Интервю на Владислав Христов с Венцислав Диков
В началото на разговора ни предлагам да започнем от тема, засягаща вашето детство – каква роля изигра семейната среда за оформянето ви като художник? Израснали сте във фамилия на музиканти, завършвате НМА „Панчо Владигеров“, а след това учите класическа китара в Германия. Паралелно ли беше развитието ви като музикант и художник, или това бяха отделни етапи от творческия ви път?
Първото нещо, което ме привлече в тази посока в съвсем невръстна детска възраст, беше малка книжка с илюстрации – „Художник и детектив“. Двамата разследваха някакъв заплетен рисувателен случай, а илюстрациите изобилстваха от тубички с боя, палитри и други подобни неща. Семейството, даже бих казал кланът ми, се състои предимно от музиканти, но има и изключения – съпругът на моя леля беше скулптор. У тях, където аз често гостувах, цареше творческа атмосфера и с братовчедка ми смело експериментирахме (например рисувахме абстрактни картини, като вместо четки използвахме вилици). Вероятно по това време (бях около 9–10-годишен) за пръв път ми е хрумнало, че бих станал художник. Година-две сред това вече рисувах регулярно. От това време пазя много рисунки, някои от които, смея да твърдя, интригуващи. От тогава датира и приятелството ми с художника Огнян Цеков, и споменът за гостуване в ателието му, миризмата на терпентин, огромните платна подпрени по стените. Във второто ми училище скучаех много. Освен литературата и донякъде историята, всичко останало ми беше крайно безинтересно и съответно в тетрадките ми има твърде малко текст, преобладават драсканиците с химикалка. Смятам този период за бойното ми кръщение. По същото време у дома рисувах относително големи абстрактни картини с темперни бои. А поредицата от ръчно рисувани тениски, която направих около 17-годишен, се помни и до днес от много хора. Това са някои от ключовите моменти. Същевременно не усетих особено желание да кандидатствам в художествена гимназия, (или може би не е имало кой да ме тласне в тази посока). Братовчедка ми тръгна по този път и прекарваше месеци в рисуване на кубове, призми и вази. Някак си това не ме привлече. Макар и късно, бях започнал да свиря на китара и на 17 години се оказах студент в Музикалната академия. Рисуването за още известно време оставаше просто моя автотерапевтична дейност.
Помните ли момента, в който си казахте: „Трябва сериозно да се захвана с рисуване“? Какви бяха първите картини, които си позволихте да покажете в изложба?
На 21 години продължих следването си по китара в град Мюнстер, Германия. Като студент в друга държава, обикновено първата година представлява известно изпитание. Рисувах с акварелни бои, макар в една проста тетрадка голям формат. Тетрадката беше с редове, което ясно показва до каква степен тези рисунки не са били предназначени за други хора. Същевременно опознавах града, в който имаше много приятни магазини, красиви витрини, музей на Пикасо, художествени галерии, показващи изкуство, каквото по онова време у нас не можеше да се открие – не толкова академично, същевременно интересно, оригинално, свежо. Открих за пръв път и рисунките на Хундертвасер, които бяха буквално навсякъде – върху тефтери, несесери, кутийки и какво ли не. Този свят на цветове ме привличаше, беше ми интересен и у мен се събуди желание да рисувам повече от преди. Същевременно вече пет-шест години следвах китара и започвах да разбирам, че няма да мога да се отдам изцяло само на китарата. Втората година в Германия беше преломна. Преместих се в по-артистично общежитие. Съседът ми, англичанин фотограф – Магнъс, ми оказа голямо влияние. Снимах много, разглеждах албуми на художници, правех малки скулптури от глина. Магнъс ме запозна с Унг – кореец, студент в Художествената академия, с когото станахме много близки. Веднъж Унг разгледа въпросната тетрадка с акварелите и каза: „Твоите рисунки са по-добри от тези на някои мои състуденти от академията“. Магнъс пък ми подари три платна, които не му трябваха. Друг мой приятел ми подари комплект маслени бои. Нарисувах първите си картини с маслени бои върху платно (дотогава за мен пълно табу – техника, отредена само за професионалистите). Предложих тези няколко първи маслени картини (изобразяващи животни) в една галерия в града. Галеристът ги хареса и ги прие на консигнация. Желанието ми да рисувам и да експериментирам с най-различни техники се засилваше постоянно. Пазя огромно количество рисунки от това време. Същевременно посещавах музеи, галерии. Бях обсебен от Пикасо, Матис, после други. Беше един напълно естествен период на самообучение. Красив. Любовен романс с необятния свят на изобразителното изкуство. През ваканциите се прибирах в България и баща ми, който (напълно разбираемо) се тревожеше за моето бъдеще и смяташе, че съм твърде разпилян (какъвто аз действително съм), ме водеше при негови приятели художници, за да чуе тяхното мнение. Първият, когото посетихме чак в Пловдив, беше Димитър Киров. Той не се впечатли от рисунките ми, нарече ги „младежки“, но възторжено похвали скулптурите ми – „Готови са за изложба!“. Следващият, с когото се срещнахме, беше Николай Майсторов. За голямо мое (и на всички) удивление, той одобри почти всичко, което му показах. Помня как възкликна „Това са линии на художник!“. Баща ми изказа опасения, че се занимавам и с музика, и с рисуване и това ще е сложно. „Ще ги прави и двете!“ – отговори Майсторов. През пролетта на 2004 година се прибрах окончателно в България с ясното самосъзнание, че след всичките години следване в музикална академия съм станал художник, и същевременно с абсолютна липса на яснота относно това как ще се издържам. Представях си например, че ще правя малки гущерчета от FIMO и ще ги продавам за 2 лева в сувенирни магазинчета – план, който не стигна далече. Същевременно влизах в галерии в София и показвах снимки на моите първи маслени картини от Германия. В първата, в която влязох, галеристът художник ми каза: „Я по-добре си гледай китарата“. Извънредно унил влязох в следващата – галерия „Натали“ на ул. „Гурко“. Там приемът беше по-топъл. „Чудесно. Май месец ще ти направим самостоятелна изложба!“. И я направихме. Подготвих общо 12 платна, от които се продадоха четири. После вече нещата се случваха малко или много от само себе си.
Актуалният ви проект „Институт за невъзможни неща“ беше показан за първи път в Токио миналата година, тази пролет във Варна, а сега намира пристан и в столичната Галерия 158. Как се разви идеята ви с тeчение на времето?
През 2016 година по стечение на обстоятелствата прекарах три месеца в Япония. Второто ми пътуване натам беше свързано с голяма самостоятелна изложба в Токио през 2017 година, престоят ми тогава продължи месец и половина. В резултат на двете пътувания аз силно се привързах към тази невероятна страна и нейните жители, с всичките им безкрайни причудливости. Оттогава минаха доста години и вече с тъга си мислех, че може би повече никога няма да се върна, когато не щеш ли, от една миниатюрна галерия в Токио дойде покана (благодарение на огромното съдействие и усилия на моята добра приятелка Сатоко Матсуяма). Въпреки всички сложности (финансови и други) успях да го организирам и то с мое лично присъствие. Беше малко като сън, като че ли се случва невъзможното – толкова много го искам, че се превръща във възможно. Оттам се роди и идеята за това заглавие – Институт за невъзможни неща. Харесва ми да живея на ръба на възможното и невъзможното. Мисля, че именно там е мястото на всеки творец. Хареса ми това заглавие, казващо всичко и нищо. И реших да го повторя. И потретя. Изложбата в Япония беше „микро“: показах петнадесетина малки и средни работи. Тази във Варна и после в София беше „макро“ версията. Имаше няколко творби, които присъстваха и в трите изложби и бяха реалната връзка помежду им.
По какъв начин публиката в Япония прие картинитеви? Сблъскахте ли се с прословутата японска сдържаност?
Японците са народ на крайностите и ако си говорим за култа им към естетиката във всичките ѝ измерения, както и към всевъзможни имагинерни създания и светове, то там те по-скоро проявяват абсолютна липса на каквато и да било сдържаност, направо са ненаситни! Моите творби бяха приети (отново) с огромен ентусиазъм. През всичките шест дни на изложбата имаше много посетители (въпреки непоносимата жега) и реакцията им ме радваше безкрайно.
Били стевече няколко пъти в Страната на изгряващото слънце, с какво ви привлече най-много Япония? Как ви промени като творец досегът с нейната култура?
Япония е като друга планета. Една успешна утопия. Еманация на съвършенството. Небостъргачи до хилядолетни храмове. Безупречна чистота. Зашеметяващ дизайн. Потресаваща култура на поведение. У японците се наблюдава впечатляващо желание за живот. На почит са хигиената, здравето. Любознателни и ентусиазирани към всичко. Те в голяма степен успяват да запазят детското в себе си за цял живот (а той често е много дълъг). Отношението им към детайла, спазването на традициите до най-малката подробност. Лично моя страст е японската керамика, чаят във всичките му разновидности. градините, бамбуковите флейти. Японската природа е една отделна и дълга тема. Мога с часове да говоря за това какво ми харесва в Япония. И много, много кратко – вероятно не повече от половин минута, за това – какво не ми харесва. Как ме е променила като творец… Как те променя морето, когато плуваш в него? – ставаш целият мокър!
Доколко реални са вашите персонажи? Имате ли прототипи, или всичко е плод на въображението?
Всичко е предимно плод на въображението, но понякога има и отправна точка – нещо, което съм видял и ме е впечатлило: куче, лежащо на плажа, африканска вуду-пластика в музей, цветовете на есента. А и можем ли да отсъдим с точност кое е видяно и кое е въображение? Както казва Бейкън: „Аз съм като бетонобъркачка: сипваш в мен най-различни неща, разбърквам ги много хубаво и после излиза нещо съвсем друго“. А кое всъщност е реално? Реално ли е едно дърво, преди да е поникнало? Или е просто идея? Моите картини реални ли са, след като вече съм ги нарисувал? Ние не толкова перифразираме реалността, колкото създаваме реалност, добавяме реалност. (Да блесна и с един цитат от Пикасо: „Аз не подражавам на Природата, по-скоро действам като нея“.)
Всевъзможни животни населяват вашите картини, колко човешко има в животните ви и колко животинско в човеците ви?
Човекът е представител на животинското царство, не е нещо отделно. Свързани сме по толкова много начини. Природата функционира правилно като едно цяло, не когато я фрагментираме. В този ред на мисли дали рисувам животни, растения, или хора (а аз рисувам и много хора), не е от особено значение. Някога стигах до още по-предизвикателни изказвания от типа: „Сюжетите на моите картини са без особено значение, важни са най-вече цветовете, тъй като те са носителите на енергията. Изобразените обекти са като калъп, в който наливаш цвета. Просто една опаковка“.
Днес бих казал по-скоро: „Не мисля много, когато рисувам, даже изобщо“. Тълкуванията оставям на зрителите. Отворен процес е. Всеки (да) вижда каквото пожелае, така е най-добре. Имаме ли нужда от разяснения, когато слушаме музика? – не. Защо да ни трябват такива, когато възприемаме визуални изкуства? На мен лично не ми трябват. Едно произведение на изкуството или ми харесва, или – не.
Някои от картините ви имат белезите на минимализма. Как гледате на това течение в изкуството?
При минимализма предпочитам музикалната му форма. В изобразителното изкуство минимализъм е когато на платното има една черта и една точка (примерно). Докато в музиката това е по-скоро серийно повторение на микромотиви, Стив Райх например е минималист, но „Музика за 18 изпълнители“ определено не създава усещане за „малко“, по-скоро обратното. В музиката минимализмът чрез малко може да постига много.
Разкажете ми повече за това как се роди идеята за Драгалевския човек – Homo dragalensis? По какво можем да го разпознаем сред останалите човешки същества?
Преди десет години заживях целогодишно в Драгалевци и то най-отгоре, в гората. Оттогава насам провеждам постоянен експеримент със себе си. Картината е озаглавена така преди всичко хумористично, но да живееш заобиколен от гора и катерици е екстремно по много начини, за които много хора често дори не могат да предположат. В известен смисъл се превръщаш в нов подвид на homo sapiens. Колкото до някои други обитатели на квартала, те много лесно могат да бъдат разпознати, но да не навлизаме там.
В средата на септември открихте Dikov Point – ваше лично място за срещи с публиката и обмяна на идеи. Какви ще бъдат посоките за развитие на това пространство?
Това пространство аз ли го открих, или то мен – не ми е съвсем ясно. Показвам свои работи там, срещам се с хора, рисувам, свиря. Със сигурност основен мотив беше неизменната ми нужда да изпълзявам от гората и да се завръщам в света на хората. (Ние сме социални животни. Клишето за самодостатъчния творец в отдалечената къща е точно това – празно клише.) Така че често съм там и се радвам на срещите с познати и непознати. Също така е изкушаващо да имам на разположение пространство, където да мога постоянно да показвам различни неща – тази седмица едни, следващата други. Мисля си например, че бих могъл да направя малка фотоизложба. Или пък – скулптурна. Нещо различно от обичайното (за мен).
Живеем в преломни за човечеството времена, тези катаклизми успяват ли да ви инспирират творчески, или по-скоро ви карат да губите надежда?
Преди, когато беше относително зле, аз се бях превърнал в ужасен песимист. Сега е още по-зле, в пъти по-зле, направо се влачим по дъното, но парадоксално, на мен не ми липсва вдъхновение. Може би това потвърждава, че кризите стимулират изкуството. Творците, бидейки по-чувствителни, все по-трудно обитават реалността, съответно импулсът да създават паралелни реалности се засилва. То е като убежище. За мен, за другите. Така че ми е трудно да отговоря еднозначно. Хем губя надежда, хем се инспирирам творчески. Но в по-общ план, човекът се е лашкал всякак през хилядолетията. Ще преминем и през тези лашкания. Ще оцелеем като вид, вярвам.
В някои от проектите си изследвате взаимодействието между музика и образ. Преди четири години представихте„Шаман“ – една идея, изградена като симбиоза на звук и визия. Какво ви води, когато навлизате в сферата на експеримента? Кога за вас един експеримент е сполучлив?
Първоначално плахо, впоследствие – по-уверено, интегрирам звук вече в няколко изложби. Това са едни мои безчетни записи, говорим за десетки часове – идеи, които са останали просто идеи. От идея до завършено произведение пътят е дълъг, а и аз трудно избирам и пресявам. Но когато имам един месец на разположение (като в галерия „Сердика“ например), мога да „изнеса“ едномесечен концерт и да споделя наистина много от тези често доста съкровени записи. И то по такъв нестандартен начин: когато някой влезе в галерията, той чува произволен отрязък, без да знае какво чува, който му влияе по непредвидим начин, добавяйки звуково измерение към визуалната част (от изложбата). Преобладаващото мнение е, че този експеримент се получава доста успешно. Моите звуци се съчетават добре с моите образи. Това е успокояващо. Кара ме да се чувствам по-цялостен. Две в едно, но повече – едно.
В какви моменти посягате към китарата и в какви ви се рисува повече? Има ли някаква закономерност в работния ви процес, или държите на творческия безпорядък?
О, не държа на него, по-скоро съм му жертва. На теория: 4 часа рисуване, 4 часа свирене – един работен ден. Звучи логично и изпълнимо. Разнообразие, пълноценност. Обаче тази проста схема реално сработва извънредно рядко. И все пак, никога не избрах едното за сметка на другото, затова продължавам да търся този ефимерен баланс. Истината е, че и двете дейности искат постоянство и поддръжка. Така че, ако прекалено много ги оставям на настроения и вдъхновения, по-скоро не вървят. Свирене: поне малко гами и етюди всеки ден, рисуване – поне някакви скици, подготовка на платна, грундиране. Спазвайки този екзистенц-минимум (далеч невинаги успявам и толкова), създавам предпоставките да се случва нещо повече.
Непосилната лекота на свободния артист в днешно време – бихте ли заменили тази свобода за работа, носеща повече финанси? Как оцелява един художник и музикант в сегашната, меко казано, бездуховност?
Оцеляват адаптивните. Аз се уча да бъда адаптивен, с вариращ успех. Има по-успешни периоди, има и едни други периоди. Да, изкушавал съм се да потърся различен тип работа, дори и просто за разнообразие. Но реално нещата, които мога да върша, не са много. Известно време преподавах немски език в един езиков център, беше интересен експеримент. Преподавал съм китара, музика, камерна музика. Общо взето, това е моята сфера. Рано или късно (обикновено рано) стигам до извода, че е най-добре да търся разнообразието в рамките на моята сфера, а не – извън нея. Свободата да си фрийлансър понякога излиза доста солено. Но аз се занимавам с нещата, с които се занимавам, най-вече поради вътрешна необходимост, и не знам с какво бих ги сменил, ако се налага.
За финал предлагам да отворим актуалната тема за изкуствения интелект и изкуството. След първоначалното стъписване и отричане изкуственият интелект постепенно се настани в ежедневието ни. Нужно ли е да го приемаме като заплаха, или като естествен етап от развитието на човечеството?
Скептичен съм относно прогнозите, че в близко бъдеще свръхинтелект ще унищожи човешката цивилизация. От друга страна, начините, по които ние, хората, можем да злоупотребяваме с тази технология (и вече го правим), са изключително плашещи. С други думи, не ме е страх толкова от самата технология, колкото от попадането ѝ в лоши ръце, което изглежда неизбежно. Иначе, ползвам chat gpt постоянно и го намирам за много полезен.
Венцислав Диков е роден в София, в семейство на музиканти. Рисува от ранна детска възраст. Избирайки да запази самобитния си стил в изобразителното изкуство, решава да следва музика и завършва НМА „Панчо Владигеров“, а след това и Hochschule für Musik в Мюнстер, Германия, с класическа китара. От 2003 г. е еднакво активен като художник и като музикант. Имал е над четиридесет изложби в България и чужбина (Токио, Париж, Берлин, Кьолн, Барселона, Люксембург и др.). Участвал е в арт резиденции (Япония, Словакия, Сърбия) и групови изложби (Германия, Турция, Сърбия, Словакия, Люксембург и др.). Негови картини са собственост на частни колекции по цял свят.
