„Реквием за една държава“, Андрей Велков, издателство „Фама 1“, 2025 г.
Мнозина биха разчели този роман като исторически. И то във всички възможни смисли на думата. С уговорката, че историческата материя е особено деликатна. Тя е за времето, което от минало постепенно, но и някак неусетно се превръща в настояще. Хронотопът е маркиран от конкретни събития. Първото е към края на деветдесетте и е свързано с подготовката за идването на царя. Последното ни разказва за дните след разпадането на „сглобката“. А между тях – фактите, имената и събитията, които целокупният български народ до болка добре познава.
Вероятно точно поради тази причина народът в романа е не „български“, а „ългарски“. От всички лични имена (и географски топоси) е отнета първата буква, което от исторически субекти ги превръща във фикционални герои. Безспорно причините за това са юридически. Ойко Орисов и Елян Еевски са художествени персонажи и не бива зад тях да откриваме конкретни политически фигури. Защото отвъд видимата си буквалност, романът може (и трябва) да бъде четен като притча. Почти библейска притча за това как играчите се превръщат в играчки. Силните и богатите стават все по-силни и все по-богати, ала не проумяват, че това ги прави още по-зависими и още по-уязвими. Парите и властта са като сиренце в капан за мишки. Или като сладостна паяжина, около която мухите все по-самоубийствено се стремят. Човек чете роман за уж съвременни събития, и ей-така, почти без да иска, си спомня за Христос и трите Му изкушения в пустинята. Без този паралел трудно ще се обясни защо главният герой се казва Ангел. Чист и невинен в началото на повествованието, към края той става символ на злото, на покварата и на разврата. Легендата за великия инквизитор в „Братя Карамазови“ добре обяснява защо и как. Само че тук, в романа на Андрей Велков, духът от пустинята е по-конкретен и по-сетивен. Дори си има ЕГН, неслучайно започващо с 52. Защото Духът-кукловод е съученик на друг, далеч по-властен кремълски дух, който в края на деветдесетте години ще бъде развързан и ще започне да дърпа конците на всичко. Пътеката, свързваща този сюжет с друг роман на Достоевски – „Бесове“, е дълго утъпквана в последните 100–120 години. Позната е и мисля, че тук е силата и очарованието на „Реквием за една държава“. Онова, което не просто се докосва до нас, а буквално протрива кожата ни и реже от плътта ни, е изведено до мистическа алегория, без да губи и молекула от своята плътска реалност. Бардакът в ромското гето и Държавата (с главно Д ) се управляват по едни и същи закони и са пронизани от една и съща йерархия. Затова и фигурата на проститутката Мануела е универсална. Тя се появява като петнайсетгодишна невръстна жертва, чийто живот започва далеч под първия етаж. Отвлечена и продадена от вуйчо си, тя не живее, а вегитира като парче крехка плът в най-дълбокото подземие. Въпреки това (или именно заради това, намеква ни иронично авторът) стига до върха на социалната стълбица. Жертвата се спасява и се превръща в хищник. Побеждава Системата. Но я е победила по правилата на самата Система и се е превърнала в част от нея. Няма как да не си спомним за лукавия дух, който дава цялата земна власт на онзи, който му се поклони доземи. Наративът е класически. Ще го открием не само в Евангелието. Има го при Стендал и Балзак. Ще го видим при Юго и при Дикенс. И тогава ще чуем как един „малък“ български автор разговаря със своите големи европейски предшественици. На език, който е хем наш, роден; хем – вселенски. Някой би попитал: и все пак за какво е този разговор, защото ако е за Ойко Орисов и за Елеян Еевски, ако е за „сглобки“, изборни мистификации и митнически далавери, отказвам да слушам?! Всъщност разговорът е за шагреновата кожа, бих отвърнал колебливо. Макар и позабравена, тя наистина съществува и наистина има силата да изпълнява желанията ни. Но след всяко сбъдване, след всеки триумф на волята ни, кожата става все по-малка и по-малка. Свива се и почти изчезва. Необяснимо защо се уподобява на човешка душа. На същата онзи душа, която е повярвала, че държи всичко в ръцете си и има власт над всичко.
