Мичико Аояма, „Всичко, което търсиш, се крие в библиотеката“, превод Катя Перчинкова, издателство „Локус Пъблишинг“, 2024 г.
Заглавието е намигване към Борхес и към неговата Вавилонска библиотека. Защото Животът е библиотека и Библиотеката е живот. Ала отвъд тази самопонятна очевидност японската писателка Мичико Аояма сякаш ни показва, че границите между книга и не-книга, между високо и ниско изкуство са условни и съмнителни. Вярно е, че вече над четиридесет години Дерида и деконструктивистите отстояват подобни тези. Не това е „новината“. Защото книгата не е за литературната теория. За друго е. Донякъде постмодерна – като игра на слънчеви зайчета – тя, чрез „Гури и Гура“ – детски комикс за полски мишки, ни показва, че незабележимите детайли имат съдбоносно значение и биха могли да променят предначертания път на госпожица Томака Фуджики – най-обикновена продавачка в магазин за дрехи. Подобни (срещащи се като в градина с разклоняващи се пътеки) са и останалите четири истории – на Рьо – 35-годишен счетоводител във фирма за производство на мебели, на Нацуми – 40-годишна бивша редакторка на списание, на Хироя – 30-годишен неуспял художник, и на шейсет и петгодишния пенсионер Масао. До болка обикновени и съвършено нелитературни, техните житейски сюжети онагледяват един голям парадокс: библиотеката е място не за книги, а за човешки отношения. Струва ми се, че именно това превръща романа на Аояма в бестселър. Малък, нищо неструващ, едва забележим жест има силата да спасява хората и да претворява действителността. Подобен жест би могла да е инструкцията за това как не бива да се пере вълнен пуловер. Или ръчно изплетена, не по-голяма от човешки палец кукла. Или рецепта за сладкиш (в първия разказ). Или детска песничка за обувките на стоножката (от третия разказ). Всичко е само повод да се излезе от калъфа на социалните очевидности и да се започне Животът. Защото истинското лице е винаги различно от маската върху него. Мисля, че това обяснява успеха на книгата в Япония и последвалите (само за година и половина) преводи на повече от трийсет езика. Според безхитростните данни на статистиката при 123-милионно население десет милиона продадени книги би трябвало да означават, че всяко четвърто японско семейство си е купило романа на Мичико Аояма. Може би е така, защото в епохата на ИИ и на роботизация наличието на жив, естествен интелект ще се превръща във все по-ценна привилегия. Нещо повече! Струва ми се, че днешната епопея, тази на най-новия Одисей, ще е разказ за пътуването към света на естествените човешки взаимоотношения. Защото не само митичната Цирцея, но и съвременните технологии имат силата да превръщат хората в прасета. И както някога, така и сега, трябва да се изнамери начин за бягство от омагьосания остров. Може би винаги е било така. Дори и във времето на Борхес. Защото и тогава е имало пластмасови маски. И тогава е имало безизразни лица. И тогава децата са растели и остарявали с мангата (ако по-възрастният[1] българският читател не знае що за култов жанр е това, нека си припомни комиксовата поредица „Дъга“ от осемдесетте години). Ала не всичко е манга. Колкото и този свят да напомня на недоизмислен комикс. Колкото и живите хора да приличат на нарисувани герои. Колкото и да е осезаема връзката между латинската дума за душа и жанра на „анимето“[2].
От което се поражда усещането, че в поетиката на Мичико Аояма има нещо родно. Има нещо, което може да се нарече: мъдро и задушевно. То се крие в тихата увереност, че ние – обикновените хора – имаме необикновената сила да променяме неотменностите!
––––
[1] Манга (вид комикси) е най-популярният тип литература не само в Япония, но и в целия свят.
[2] Думите „манга“ и „аниме“ са донякъде взаимозаменими.
