Разговор с френския синт-пънк/minimal revolt артист Ларсович (Larsovitch) за подобията и различията на електро/синт/постпънк/индъстриъл сцената в различните културни контексти, за гръцката и постсъветската школи в ъндърграунд музиката и за създаването на общности от единомишленици извън системата.
Ларсович (Larsovitch) е псевдоним на ъндърграунд артист от Монпелие, Франция, и навярно няма как да ви убегне скандинавско-славянската хибридност на това име, чиято история е донякъде литературна. За първи път е на турне на Балканите, като конкретно следващите три концерта: днес (31.10) в „Ла Каня“ на Старата чаршия в Скопие, утре (1 ноември) във „Фабрика Автономия“ и в неделя (2 ноември) в „ТаМ“ (Велико Търново) сa съвместни с „папата“ на българската електро-бункерска индъстриъл сцена snakeatsnake, чийто нов албум „Ред и дисциплина“ излезе днес (можете да го чуете тук: https://snakeatsnake.bandcamp.com/album/order-and-discipline), който е и организатор на тази част от турнето. Говорим си за това как можеш да припознаеш себе си в културата на другия и как в ъндърграунда не съществуват граници, условности и табута.
На първо място: как е Ларсович?
Ларсович е въображаем персонаж от един мой по-стар текст. И когато създадох настоящия музикален проект, просто реших да използвам това име, защото ми се стори, че звучи чудесно. В началото Ларсович не можеше да пее много добре на френски, затова започна с гръцки и руски… Не знам защо, но самото вдъхновение не идваше на френски – или поне нещата, които бях създал на френски, не ми звучаха така, както исках да звучат. И без това повечето от музиката, която слушам, е от гръцката синт и пънк сцена, която е огромна, от постсъветския уейв, а и въобще от тази вълна в Източна Европа, така че се получи естествено да пея на тези езици. Гръцки зная малко, руски – съвсем не говоря, за руските текстове ми помогна един приятел украинец.
Как един френски музикант стига до тези две паралелно развили се източни традиции в ъндърграунда?
Аз самият произхождам от пънк сцената. Веднъж един приятел ми пусна запис на гръцката група Odos 55 и за мен това беше истинска травма. Вече се опитвах да включвам синтезатори в музиката си, но тъй като не идвам от тази синт сцена, не бях много доволен от резултатите, които бях постигнал до този момент. А в музиката на Odos 55 открих звука, който исках и аз да развивам. Не познавах тяхната музика дотогава, но от онзи момент нататък за мен тя се оказа вратата към съвсем нов свят. И така открих… не хиляди, но повече от 30 гръцки групи, чиято музика и до днес обичам много.
А постсъветската ъндърграунд сцена – кога и как се появява при теб като интерес и мотиви?
Относно съветския и постсъветския уейв е малко по-сложно – на първо място чета много руски класици, но Съветският съюз е нещо съвсем друго, както знаем. Съветският архитектурен брутализъм и останките от онзи свят (силно повлияли и уейв сцената в тези страни, б.а.) много ме вълнуват. Първата група от тази сцена, която чух, мисля, че беше „Утро“, което е страничен проект на „Моторама“ и е в посока повече постпънк, но и с доста експериментално звучене. После просулшах „Молчат дома“. Върнах се назад и открих „Кино“. След това – „Буерак“… Една от групите, които слушам най-много, е „Судно“ от Украйна – особено най-първите им записи, защото днес сякаш звученето им отива малко повече към метъла, което не е моето… Слушам и полски групи като Siekiera, както и беларусите Nurnberg. Тъкмо си купих последния албум на Nurnberg и не преставам да го въртя. Той е много праволинеен в своята жанрова простота и насоченост, но едновременно с това е, как да го нарека… – просто перфектен. Ако трябва да съм откровен, в началото си мислех, че бих имал проблеми с факта, че някои мои песни са на руски. Едновременно с това не исках да си налагам рестрикции. И в крайна сметка никой досега не е дошъл при мен след концерт, за да ми каже: „Ти защо пееш на руски? Путин ли подкрепяш? Фашист ли си?“… А и защо хората да правят точно тази асоциация? Като прочетеш текстовете, става ясно, че пея за тотално различни и дори противостоящи на всичко това неща. Мисля, че не езикът е важен, а това, което казваш. С моя лейбъл развиваме една концепция, наречена minimal revolt. Масовият бунт, марксисткият, за мен е пълна утопия… Той е ясно, че е невъзможен, и това неминуемо води до въпроса как тогава да не се оставиш да бъдеш смачкан от капиталистическата система и повсеместния фашизъм? Смятам, че е хубаво да си жив и да защитаваш идеите си в ъндърграунда, макар да става все по-трудно и по-трудно да се изразяваш свободно. Особено във Франция днес – протестите обикновено завършват с хора, бити от полицията. Така че – да, развиваме, доколкото можем, тази сцена на свободния дух по скуотове, в ъндърграунда… И това поддържа и нас живи.
Ако отворим дума за скуотовете, за т.нар. „завзети пространства“, забелязваме навсякъде в Европа, дори в Гърция, постепенното им заличаване и изчезването на тази култура.
Да, така е, но в Гърция тази култура все пак продължава да съществува в някакви рамки. Защото във Франция тя е напълно смачкана. Не само поради пандемията, но още преди това бяхме подлъгани, че регулацията не тези скуотове е нещо хубаво и полезно за развитието им, и много хора се ентусиазираха, но това доведе само до заличаването на субкултурните явления и радикалния дух и превръщането на тези места в нещо съвсем друго. Има все още такива „завзети пространства“, но в дълбоката провинция – не в градовете. Например в моя град, Монпелие, който е доста скучен и консервативен, се опитаха да развиват такава дейност в една изоставена сграда, но един ден дойде полицията, наби всички и… това беше. Затова много се радвам, когато свиря по скуотове в други страни, където тази култура все още съществува, макар и често не в мащабите, в която се е развивала преди. На това турне свирих в един скуот в Прищина – Termokis. Хората, които го държат, ми казаха за много подобни места из Балканите – имах чувството, че откривам цял нов свят.
За първи път пътуваш до Балканите. С каква нагласа отиваш на места, на които не си бил досега?
Едно от най-хубавите неща в музиката днес е, че хората може и да знаят за теб, преди да си излязъл да свириш пред тях. Миналата седмица свих в Барселона – за първи път, аз в Испания досега не бях свирил… Но пък музиката ми вече беше звучала там – пускали са я по разни ъндърграунд партита, хората я познаваха. И това е чудесно – да се свързваш с хората посредством музиката.
Да се върнем на езиците. Интернет комуникацията е нещо чудесно и днес имаме достъп до интересна музика от всякакви култури, но ако името на групата или албума е изписано на гръцки, ние може никога да не открием тази група в „морето от приказки“, дори тя да е от Солун, което е на по-малко от 300 км от София. Да не отварям дума за азиатския ъндърграунд, който в някои страни е много силен на локално ниво, но рядко стига по случайни електронни пътища до Европа – трябва някой да отиде в Камбоджа или в Тайланд, или в Индия и да донесе нещо – защото в интернет няма как до го прочетем. Същото е и с арабските групи.
Да, винаги пропускаме много неща поради това. Ето, дори на Балканите, докато комуникирах с различни артисти, програматори, пространства, скуотове, открих огромно количество интересни групи и проекти, за които не бях чувал до този момент. И съм сигурен, че ще открия още много… Тази музика (синт/уейв/постпънк) е интернационална и съществува на много места по света. Знаем, че я има в Европа, както и в Латинска Америка. Сигурно и в Азия е така, въпреки че не познавам азиатски групи в тия жанрове, ако изключим някои от Япония. Англоезичният дарк-ъндърграунд, от друга страна, сякаш не ми е толкова интересен – търся музика на други езици…
Въпреки че все пак тази сцена тръгва оттам, да не забравяме.
Не, аз нямам проблем с пеенето на английски, но ако вземем съвременната френска сцена, повечето групи днес пеят предимно на английски. А аз предпочитам музиката на други езици, защото езикът носи специфичността на другата култура. Примерно, композиционните техники и мелодиите в гръцкия и източноевропейския постпънк са доста различни от тези в англоезичния. Аз като французин съм откърмен с американския модел и с английския и дори понякога имам нужда „да се развържа“ от тях, за да създам нещо различно, защото мисля, че когато пееш на английски, дори несъзнателно композициите ти влизат в предначертаната англосаксонска рамка…
Е, във френската дарк/ъндърграунд класика има и много важни изключения като Noir Desir, които си пеят на френски…
Да, има няколко изключения, които пеят на френски и са ми любими – Noir Boy George или пък Oi Boys, които отиват малко повече към постпънка – те са пътували и до Балканите на турнета. От по-известните – Сидни Валет. Кой още? От Квебек – Лора Крийг, тя пее на френски… Но аз съм малко маниак, обсебен от гръцката сцена и от постсъветската, и поне засега трудно бих излязъл от тяхната сфера на влияние.
Как се запознахте със Стефан (snakeatsnake), по чиято инициатива са и съвместните ви концерти в София и Търново?
Открих нещо много хубаво – споделянето на сцени и турнета с артисти, с които се чувстваш свързан. Познаваш ли гръцката група Dramachine? Тъкмо записахме ЕР-издание с тях (Désirs Excès, излязло на 5 септември тази година –https://larsovitch.bandcamp.com/album/d-sirs-exc-s, б.а.). Това стана благодарение на срещата ни на фестивала на моя лейбъл Stanze Fredde в Торино миналия ноември. Свирихме в един и същи ден. Аз вече ги бях слушал и им бях фен, а те ме чуха за първи път и също много ме харесаха. Решихме, че трябва задължително да свирим заедно някой път и дори да направим съвместна песен. Всичко завърши с общо европейско турне тази пролет. После отидохме заедно в Гърция и направихме записите… По същия начин стана със Стефан. С него не сме говорили да записваме съвместен албум, но също се срещнахме на фестивал миналата година – в Модена. Наистина ми допадна това, което той прави – и като пърформанс, и като музика. Той също хареса това, което аз правя, и се уговорихме за 6 съвместни концерта – аз го поканих за три във Франция, а той мен – за един в Северна Македония и два в България. И аз исках да дойда на Баланите, и той – във Франция, а нямахме съответните контакти в тези страни. И си помогнахме взаимно.
Как усещаш езика в музиката на snakeatsnake? Българският е различен, но все пак – въз основа на опита ти с други славянски езици?
Да, звучи подобно и естетиката на неговото сценично шоу също черпи вдъхновение от бункерите, от архитектурния брутализъм, от тайните военни пространства, мога да почувствам влиянието на бруталистичния символизъм от тази част на света. Но музиката му, която е много радикален индъстриъл/EBM (по принцип Electronic Body Music, но в случая определението на автора е Electro Bunker Music, б.а.), е напълно различна. Не съм си превел още текстовете му, може би трябва да го помоля да го направи за мен на това турне.
И още нещо, което е важно за твоята музика, припомняйки корените ти в постпънк сцената. Не си се отказал от електрическата китара. Какво е китарата за теб?
Забавно е, че го казваш, защото, както знаем, на тази сцена китарата не е много добре приет инструмент. По-скоро се смята, че е нещо от миналото. И много хора, дори във Франция, мислят, че тази музика трябва да се прави само на синтезатори и електронни устройства. Но аз няма да се откажа от китарата, защото, макар да свиря на синтове в музиката на Larsovitch, не съм толкова добър с клавишите. Моят инструмент още от тийнейджърските ми години си е китарата. Освен това в източния постпънк китарата е много важен инструмент, който със звука си допринася за общата меланхолична атмосфера – простичко и целенасочено. Не във всяка от песните на Larsovitch има китара, но тя продължава да е важна за мен. Синтовете са невероятни, но е хубаво да има и нещо органично, което ми го дава именно електрическата китара.
