Пътят беше затворен с бариера. Чу се, че е нещо, свързано с военните. Движението не беше от най-натоварените, но за час се събраха десетки коли.

Най-нетърпеливите или може би най-хитрите обърнаха, явно бяха решили да търсят обходни маршрути. Хората от колите, които се бяха натрупали, все още пазеха доброто си настроение. Започнаха да се разхождат по банкета на пътя, стъпиха в изгорялата от слънцето ливадка. Под краката им зачаткаха скакалци. Времето беше хубаво, есенно, беше рано следобед и като че ли още нямаше повод за притеснение. Децата започнаха да се гонят, после намериха къпини. Мъжете пушеха. Стари познати се откриха случайно и се чуха викове, придружени с прегръдки.

След час и нещо чакане обаче глъчката, която придружава всяко човешко сборище, стихна, сменена от все още редки, но гневни изблици. Всички започнаха да търсят в телефоните си някаква информация за забавянето. Тези, които чакаха от най-отдавна, решиха да излъчат делегация, група от няколко човека, които да проникнат в забранения участък на пътя и да разберат какво става. Мъжете тръгнаха, видя се как се разправят с униформените на бариерата. Не ги пуснаха.

След два часа положението стана напрегнато. Беше се натрупала огромна опашка от коли. Щом слънцето се скри, захладня. По лицата на хората се издълбаха виолетови сенки. Потта по кожата им изстина. Те май чак сега забелязаха, че войниците, които охраняваха бариерата, са с автомати. Видя се, че от вътрешността на затворения участък на шосето пристигна микробус, от който слязоха още дузина войници. Явно засилваха охраната.

Неизвестността започна да събужда у хората крайни реакции. Избухнаха кавги.

После изведнъж времето се забърза. Вдигнаха бариерата и колите започнаха бавно, почти невярващо една по една да се изтеглят напред. Подсилената група войници, които стояха край пътя, бяха с каменни лица.

Ами да! Военна тайна!

Още преди да мръкне съвсем, движението по шосето беше възстановено. За неприятното преживяване останаха да свидетелстват само хартийките край пътя, празните чашки и бутилки от минерална вода.

Въпреки здрача, докато преминаваха през доскоро затвореното шосе, хората от колите въртяха главите си, гледаха през прозорците ту наляво, ту надясно, за да намерят някакво обяснение. Но нищо не им подсказваше отговора.

В една от колите пътуваха мъж и жена. Бяха ходили до провинцията, където жената имаше участие в някакъв симпозиум.

В паметта на мъжа изплува една случка от казармата с негов приятел. Усмихна се, погледна към жена си. Но реши да не ѝ разказва нищо, защото бързо се сети как жените гледат на казармените спомени – като на загорял боб. А случката беше забавна. Пост номер едно в щаба, караул пред знамето, от два до четири през нощта.  Най-тежката смяна на най-важния пост. Стърчиш върху специално дървено подиумче. Нямаш право да мръднеш, да се почешеш дори, дето се вика. Но на дневалния страшно му се спяло. Очите му залепвали. Същият този войник впрочем бил решил да кандидатства физика в университета и се готвел за кандидат-студентските изпити в спалното помещение през нощта на светлината на лампите от плаца. А пък бил през ден наряд. И затова душата го боляла за сън. И какво измислил? Слязъл от подиумчето, легнал в дългата пътека, която покривала коридора, навил се на руло и заспал. Дошъл обаче дежурният офицер, хванал го и го вкарал съвсем справедливо в ареста.

Мъжът си припомни, че приятелят му влезе в крайна сметка физика. Завърши, работи тук няколко години. И замина за Щатите. Двамата си бяха изгубили дирите. Последното, което беше научил за него бе, че работел в някакъв институт там, в екипа на нобелов лауреат по физика от Пакистан.

Мъжът пак погледна жена си.

– Защо се смееш? – попита го тя.

– Нищо – отвърна той. – Сетих се един казармен спомен. – И добави: – Но е военна тайна!