известно време е задграничен представител на ВМОРО, заедно с Гьорче Петров изготвят устава на четите на организацията; племенникът Георги е съратник на Пейо Яворов, участник в четата му. Изключително привързан към поета, както се казва, верен му до гроб. Той придружава тленните останки на Гоце Делчев при преместването им от Пловдив в София, когато се преценява, че е по-добре да бъдат в българската столица – по-символно е някак[2]. След войните работи като файтонджия и нищо чудно оттук да е хрумнала идеята на режисьора Киран Коларов, че да пришие във филма за Яворов „Дело 205/1913“ актьора Вълчо Камарашев като личен файтонджия на поета под името бай Кръстьо. Мой преподавател по статистика беше Йордан Венедиков, син на Петко Венедиков, големия български юрист. Имаше си синът любим въпрос, който, доколкото знам, е задавал на всекиго от студентите (поне така гласеше мълвата): „Каква е статистическата стойност на тримата другари в книгата „Трима другари“ на Ерих Мария Ремарк?“. Зададе го и на мен, разбрах, че и на някои от другите колеги. Сякаш с него ни проверяваше какво поназнайваме. Слава богу, чел бях книгата, така че с успех преминах проверката. С 5.00, берекет версин…
––––
[1] Заедно с Радка Хаджипетрова от прочутата бургаска фамилия, една от най-заможните в града, чието притежание са Големите български мелници, с Петко Задгорски, дал името си на градската галерия, с Яни Хрисопулос, известния созополски художник…
[2] Митарствата на тленните останки на войводата Гоце Делчев могат да се сравнят единствено с митарствата на тленните останки на Николо Паганини, великия музикант, които непрекъснато били подхвърляни от място на място, докато най-накрая намират покой в гробището на Парма. Между другото, цели 57 години след смъртта му. Паганини умира точно на 57 години и някои нумеролози виждат в това съвпадение поредната дяволска намеса в съдбата на най-прочутия цигулар на всички времена. При останките на Гоце Делчев дяволи не се откриват, но пък балканските страсти и завери са в изобилие (а те са не по-малко демонични): изваждат ги на 23 април 1906 г. сподвижниците на Гоце Михаил Чаков-Анджелията и Таско Серски (вземат черепа, крайниците и таза, другото оставят) и ги предават на клисаря на черквата в с. Баница (където Гоце пада заедно с петима другари) дядо Никола Мутафчиев под клетва да ги пази. Той ги слага в сандъче и ги заравя под олтара. По време на Първата световна война ги пренася в Ксанти, който е под българска окупация, градоначалник му е именно Михаил Чаков. След края на войната Чаков заръчва на жена си да откара свещената реликва в Пловдив, за да не попадне в гръцки ръце. Под тепетата костите престояват няколко години в къщата на Анджелията. В отделената специална стая, където са поместени, постоянно гори кандило за Бог да прости. По-късно по молба на Тодор Александров останките са изложени за поклонение в черквата „Св. Неделя“ в София (през 1926 г. заедно с останките на Г. С. Раковски), след което са предадени на организацията „Илинден“. Когато е издигнат Македонския дом (1936), урната е поставена там. И така до 1946-а, когато са подарени на включената в СФРЮ Съюзна република Македония (днес Република Северна Македония). Целта е да се манифестира братската дружба между двете компартии – българската и югославската, когато под диктовката на Москва била гласена балканска конфедерация (разпада се идеята след разрива на Тито със Сталин). В Скопие костите са положени във внушителен саркофаг в двора на черквата „Св. Спас“ в Скопие.
