Омахири седеше на верандата и пиеше чай. Мислите в главата му приличаха на скъсани хартиени гирлянди. Появяваха се парченца от картини, без връзка помежду им, лица на хора, някои от които помнеше, други – не. През есента винаги го обхващаха подобни настроения.

Старостта го беше превърнала в нещо като купчинка пепел.

Омахири беше печелил много битки, но накрая беше изгубил битката със себе си. И сега се беше оставил на течението. Наградите и воинските знаци лежаха в чекмеджето, в червената кадифена сърцевина на резбованата дървена кутия, ненужни никому; мечовете и лъковете му висяха на стената, поръбени от тънка като паяжина сянка.

Омахири понякога вдигаше десницата си и я разглеждаше, сякаш я вижда за пръв път. Това ли беше ръката, която можеше да разсече конник от рамото до пояса? Тънка ръка, без никакви мускули, с люлееща се изсъхнала кожа. Ами очите? Зоркият му поглед, който можеше да съзре ухо на кон в храсталака от половин километър разстояние? Или слухът му, който дочуваше стъпките на котката по рогозката…

Застудя. Прислужникът дойде и го наметна с едно одеяло.

Омахири намираше спасение единствено в сънищата. Ето, нощес беше сънувал своя съученик Оничо. Не се бяха виждали с него половин живот, три четвърти живот. Но нощес го сънува. Беше застанал пред една голяма порта, обут в смешни ботушки, като на джудже, с дебела подметка. Кончовите бяха разкроени и падаха надолу. Спомни си, че в съня се усмихна – Оничо беше нисичък и наистина имаше нужда от обувки, които да увеличават ръста му. Но защо си беше избрал такива смешни ботушки?

И колкото пъти се сетеше през деня за този сън и за ботушките, все се усмихваше. Ако разбереше, Оничо сигурно щеше да му се разсърди. Щеше да си помисли, че му се присмива. А той просто му се радваше.

После изведнъж проумя откъде изскочиха в съня тези ботушки. Като деца Омахири и Оничо обичаха да си играят, като влизат в различни роли. Обичаха да си играят, разбира се, и на императори. Ту единият беше императорът, ту другият. Но веднъж Омахири каза на Оничо:

– Ти си много нисък. Не можеш да бъдеш император.

И на другия ден Оничо се появи с ботушките. Майка му водеше детска театрална трупа. И Оничо се беше сдобил с ботушките от реквизита.

Прислужникът отново се появи на верандата.

– Имате посещение – каза той.

Омахири махна с ръка – да влиза. Дори не се поинтересува кой е дошъл.

Прислужникът се наведе над рамото му.

– Императорски пратеник.

Но дори и това не извади Омахири от вцепенението му.

Императорският пратеник беше стегнат с ремъци. Той присви коляно и му връчи един плик. Омахири бавно, един по един, разчупи четирите печата и измъкна твърд лист, сгънат на две.

На листа пишеше:

Водени от обичайната ни висока милост към нашите изтъкнати поданици и като оценяваме по достойнство вашите големи заслуги към нашата държава на бранното поле, искаме любезно да ви поканим на откриването на вашия паметник. Император…

Омахири нареди на прислужника да нахрани пратеника и да го изпрати. Сетне се замисли. Мразеше пътуванията. Те не се съобразяваха с немощното му тяло, откъсваха го от съзерцанието, от този мек полуунес, в който живееше. Но нямаше как да не зачете поканата на императора.

Повика прислужника и му нареди да му сервира вечерята. Прислужникът донесе на поднос купичка черен ориз и банан, намачкан на кашичка. Като хапна, настроението му се подобри и затова си поиска и чаша саке.

Когато падна индиговият здрач и Омахири се прибра с помощта на прислужника вътре в стаята, той вече знаеше какво ще направи. Щеше да пътува, разбира се. Но щеше да посети съученика си Оничо. Дано да е жив, мислеше си Омахири. Дано да е жив!