Както отбелязах в един от предните си коментари, митовете, митологиите и конспиративните теории, на които се крепеше тоталитарното общество, не знаеха граници във времето и пространството – те бяха адресирани до всички векове, епохи и възрасти, включително и до детството. Бих казал дори – особено до детството. Това едва ли ще да е било случайно – сформираните в детското съзнание стереотипи и възгледи са най-устойчиви, те често ни придружават цял един живот. Казаното е валидно особено за едно доктринирано, тоталитарно общество, което е по природа не само затворено за външния свят, а и враждебно към него. Тази затвореност и враждебност са гаранция за непоклатимост, а непоклатимостта, догмата и приковаността към нея са за една еднолична и единовластна партия висше благо – диалектиката, диалектическият материализъм, развитието и усъвършенстването, единството и борбата на противоположности, които се проповядваха официално, бяха само фасада, мимикрия, в която не вярваха дори онези, които ги преподаваха. Всички те водеха двойствен живот – един официален и един неофициален. Двата живота бяха противопоставени, органично несъвместими – те намираха своето единство само в богатите, всеобхватни и всеприложими души и светогледи на партийните идеолози. При които, в разрив с марксистко-ленинското верую, битие и съзнание се разминаваха радикално. В това си разминаване партийните ни номенклатурчици наподобяваха Тартюф и онези вчерашни и днешни йезуити, които проповядват вода, а пият вино. Но това им разминаване бе за държавния елит животоспасяващо, то обезпечаваше статуквото на комунистическото битие – от люлката та чак до гроба.

Това полуосъзнато двуличие пораждаше митовете и митологиите, конспиративните теории и практики, които пълнеха до пръсване общественото пространство. Един от тези митове, които и до днес владеят съзнанието на милиони наши сънародници, е митът за щастливото детство, в което са растели и крепнели децата на комунизма. Аз съм едно от тези деца и като свидетел на онази отминала като време, но съхранила се като манталитет епоха, имам не само правото, а и задължението на исторически свидетел.

За разлика от мен обаче, ден след ден други мои връстници, сиреч също исторически свидетели, пълнят медиите с исторически свидетелства, диаметрално противоположни на моите. Кой от двама ни тогава е свидетел и кой – лъжесвидетел? Съгласен съм, че времето по-скоро размива, отколкото откроява, по-скоро замъглява, отколкото прояснява миналото. Личният, личностният спомен е не документален, а селективен и тази му неосъзната селективност често превръща спомена от очевидец в интерпретатор. А това е опасен процес, това превръща биографичната, автобиографичната памет в безпаметност. Всеки си спомня, с други думи, само себе си и в този безреден наплив на възпоменания обективната истина неусетно чезне и се губи безследно.

Тази субективност е неизбежна и като автор, аз отчитам нейния злокачествен принос, но не за това става дума в момента, а за принципите и за механизмите на обществено-политическите практики на тоталитаризма – и по-конкретно на прийомите, с които официалните (други, неофициални, тогава нямаше) детски педагози изграждаха съзнанието на милионите си питомци. Всъщност целият възпитателен процес имаше една-единствена ясно поставена цел: да внуши на децата любов към господстващата политическа партия. И то любов безусловна и беззаветна, любовта, която Христо Радевски формулира в ритъм и рима още в Царство България в едно посветено на Партията стихотворение:

Аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!

Пришпорени от принципната непогрешимост на БКП, трасирана от бойките строфи, когато ни приемаха в Димитровската пионерска организация, ние, малчуганите, произнасяхме хорово (или по-скоро скандирахме) следната церемониална клетва: „Аз, димитровският пионер, тържествено обещавам пред другарите си и своя героичен народ да се боря всеотдайно за делото на БКП, за победата на комунизма. Да бъда верен на заветите на Георги Димитров…“. И т.н., и т.н. – все в този сектантски, в този доктринерски дух, който е така безнадеждно далеч от духа на детето, както здравето от болестта. Подобна бе и клетвата, която произнасяхме при встъпването си в Димитровския комсомол.

За мен цялото това политизиране и идеологизиране на подрастващото поколение е истинско издевателство, употреба и злоупотреба с детството за ненаситните пропагандни нужди на една властолюбива и тщеславна партия. За моите идейни опоненти от мрежи и медии обаче това е израз на обществена грижа за децата, възпитание в колективизъм, култивиране на чувство за обществена отговорност и на любов към единствената прогресивна политическа сила, с чиято ръководна роля децата трябва да свикнат овреме.

Възрастово нашите пионери, пък дори и комсомолците, са еднородни с американските скаути. Които също са възпитавани в дух на честност, на задружност и взаимопомощ. Можете ли обаче да си представите как управляващата партия в САЩ, която и да е тя, ще организира и мобилизира подрастващите, ще ги стегне в дружинни и съюзни отряди, ще ги нагизди със символите на партийната хералдика и ще ги застави да се кълнат в нейната партийна програма и да пеят песни в нейна прослава?! Защото и песните ни бяха такива:

Вей се, вей се, моя връзка алена!

Трепкай ти на моите гърди!
Като знамето на Ленина и Сталина,
като знамето на Димитров си ти!

Впоследствие по стечение на непонятни за детските ни глави партийно-политически обстоятелства и съображения името на Сталин отпадна от сценария, но ръководната роля на Партията-ръководителка си остана непокътната – та чак до ден днешен. Не за мен, разбира се, а за моите ентусиазирани опоненти. Които копнеят да върнат часовниците назад, в дебрите на комунистическото минало. Когато, видите ли, като деца сме ходили за без пари по детски пионерски лагери. Помня ги, незабравимо ги помня тези планински и морски лагери – и споменът за тях нагарча. Лагерните ни дни започваха още призори с тръба и със сутрешна проверка, с марш до столовата с песен на уста, а дните ни бяха пълни до пръсване с обществено-политически мероприятия, с кръжочна дейност и песни в духа на Ленина и Сталина – та чак до вечерната проверка. Дори и нощите не бяха пощадени от идеологическата агресия. Докато едни от нас спяха неспокойно в мръсните, мухлясали бунгала в компанията на плъхове и хлебарки, други от нас (най-недисциплинираните) дежуряхме на пост пред лагерното знаме – да го пазим да не литне без време в небесата бездънни. Още по-малко детски, още по-неприсъщи на възрастта ни бяха забавленията ни. Най-често разучавахме под ръководството на батковци комсомолци военизирани игри, обучавахме се как да крадем знамената на съседните лагерни отряди. А когато все пак плажувахме, плажувахме отново под строй – със свирката си дежурният ръководител ни даваше сигнал кога да легнем в синхрон на пясъка по корем, кога в синхрон да се обърнем по гръб, кога да влезем в морето и кога да излезем от него – също колективно, разбира се. А от толкова много колективизъм детството болееше.

Само веднъж се подлъгах аз да отида на летен пионерски лагер, а на следващото лято със сълзи на очи молех родителите си да не ме пращат отново в тази детска казарма. Слава Богу, те се смилиха над мен и аз си останах вкъщи. Където като предан комунист вечер баща ми тайно слушаше Радио „Свободна Европа“, а аз тайно подслушвах. РСЕ разказваше не за димитровски пионери, за пионерски клетви и за лагерни знамена и събори, а за скаути. И за разлика от суровите уроци на Ленина и Сталина, това ми хареса повече от гръмките лагерни радиоуредби. Така ми хареса, че двайсетина години по-късно и аз застанах зад микрофона на РСЕ – в истински радиодиверсант, в изпечен враг на народа и в предател на родината се превърнах без време! Но за всичко това – някой друг път.