„Българското общество 1878–1939“ т. 1, т. 2, Румен Даскалов, издателство „Изток-Запад“, 2025 г.

Настоящите размишления са инспирирани от новото издание на фундаменталния труд на проф. Румен Даскалов „Българското общество 1878–1939“. Насочваме вниманието към този труд, защото един от основните акценти в него е поставен върху темата за трудната модернизация на обществото, а това е тема, която не е загубила своята актуалност и в днешния социален контекст. Целта на автора е да създаде всеобхватна социална история на един дълъг, сложен и противоречив период. Доколкото тук няма как да се спрем върху всички аспекти на монографията, ще акцентираме върху споменатата тема за модернизацията, защото тя е твърде показателна за резистентността, възникваща при всеки опит да се разрушат здраво вкоренените основи на българското традиционно общество. На много места в двата тома проф. Даскалов твърди под една или друга форма, че процесът на модернизацията се забавя до известна степен, защото обществото е консервативно и отстоява своите традиции, оставайки дълбоко чуждо на нововъведенията на съвременния свят. Това по принцип е вярно. Към тази част от тезата на изследването би могло да се отправи едно чисто терминологично, но не и концептуално възражение. Става дума за процес, който протича бавно, трудно и мъчително, проф. Даскалов отбелязва, че селото остава значително по-консервативно в сравнение с града. На теоретично равнище казаното току-що ситуира в социологическа перспектива прехода от традиционно/патриархално/затворено общество към модерно/секуларизирано/отворено общество. Но е малко подвеждащо да възприемаме традиционното общество като консервативно, защото консерватизмът е сложна и динамична идеология и ако се зачетем в текстовете на консервативните мислители, ще видим, че голяма част от тях имат положително отношение към процесите на реформи и модернизация. Уточнението би било излишно, ако не съществуваше обстоятелството, че по инерция, завещана от традицията и от историческия канон, често пъти неосъзнато поставяме дистинкцията „консервативно – прогресивно“ и така набеждаваме консерватизма в регрес, затваряйки си очите за факта, че на практика в България консерватизъм няма и никога не е имало.   

Изследването на проф. Румен Даскалов е уникално по рода си в няколко отношения: първо, то действително представя мащабна панорама на развитието на всички сфери на обществения живот. Най-обща представа за неговия скрупульозен обхват може да бъде получена от заглавията в съдържанието на двата тома. Том 1 „Държава, икономика, политика“ е структуриран в две части и се състои от девет глави. В първата част е разгледано държавното устройство на България в широкия смисъл на думата. Политическата система е представена във всичките си компоненти, от теоретична гледна точка може да се каже, че тук са надхвърлени рамките на класическата схема на Дейвид Истън: например в раздела за съдебната система е отделено място и за затворите, както и за юридическото образование и професионалното сдружаване. Втората част „Икономика“ изследва селското стопанство, индустрията, външната търговия, бюджета, финансите и данъчната система. Вторият том „Население, общество и култура“ се състои от три части. В първата част „Население, здравно дело, урбанизация, комуникации“ откриваме множество данни и факти, които третират по оригинален начин болезнения проблем за бавно протичащата модернизация. Например в главата „Здравно дело“ бихме могли да откроим момента с „бабуването“. На него е отделен само един абзац, а убедителността и неопровержимата сила на аргумента (както и на повечето места в изложението) се дължи не на изводи и интерпретации, а на това, че социалният факт е оставен да говори сам за себе си. Липсата на достатъчен брой дипломирани акушерки и на родилни домове, финансови мотиви и непреодолени предразсъдъци са фактори, които карат родилките да се обръщат към „баби“, които предлагат своите услуги безплатно. Често пъти резултат от техните манипулации е заразяване на родилката, предизвикване на перитонити, осакатявания или смърт. Дори и този детайл е показателен за преките практически последствия, които могат да настъпят, когато традиционното мислене не се оказва особено адаптивно към преимуществата на иновациите. Главите за здравното дело и обществената хигиена са изпълнени с потресаващи факти за изостаналостта, за предразсъдъците, суеверията, грешните практики, народните обичаи, които водят до влошаване на състоянието и на хигиената не само на болния, но и на неговите близки, до разпространение на заразите и в много случаи дори до смърт. (Например посещението на баня е рядкост и в повечето случаи то се свежда до ритуал, който се изпълнява само по Великден и Коледа. Съществува и обичай да не се перат дрехите на болния, за да се изчака първо болестта да се махне от тях. Има и случаи, в които болестите се гонят с нагорещена желязна лопата, предозираното кръвопускане като масово разпространено средство на народната медицина понякога води и до фатален изход.) Така традиционното общество се сблъсква с модерността, защото естественият ход на развитие на нещата винаги върви по посока напред, защото в консервативния светоглед реформата и прогресът противоречат на революцията, а не на еволюцията. Именно тук подмяната на термините би могла да предизвика объркване по отношение на изводите. Защото консервативно невинаги е равнозначно на традиционно, а класическият традиционализъм има по-скоро онтологически, отколкото социални предпоставки.

На второ място, уникалността на монографията се състои в това, че тя е интердисциплинарна, ситуирана е на границата между социологията и историята и даже навлиза дълбоко отвъд нея. Погледът на социолога върху историческия процес дава възможност за една съвършено нова реконструкция на събитията от миналото, в която историческият факт се превръща в обект на интерпретацията в качеството си на социален факт. Румен Даскалов проявява впечатляваща ерудиция и често пъти разширява интердисциплинарния хоризонт. И независимо за коя област на обществения живот става дума – право, икономика, финанси, демография, градоустройство, здравеопазване и лична хигиена, образование, култура, културни институти – фактологичното изложение изненадва със своята изчерпателност и с навлизане дори и в най-дребните подробности. Тук ще илюстрираме тази специфика на книгата с един произволно взет пример на микрониво. В главата „Право и съдебна система. Затвори“ само в раздела „Рецепция за гражданско право“ научаваме за уредбата на правната материя по отношение на задълженията и договорите, на търговското право (тук са систематизирани основните положения, залегнали в Търговския закон от 29 май 1897 г., третиращи „материите за дружествата, сделките и несъстоятелността), на вещното право (авторът се спира върху Закона за собствеността и сервитутите от 7 февруари 1904 г. и върху Закона за наследството от 25 януари 1890 г.), на семейното право, на гражданското процесуално право, на законите за кооперативното дело, за морските синдикати, за водната търговия. Трябва да подчертаем, че дескриптивното изложение изобщо не е представено самоцелно. Неговата основна функция е да постави проблема за модернизацията на българското общество в националния, в балканския и в европейския контекст. Защитена е тезата, че процесът е забавен, тъй като фокусът на вниманието пада върху разрешаването на националния въпрос, а оттук и основният държавен и обществен ресурс е съсредоточен върху изграждането на силна и боеспособна армия и върху военното дело.

Когато анализираме преимуществата на използвания интердисциплинарен подход, трябва да отчетем взаимовръзката между политическите предпочитания на гражданите (респективно конфигурацията и трансформациите на партийната система), икономиката и социалната структура на обществото. Между редовете на книгата четем, че процесът на модернизация няма как да се състои с достатъчно ускорени темпове, тъй като „до Втората световна война България остава страна с преобладаващо селско население“, а между 1924 и 1939 г. 84% от населението е активно заето в селското стопанство. Съответно за периода 1924–1939 г. селското стопанство формира над 50% от националния доход. Макар че данните са малко по-късни, те позволяват лесно да си обясним изборната победа на БЗНС през 1920 г., разгледана в главата за развитието на политическата система между двете световни войни. Както е известно, след Първата световна война се срива доверието към старите буржоазни партии, които са припознати като виновници за настъпилата национална катастрофа, населението олевява и пренасочва политическите си предпочитания към земеделците и комунистите. В текста са разгледани особеностите на политическия сблъсък между новия и стария елит, настъпилите революционни преобразувания и последствията от опита за налагане на авторитарни принципи в сферата на държавното управление. Румен Даскалов твърди, че БЗНС тръгва „по пътя на селска диктатура“ – приема противоконституционни закони, касира опозиционни депутати, създава Оранжевата гвардия, елиминира политическите си противници. Историята по-нататък също е добре известна. Тук само ще посочим, че следващата част от визираната глава от книгата е с красноречивото заглавие „Под знака на авторитаризма“. На базата на общия поглед върху авторовото изложение, бихме могли да кажем, че турбулентният период (на преврати, политически репресии, комунистическа съпротива, извънредно законодателство и унищожаване на партийната система) представлява тотално погазване на принципите на демокрацията. Като не отрича общоизвестния факт, че в България никога не е имало фашизъм, проф. Даскалов обръща внимание на съществуването на някои фашизоидни тенденции в обществено-политическия живот, настъпили след преврата от 19 май 1934 г.: ограничаване на конституционните права и свободи на гражданите, управление с декрети, които имат силата на закон, създаване на Дирекция за обществената обнова „като идеологически и пропаганден орган“, централизация на държавната и местната власт и унищожаване на местното самоуправление, въвеждане на адресна регистрация по местожителство. Въпреки това режимът не е фашистки, а е авторитарен, защото няма антисемитизъм и отсъстват някои от типичните характеристики на тоталитарната държава като управлението на една партия.

Тук ще направим кратък коментар, който надгражда върху написаното от Румен Даскалов в опит да проблематизира политическите и идеологическите рефлексии на мъчителния преход от традиционно към модерно общество. Развитието на тези авторитарни тенденции означава не само унищожаване на демокрацията и парламентаризма, но и отхвърляне на принципите и ценностите на демократичните политически идеологии, каквито са либерализмът и консерватизмът. След Първата световна война настъпва окончателният крах на либералните тежнения, а за осъществяване на промяна в качествено нова посока бихме могли да говорим едва през периода след 1989 г. В първите години след Освобождението и по-специално в контекста на конституционния дебат в Учредителното събрание ситуацията изглежда доста по-усложнена. Проф. Даскалов ясно позиционира поведението и реториката на изтъкнатия представител на либералите Петко Славейков като „популистка демагогия“. Очевидно е, че именно в онзи период новопридобитата свобода и самите особености на социално-икономическата и политическата структура на обществото предпоставят идеологическите предпочитания към либерализма, който в тогавашния си побългарен вариант представлява чист популизъм. В този раздел на книгата обаче остава неизяснен проблемът с позицията и ролята на консерваторите, доколкото на него не е обърнато внимание. От друга страна, позовавайки се на различни автори, проф. Даскалов не заема ясно изразена позиция към тезата, че „… по-късно възникналата българска държава е „прескочила“ традиционалистката (патриархалистка) фаза на политическо управление и легитимност на други държави (Сърбия и Гърция с техните автократи и олигархии)“. След това параграфът завършва с безспорната констатация, че е възприето либералното политическо устройство с функционираща представителна демокрация. Връщайки се отново към надграждащия коментар, трябва да отбележим, че подобен тип позициониране на субектите в политическото пространство не се вписва в идеологическите траектории – либералите са „популисти“. Консерваторите до голяма степен отсъстват от страниците на книгата. Мимоходом е споменато твърдение на Стоян Михайловски от 1924 г., според което българският народ не разполага с необходимата политическа култура, за да има толкова демократична конституция. И не на последно място, точно тук, където трябва да се изясни ролята на консервативното начало като основополагащ принцип на държавността и традиционализма в политиката, традиционализмът е интерпретиран в онзи социологически смисъл, който визира прехода от патриархалност към модерност. В двата тома откриваме хиляди факти, които доказват, че модернизацията е забавена, но въпреки това върви с ускорени темпове. По-точно казано, трудностите пред нея произтичат от резистентността на обществото спрямо нововъведенията, а не толкова от начините, по които се осъществява самият процес. Така може да се установи наличието на известна двойственост – в политически смисъл, след като приема може би най-либералната конституция за времето си – конституция в Европа, българското общество отхвърля необратимо консервативната идеология, решително поема по пътя на либерализма, за да се отклони след това още по-решително от него и да завие по посока към левите политически идеологии, авторитаризма и тоталитаризма. На следващо място, в първоначалния етап изглежда, че в политически смисъл действително е прескочена гореспоменатата „традиционалистка (патриархалистка) фаза“. Но от друга страна, редица особености на обществото[1], по-точно казано, на преобладаващо селското население в това общество, показват, че на най-елементарното (базовото) равнище на социалната менталност преходът от патриархалност към модерност изобщо не е извървян. Контрастът между „народа“ и формиралия се в началото на ХХ в. културен елит е толкова силен, че бихме могли да говорим за съществуване на две паралелни вселени. Войните преобръщат радикално позитивната тенденция. Сблъсъкът между селото и града завършва с победата на селото през 1920 г. При това положение преходът се оказва твърде противоречив, подлежи на релативизация въпросът дали наистина се е състоял. Но Румен Даскалов възприема съвсем друг подход[2]. Погледът му е реалистичен и в него има нотки на оптимизъм. В заключителните думи на изследването е отбелязано, че „държавният апарат се изгражда по модерните западни образци“; в България прониква западното влияние на различни доктрини – правни, философски, политически, естетически. От друга страна обаче, капитализмът е неадаптивен към социално-икономическата среда, в която има само дребни собственици, не са създадени условия за развитие на предприемачеството, надделяват „индивидуализмът и липсата на доверие“. Характерно за монографията е, че изложената в нея огромна фактология не изкушава автора да направи генерални теоретични изводи за нивото на протичащите процеси на модернизация и европеизация на обществото. Акцентът върху многобройните самостойни социални факти не създава усещане за фрагментарност, а позволява да се конструира многоизмерната макрокартина на българското общество, раздирано от политически, идеологически, социални, икономически, класови, културни, религиозни и светогледни противоречия. Ако отправим един панорамен поглед към тази картина, бихме могли да обобщим, че тя изобразява трудния път към модернизацията. И все пак остава неоспорим позитивният момент, че традиционното бавно, но необратимо отстъпва в полза на модерното.

В заключение трябва да подчертаем още веднъж, че „Българското общество 1878–1939“ на проф. Румен Даскалов е фундаментален труд, разгърнат върху широко интердисциплинарно поле, с впечатляваща библиография от стотина страници, включваща научни източници и мемоарна литература, с теоретични препратки към отделни тематични области, с убедително разгърната концепция, която е извлечена от природата на социалните факти. Дълбочината на мисълта и внушителното по своя обем изложение не пречат на лекотата на изказа, която прави текста ясен, лесно възприемаем и достъпен за широка читателска аудитория.

––––

[1] Преди малко дадохме пример с грижата за здравето и хигиената. В монографията са дадени множество други примери, отнасяща се до живеенето в задруги, начина на осигуряване на прехраната, развитието на селското стопанство в двата основни отрасъла – земеделието и животновъдството, трудно протичащите процеси в духовната сфера, в образованието и културата на селското население.
[2] Вече споменахме, че тук надграждаме върху неговия анализ.