Разговор с Димитър Кенаров за поетичната му книга „Разораните градини на любовта“ (изд. „Жанет 45“)

Новата ви поетична книга „Разораните градини на любовта“ излиза 15 години след „Апокрифни животни“ – концептуална поетична книга. В настоящето издание, макар по различен начин, отново се вижда целостта, въпреки че стиховете са писани дълъг период от време. Междувременно читателите ви познават и като журналист, публицист, есеист и преводач. В този контекст, бихте ли казали, че възприемате поезията и създаването на една поетична книга не като процес, подчинен на хронологичното време, а като израз на вътрешна цялост –  отражение на вашето отношение към света, към самия себе си и към начина, по който преживявате действителността, докато не настъпи определен момент, в който си казвате: „Тук поставям точка“? 

Първите ми две поетически книги „Пътуване към кухнята“ и „Апокрифни животни“ са концептуални. Същото важи и за сборниците ми с литературна журналистика. За мен една книга трябва да има своя тематичен, стилистичен или жанров център, а не просто да бъде сбор от неща, писани по различно време и събрани механично. Макар че… защо не. Всичко е възможно в писането, понякога дори липсата на център може да бъде център. Като цяло не обичам формулите в изкуството: то може да бъде всичко, което искаме. Въпросът е погледът: виждаме ли в писоара просто един писоар или, както Дюшан, виждаме фонтан. Това е основното – омагьосването (или разомагьосването) на света. В този смисъл „Разораните градини на любовта“ е концептуална, не толкова стилистично, колкото тематично. Нишката, която минава през всичките стихотворения, е тази на разомагьосването, ако мога така да се изразя. Това са стихотворения за края на романтиката, както в личен, така и в екологичен план. Те са писани в дълъг период от време, защото разомагьосването се е случвало дълго.

В същото време в поезията има спонтанност, има нещо, което е свързано с момента.

Вярно е, в някои стихотворения има спонтанност, нещо ме е вдъхновило и съм сядал веднага да го извадя от себе си. Повечето стихотворения в тази книга обаче са писани ретроспективно, по спомени. Спомени, които са вид идеализация, разбира се, вид романтизиране на миналото, но в същото време са абсолютно съзнателни за процеса на романтизация, не отвръщат поглед от конструирания, внимателно куриран поглед към миналото. Както пиша в стихотворението „Мраморно море“: в безсилието си / често майсторя пейзажи от лепило и картон, и сядам край море, застинало красиво в мрамор. Та в този смисъл спонтанността е по-скоро изключение в книгата. Поезията тук е вид паметник на нещо случило се, мавзолей – поне в част от стихотворенията, които говорят за изгубената любов. Любовта е мумията в саркофага, нагиздена мумия, но мумия въпреки това, която не бива да се бърка с живото тяло. Това за мен е основен елемент в изкуството – съзнанието за изкуствения характер на направеното. Макар от друга страна да се отнасям с огромен скепсис към всякакъв вид диалектическо мислене – органично/изкуствено, спонтанно/конструирано и т.н. Това са пак само наши човешки категории, които служат за ориентир, но не могат да бъдат приемани безкритично. Честно казано нямам представа какво е поезията, живот или спомен за живота. Може би и двете. Може би нито едно от двете.

Какво провокира връщането ви към поезията?

През последните 15 години бях спрял да пиша поезия или по-скоро пишех по 3–4 стихотворения на година. Нямах особен интерес към този жанр. Може би покрай заниманията ми с журналистика и документалистика, като че ли поизгубих магията на опоетизиращия поглед. Да погледнеш към звездите и да си представиш монети, които се изсипват от ротативка или мухи албиноски, които лазят по къпиново сладко. В същото време в литературната ми журналистика има силно поетичен елемент, там е пълно с метафори и сравнения. Та може би съм успявал да си начеша поетическата краста през прозата и затова просто не съм усещал нужда да пиша стихове. Нямам представа. Ето, виждате собственото ми колебание, дори за нещо, което е толкова лично и на което би трябвало да знам отговора. Признавам си, нямам представа дали изобщо съм напускал поезията, или просто съм трансформирал и трансферирал импулса по други начини. Фактът е, че в един момент събрах достатъчно стихотворения за книга, които ми се видяха тематично подобни, т.е. почти всички бяха за загуби в живота ми. Загубите се умножават с времето, това е неизбежно, разбира се, загубата е част от това да бъдеш човек. В един момент се оказва, че се разхождаш сред цяло лично гробище. Там има надгробни плочи в памет на отминали любови, на близки хора. Но има и други паметни плочи: в памет на младостта, на наивността. В памет на напразните усилия и изгубеното време. В памет на неупотребения талант. В памет на природата, на изчезващите бели мечки, на изчезващата зима. Всякакви паметни плочи се срещат в тази книгата. Доста печал има. Всъщност Еклесиастовото „който трупа знание, трупа и печал“ е обърнато наобратно. Който трупа печал, трупа знание. Аз така разбирам нещата.

Да поговорим за темите в книгата. Заглавието на стихосбирката поражда множество асоциации. Може ли да се каже, че това е книга за любовта, но разбрана в един по-широк смисъл? Като обвързаност не само с любимия човек, но и със света, с града, с природата, със себе си. В книгата има силно разкъсване между желание да сътворяваш дом и в същото време да го разрушиш. Колебанието: Нужен ли ми е този дом?

Дълго време се чудих за заглавието. Имаше идея книгата да се казва „Въглерод“ или нещо по-концептуално и съвременно, но на мен сегашното заглавие, „Разораните градини на любовта“, ми се стори най-точното, най-честното. Вярно е, че в него има елемент на сантименталност, дори на клише, защото градината е много традиционен топос в литературата и в културата изобщо. Все пак нека си спомним, че човешката история често започва с някакъв вид райска градина, от която впоследствие сме изгонени. Градината е също така едно междинно пространство, смесица между природа и култура, между естественото и изкуственото, между дивото и цивилизацията. Пак глупави диалектики, осъзнавам, но явно нашият ум работи с тези категории. Отделно от това любовта често е сравнявана с градина. Там са „градините на любовта“ на Халил Джубран, както и „градините на любовта“ на Станка Пенчева. Любовта като вид градина, градина на чувствата. Градина, за която трябва целенасочено да се грижим, да поливаме и да плевим, ако искаме там да поникне нещо. И тук аз не визирам само романтичната любов, а любовта изобщо: към приятели, към изкуството, към света. Но ето: аз явно не съм особено постоянен градинар, защото лесно ми писва от този къртовски труд и си тръгвам. И оставам градината да запустее. И когато се завърна, цветята вече са увехнали, есен е и е студено. Разоравайки градината на любовта, се опитвам да открия какво всъщност се е случило там, защо не съм останал. Тук има и още един друг нюанс обаче. Градините се прекопават, полето се разорава. В разораването на градината има нещо жестоко, безмилостно. Разрушително, както отбелязвате. Но дори и разорана, дори и с плевели, градината пак може да бъде красива и човек да направи поезия от цялата тази работа.

В книгата силно присъства усещането за минало, като пластове от памет, конкретни места, култура и лични истории, които продължават да ни определят, дори когато съзнателно се опитваме да се откъснем от тях. Поезията тук изглежда като възможност да се докоснем до онова, което не може да бъде изговорено, но което живее в нас. Бихте ли разказали повече за това напрежение между забравата и присъствието на миналото, което книгата разгръща?

В книгата има един едно стихотворение, в което казвам, че когато предишните храмове са разрушени, ние продължаваме да влачим камъни от руините, за да съградим нови. Ние влачим травмите си, които са останали, и никога не можем напълно да се отървем от тях, колкото и да искаме. Миналото е товар, от който се опитваме да се отървем, но то винаги ни преследва. Да се отървеш от миналото си и да започнеш отначало, на чиста страница, tabularasa, е утопичен проект. И като всеки утопичен проект, е донякъде нежелан. Аз лично не бих искал да се отърва от травмите си. Да ги разбера –да, разбира се, но не и да ги изтрия. Травмите са ми причинили болка, оставили са ми белези, но са ме направили и по-мъдър, направили са ме това, което съм. А какво е човек без белези – един манекен, кукла, изкуствен интелект. Както ни казваха като деца, „юнак без рана не може“. Или Ницше, малко по-софистицирано: „всичко, което не ме убива, ме прави по-силен“. Тази книга е пълна с руини, които аз влача от миналото, но иначе пък нямаше да имам строителен материал. В същото време се надявам, че част от руините, които съм вградил в тази книга, ще си останат в храма на книгата и няма да се налага да ги влача в следващата. Защото пък и прекалено много минало не е полезно, защото става твърде тежко и човек никъде не може да мръдне. Това е най-трудният баланс: колко минало да носим. Ако е твърде малко, не тежим на мястото си; ако е твърде много, можем да получим херния.

Темата за езика също е важна за вас. Какви са границите на езика и какво изразява той – реалността или фантазията? Сещам се за това стихотворение от книгата:

Кълвачът

Отначало не можех да разпозная
звука. Като счупена машинария,
помислих си, сякаш машинарията
на небето бе счупена: облаците
дрънчащи и хлабави и зъбчатите
колела на слънцето и луната
износени, ръждиви, разбъркани,

но когато погледнах нагоре
(реалността е неочаквана)
видях голям пъстър
кълвач, удрящ глава
в желязото на улична лампа
като затворник, който
предпочита самоубийство
пред живота в килия.

Въображението е ужасно
нещо, дори и красиво. Поезията
изкривява света в търсене
на тайно послание, скрит
апокалипсис, който другите
не могат да видят. Метафорите
заблуждават, сравненията
лъжат. Езикът търси улична
лампа, на която да се обеси

Това стихотворение е базирано на реален случай. Бях на разходка близо до Драгалевския лифт, когато дочух някакво странно тракане над мен; никога не бях чувал подобно нещо. Тогава видях как един кълвач удря по улична лампа. В съзнанието ми възникнаха апокалиптични образи: затворник, който блъска главата си в стената на килията. Човешката ни цивилизация, която унищожава природата. Звукът кънтеше, като че цялото небе се разглобява, всичко тракаше много странно. Въображението ми работеше на пълни обороти. Но после питах приятели орнитолози: „Това възможно ли е?“. И те казаха: „Да, това е нормално поведение. Често се случва, кълвачите използват човешки обекти като лампи, за да издават звуци и да определят територия, да търсят партньори“. И си казах: виж как въображението често ни вкарва в апокалиптични посоки, как метафорите за кълвача, който удря лампата, могат да бъдат много драматични, а всъщност това е естественото поведение за птицата. Затова за мен поезията често ни отвежда в леко задънени улици; често създава светове, които са красиви, въображаеми, но могат да бъдат и много смъртоносни. Тук мога да спомена Уистън Хю Одън, който се отказва от част от стихотворенията си, писани преди 1939 г., защото ги намира за прекалено пропагандни. Поезията е толкова силен инструмент за работа с чувствата, че може да ни отведе в идеологически задънени улици. Затова Одън в по-късен период от живота си започва да пише почти мета-поезия. Поезия, която съзнава себе си като акт на писане и на създаване. Това „разомагьосва“ поезията, но я прави по-истинска. За мен този скепсис винаги е бил важен, защото чувствата могат да ни отведат в посоки, които могат да ни навредят. Трябва да се пазим от красивите словесни конструкции, защото те могат да бъдат много подвеждащи, както на лично, така и на социално ниво. Фашизмът често идва, рецитирайки стихотворение. Войниците убиват заради някаква метафора.

Това преживяване отвъд образа на кълвача също е важно, защото разкрива вътрешните ни светове, които може и да са в дисонанс с външния свят, но не по грешен начин — напротив, те следват вътрешния ни компас. В книгата това противоречие е осезаемо и изглежда свързано с начина, по който наблюдавате света – дори директно, с думи като „виж“, вглеждайки се в хората и в природата. Това наблюдение също съдържа в себе си вътрешна рефлексия, а ако я загубите, какво остава?

Има го това противоречие, съгласен съм. Иначе, ако бях толкова скептичен към поезията, нямаше изобщо да пиша. Смятам, че въображението, макар и опасно понякога, е изключително важна част от това да си човек. Може би това е едно от определящите неща за човека – граденето на фикционални, а не само на сетивни светове. Има един постоянен конфликт в нас между въображение и рационалност – пак ползвам редукцията на диалектиката, за което предварително се извинявам. Ние често се разкъсваме между импулса да омагьосваме света и да го разомагьосваме, между романтиката и скепсиса. Натискаме газта и спирачката едновременно. Но това е част от живота. Защото нека си го кажем: петте ни сетива са доста ограничени. А това, което наричаме рационалност, често е доста зле скалъпена работа, ако погледнем отблизо. Същото важи и за науката – съжалявам да го кажа – но поне тя има заложен елемент на скепсис към самата себе си и постоянен импулс за самоусъвършенстване. Всъщност ние виждаме един много малък процент от реалността на Вселената. Да си представим колко е невероятно да виждаш света през феромони, подобно на мравката. Или през ултразвук като прилепа. Поезията и изкуството изобщо са начин да надскочим тези наши ограничени сетива и да си опитаме да видим една по-различна реалност. Тя може да се окаже абсолютно измислена, но може би това не я прави по-малко истинска. И пак се връщаме на диалектиката между природното и човешко, реално и фикционално. Има ли изобщо разлика? Защото, както знаем, дори бетонът на сградите, дори найлоновите торбички са част от природата, ако приемем всичко произведено от човека (който е органична материя) като част от природата. В този смисъл дори поезията, дори фикцията е нещо истинско. „Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашата нещастна философия не е дори сънувала!“

Има определена документалистика, чувствителна документалистика в поезията ви.

Интересно е, че покрай публицистиката аз започнах да проверявам стихотворенията си за факти. Глупава работа. За съжаление не си позволявам чак толкова много да излизам извън чисто документалната история, колкото го правех преди. И си казвам: „Аз трябва да опиша това, което се е случило, по интересен начин, да го опаковам в някакво ново значение, да му придам нов смисъл“. Но всъщност ограничението на фактите, ограничението на материала, с който работим, може да се окаже градивно за въображението. Изобщо, за да правим изкуство (или каквото и да е друго), са ни нужни ограничения, граници. Понякога клетката (на стихотворението; на любовта) е най-доброто пространство за изразяване на свободата. Понякога, не винаги. 

В този документален поглед има и нещо романтично, подобно на картичка от миналото. 

В книгата има стихотворения за различните версии, които си изграждаме от едно и също събитие. В случая става въпрос за спомена за една романтична връзка, в която хората започват да монтират миналото по различен начин. Единият прави романтичен филм, другият трагедия от един и същ суров материал. Картичките от миналото могат да бъдат много различни. Някой може да нарече това манипулация – и в известен смисъл това е манипулация. Виждаме как дори големи политически събития могат да получат напълно различна интерпретация, спрямо монтажа. Като журналист на мен това ми е пределно ясно. Монтажът е нещо много човешко, твърде човешко – начинът, по който ние монтираме миналото си. Защото, в крайна сметка, миналото е вид кураторски проект. И понеже реалността е недосегаема в целия си вид, тя е непосилна за нас, ние винаги я медиираме, било през език, през чувства и т.н. Определени неща изтриваме, забравяме, други слагаме да висят на стената вкъщи или вкарваме в страниците на учебниците. Някои ще възразят, че така излиза, че всичко е фикция, измислица. Не, не е. Има физически факти, които не могат да бъдат оборени. Но интерпретацията им, значението, което им придаваме, е нещо съвсем различно. В този смисъл най-честното стихотворение е това, което съзнава себе си като стихотворение. 

Възможно ли е именно когато сме различни, да сме най-близки, когато не налагаме представата си за другия, а го приемаме такъв, какъвто е? Можем ли да излезем извън идеологиите?

Това е най-трудното начинание – да видиш другия такъв, какъвто е, без да го обличаш във фантазиите си. В доста случаи хората търсят в любовния обект просто огледало, в което да се видят красиво отразени. Другият става само инструмент на собственото им крехко его, на себеосъществяването им. Като всичко това може да бъде облечено в разни модерни думички като „валидация“ и желание „да бъдеш видян“. Това за мен не е любов, а по-скоро скрита форма на нарцисизъм. Защото става така, че дори не е важно кой е човекът срещу теб – единственото важно е да виждаш себе си в приятна светлина. Вид любовно селфи. Ето едно стихотворение на темата:

Тиндър

Понякога разглеждам Тиндър, безкрайните
лица на самотата, усмихнати по плажове
и планини, на улици и в ресторанти, където
някога вероятно са били щастливи, снимани
от някогашната любов. Те търсят да повторят
позите на миналото с различен фотограф,
евентуално с по-добро око, който ще ги види
пак красиви, но който няма ненадейно
да си тръгне, оставяйки им само снимки
и ужаса, че любовта е всъщност заменима
и всички свършваме във масов гроб.

Както заглавието споменава, това е стихотворение, вдъхновено от приложението за запознанства „Тиндър“, което е превърнало другия просто в пазарен продукт. Намирам го за доста ужасна версия на капитализма, макар аз самият, разбира се, да съм част от тази система и да съм ползвал приложението неведнъж. За разлика от проституцията, която е открита размяна на услуга срещу пари (секс работата е ненужно стигматизирана според мен), приложения като „Тиндър“ тайно хранят собствения ни нарцисизъм и създават фалшивото усещане за безкраен избор, и в някакъв смисъл за безсмъртие. Много хора си признават всъщност, че го ползват, за да си вдигнат самочувствието, за да се почувстват желани. Предполагам, че в някои ситуации това може да бъде спасяващо, но като цяло „Тиндър“ е симптоматика на тежката ни нарцистична култура, желанието да виждаме само себе си, да ни се възхищават. С нарастване на влиянието на социалните мрежи, на Инстаграм и Тик-Ток, става все по-трудно да видим другия извън цялата тази карнавалност на егото. Ироничното е, че сега е много модно да се говори за емпатия, покрай поп философията, колко сме емпатични и така нататък. На мен обаче ми се струва, че зад подобен тип термини често се крие отново нарцисизъм. Ние сме повече влюбени в чувството си, че сме емпатични, отколкото в това да виждаме наистина другия. Обичаме чувствата си към другия, но не и другия. Това за мен е и обществен проблем, на политическо ниво, но и на лично.

Темата за екологичната криза присъства осезаемо в книгата. Тук, от една страна, стои човекът, който измерва природата със себе си, а от друга – същинската природа, Земята, и опасностите, които стоят пред нея. Каква е нашата отговорност?

Както в любовта, така и в отношението ни към природата, това е излизането от собствения ни нарцисизъм и солипсизъм, това вглеждане само в себе си, измерването на света само през себе си. Терминът за това е „екологична база“ (environmentalbaseline), която за всеки човек е различна. Ние измерваме света през собствените си спомени за него, през спомените от нашето детство. Ние казваме: помниш ли едно време какъв сняг падаше в София, а децата един ден ще кажат, помниш ли, че едно време имаше сняг. Екологичната криза за мен е много сериозна – тя е в някакъв смисъл криза на егото. За да спасим природата, за да спасим бъдещето, е нужно да имаме един малко по-широк поглед към този свят. Да не измерваме света само със себе си.

Въглерод

Толкова много изхабени думи
в този затоплящ се свят. Толкова
много думи се трупат едни върху
други – пластмасови думи, дигитални
думи, думи еднодневки – че самият
ум се е превърнал в сметище
на себе си и токсични химикали
са проникнали в душата. Тотална
катастрофа. Джунглите на
въображението изпепелени.
Белите мечки на въображението
изгладнели. Океаните все по-киселинни, коралите избелели.
Свръхпродукция. Свръхконсумация.
Дори поезията – и това стихотворение –
замърсява въздуха и оставя след
себе си само въглероден отпечатък.
Въглерод. Първоизточникът на живот.

Димитър Кенаров е автор на стихосбирките „Пътуване към кухнята“ и „Апокрифни животни“, и на сборниците с литературни репортажи „Диктатори, трактори и други приключения“ и „Българската следа“. Негови стихове, есета, пътеписи и преводи са публикувани в българската и чуждестранната преса. „Разораните градини на любовта“ е третата му стихосбирка.