Една история по Радичков от Пазарджик, по-интересна от актуалната политическа
Хора жужат, трудят се, карат се, преправят нещо старо в ново, развалят го, новото старо е по-зле от старото старо, чудят се как да го превърнат във второ ново. Новото е станало старо поради нещо важно, обаче него го има и го няма – истински призрак. Четири години са минали от живота на всички, това е най-сигурното в цялата история.
Всичко това в Пазарджик. Историята няма общо с актуалната политическа. Но ако някой познае в тази Радичкова залисия одисеята на цяла една държава, може и да не сбърка.
Жужене
Пазарджик е сив град. Това може да го забележи всеки, който не живее там и се отбива за малко. 40 години след късния соц соцът си е все там – със сгради, градоустройство, дух – вече ръжда. Сред тях е и огромно каменно здание в центъра, изградено в края на 60-те според модернистичните функционалности и вкус, отдавна отчуждено от сетивата. Подобни оценки са винаги субективни, но пък е напълно обективно, че през последните 30–40 години центърът на Пазарджик не е споменаван публично с естетика, красота.
Зданието е Младежкият дом. По вид – брат на Партиен. Намира се на стотина метра от самия Партиен, днес община. Кметството е огромна разлята каменна площ, различна от Младежкия дом с 16 етажа, устремени вовеки към висините. Сред този потискащ декор през 2022 г. фасадата на Младежкия дом е боядисана с над 20 цвята – шарено, графити, разбъркано, еклектика. Пак според индивидуалния вкус може да е „мацаница, грозно“, или „разчупено, свежо“. Обективно обаче е цвят насред безцветието. Много цвят върху камък. Конкретно върху варовик и мрамор, трудно поддържащи се и неподдържани десетилетия. Да припомним – цвят върху Младежки дом, не пенсионерски или мавзолей.
Видът на Младежкия дом, който пазарджишката общественост не хареса, скрийншот от Фейсбук профила на Петър Куленски
През 2025 г. започва махане на боята. Маха се и днес. Младежкият дом е в скеле. Скелето е като операционна маса, работниците – хирурзи. Тъй като на варовик трудно се въздейства, при боядисването са слагани четири здрави слоя – грунд, лепило и т.н. Съответно много трудно се свалят. Петна остават, заносва се. Зависи колко ги е пекло слънцето, не е ли. Никнат жълтини. Има дефектирали плочи още преди боядисването – „кърпени“ с фибран, с други парчета във времето. Встрани има още облицовки, и там главоболия… Някои от старите проблемни плочи се сменят с нови, други се чегъртат до откат. Много трудно тече дейността. Целта на всичко това е връщане на стария вид на фасадата, белотата на камъка, реално – замърсената през десетилетията белота.
Скоро дейността ще приключи. И всички чакат да се отстрани скелето, за да се види какво точно се е получило. Да предположим, че премахването е перфектно: Пазарджик ще получи 60-годишен с вида си дом за младежи.
Да се получи перфектно обаче е минимална хипотеза. Преди отстраняването са умувани технологиите – знае се, че са безсилни да го направят идеално. Боядисването е причинило пукнатини, влязло е в порите, варовикът се лющи… Скелето е завеса, вдигането на която ще покаже какъв ремонт остава да се прави след двата ремонта. Другият вариант е да не се пипа, да си остане неидеално.
И цялото това щуране е на цена 500 000 лв., засега. С много хъс и в двете посоки.
Защо обаче? Защо все пак се маха боята? Ясно е, че някои хора не са харесали шаренията. Отговорът де юре е, че до Младежкия дом се намира стара турска баня. Тя е културна ценност. По закона за културното наследство домът попада в охранителната ѝ зона; трябвало съгласуван проект, нямало. Но тук идва забележителен момент – ако се направи анкета в Пазарджик къде е старата турска баня, 9 от 10 не ще разберат какво ги питат. Реституирана, днес тя е порутена, окаяна, от десетилетия е със затворен достъп, „затисната“ ту от заведения, ту от магазини… Не задоволява потребности, не е търсена, не е знаена. Така нещо от живия живот – Младежкият дом, са оказва зависимо от друго, отсъстващо от този живот – банята. Мъртвият диктува на живия. Той е бил убит по пътя на задоволяване на частния интерес – и е по-важен от нещо действащо, общинско, ползващо се в обществен интерес.
Дали при построяването му младежкият мастодонт е бил съобразен с банята, е въпрос с неповишена трудност. Днешните закони вменяват това задължение.
По-конкретно
През 2022 г. боядисването е извършено в мандата на Тодор Попов. Кмет четвърти мандат, той не прави обществено обсъждане, не пита никой за фасадата. Дейността е възложена без обществена поръчка. Мнозинството пазарджиклии разбират при появата на момчета с гащеризони. Пред медиите Попов казва, че се прави нещо непознато. Обяснява: домът не бива да е „сив, неугледен“, следва да носи „позитивизъм“, „радост“, да е „слънчев“. Повечето изказани мнения на жители са отрицателни, експерти са възмутени. Камарата на архитектите определя боядисването като „обезобразяване“ – поругаващо лицето на градския център, съставено от дома, Общината (бившия Партиен дом), Областната управа, други здания. Много болезнено реагира проф. Тодор Кръстев, един от архитектите на сградата, дойаен, експерт на ЮНЕСКО: „Преди всичко това е проява на пълно пренебрежение към архитектурната идея. Вместо замислената дискретна сграда, която уважава града – тя се превръща в нахален и агресивен център, който натрапва себе си, като подценява всичко наоколо“. Кръстев акцентира и на факта, че има съвременни технологии за възвратими трансформации, можело е да не се действа грубо.
Гласовете са безплодни. А един от рупорите на недоволството – депутатът Петър Куленски, е сред авторите на сигнали срещу случилото се. Институтът по паметниците на културата налага глоба, разпорежда връщане на стария вид. Общината обжалва. Твърди, че между Дома и банята има други имоти, а и конкретните дейности може да не се съгласуват. В края на 2023 г. кмет вече е Куленски. Общината престава да преследва съдебно запазването на цветовете, тръгва към премахване. През 2024 г. е направено обществено обсъждане, съгласуван е проект, проведена е обществена поръчка за реставрация. През юни 2025 г. започва махането. За Куленски всичко това не е просто процедура: „Правим го, защото имаме дълг към паметта, към историята, към архитектурата и към хората на Пазарджик“.
И още
Както се вижда, съдебната линия не е водеща в казуса. Основният сблъсък е чисто идеен, човешки, естетически, оттам политически – трябвало ли е да има боядисване с много цветове, или не; следвало ли е обществеността да посочи бъдещето на фасадата. При едната власт се налага една линия, при втората – втора.
Точно затова, понеже иде реч за чисто човешки желания, вкусове, политика, в ядката на казуса е въпросът как е по-хубаво – цветно или безцветно. И след като един път е станало цветно, връщането на безцветното ползи и красота ли носи, или обратно. Линията победител е очевидна. Тя въдворява 500 нюанса варовиково-мраморно сиво, в „ансамбъл“ с бившия Партиен дом и другите такива сгради – с най-вероятната нужда от още поправки.
Аналогии
Преди петнадесетина години в Хасково бе поставена скулптура на Баба Яга върху стълб. Хора, особено младежи, се снимаха с нея, понеже друго нямаше с какво наоколо. Сформиран бе мощен обществен отпор срещу фигурата. Първата работа при смяна на кмета бе Баба Яга да се махне. Както днес Пазарджик, Хасково бе убеден, че връща красотата.
В крайна сметка
Пазарджишкият казус е един от многото в страната, отварящи въпроси, задавани обикновено от хора, нехаещи за средата. Но следва да се поставят и от загрижените, за да има смисъл грижата: трябва ли стари сгради да бъдат опазвани, нищо да не бъде пипано по тях само защото са стари? Наистина ли всичко е памет? Винаги ли, когато възстановим законова норма или справедливост, следва нещо хубаво? Всеки пък ли си струва?
Защото днес Пазарджик възстановява справедливостта, че не е бил питан, възстановява вероятно и закона. Обаче след толкова много тичане насам-натам получава сграда, в която младите никога няма да влязат заради самата нея, да спрат да я разгледат, да им е интересно, да ги разведри – това е напълно обективна констатация, не субективна естетика. И точно това „наследство“ остава за поколенията, независимо кой точно кмет какво е направил, колко е била развалена архитектурната среда, кой човек какво си е помислил сред суматохата.
