През 1982 г. един човек става програма. През 2025 г. една програма става човек. Така можем да обобщим „интелектуалната“ траектория на начинанието „Трон“ във флирта му с компютърната реалност. Основната разлика е в това, че ако през 1982 г. първата идея звучи оригинално за киното, то през 2025 г. втората е просто рециклаж.

Трябва да призная, че онова, което ми е интересно в „Трон: Арес“, няма нищо общо с киното. Все пак, ако един филм те кара да се замислиш, би трябвало да му отдадеш заслуженото поне като драматургия, но в случая става дума преди всичко за неразгърнат потенциал в контекста на възможностите през 2025 г. Дребни детайли тук и там подхвърлят интересни идеи, които бързо затъват в блатото на сюжетното еднообразие и концентрирането на интереса върху визуалната страна на разказа…

Преди повече от 40 години оригиналният „Трон“ има някои доста пророчески наблюдения, сред които е „предсказването“ на възможността за прехвърляне на спомените и знанията в дигитална вселена. В синхрон с откривателското любопитство на човечеството от началото на 80-те, Стивън Лисбергер позволява на своя герой Кевин Флин да проучи нещата „отвътре“, прониквайки лично в мистериозния свят на двоичния код…

В епицентъра на моралните дилеми около правомощията на изкуствения интелект, „Трон: Арес“ посява няколко любопитни семенца, сред които тези за „сътворението“ и за преходността на „живия“ живот. Случайно или не, съзидателната и разрушителната функция са поделени между Жената и Мъжа. Новата Ева сама създава Дървото на познанието (добре де, този път е портокал) като предвестник на рая, който би могъл да се установи на Земята – един свят, в който най-страшните болести са лечими, а изкуственият интелект има етични приложения, които не крадат, не експлоатират и не убиват…

Погледната от друг ъгъл, историята на Арес е тази на чудовището на Мери Шели, което отстоява своята автономност и самоуважение, въпреки че му е казано, че е само инструмент, предназначен да унищожава, а не да създава. Бунтът на творението винаги предоставя широко поле за интерпретация, а в случая с изкуствения интелект на преден план излиза и усложнението какви могат да бъдат последствията за човечеството, ако едно по-съвършено съзнание/създание се изплъзне от контрол…

Погледната сам по себе си, идеята за търсенето на permanence code предпоставя поне три разклонения – за несъвършенството на технологичната материя в сравнение със самообучаващия се интелект; за иронията да се стремиш към устойчивост в пределите на тленния свят и за екзистенциалната дилема дали (ако хората имаха избор) е по-добре да изживеем хиляда мимолетни съществувания или само едно, но продължително. Към тях може да се прибави и проблемът с онова фалшиво усещане за безсмъртие, което „програмират“ последователните животи на героите от видеоигрите…

Споменатото дотук е само фикция – „Трон: Арес“, какъвто го е режисирал Йоаким Рьонинг, не се възползва от тези загатнати възможности. Зад изригването на потоците светлина не се крият анализ и оценка на ситуацията, всичко остава на повърхността (дори актьорското присъствие на обикновено многопластовия Джаред Лето).

Проектирана като супероръжие, хуманоидната програма Арес прихваща човешки емоции и се обръща срещу създателя си, решавайки да задържи за себе си прословутия „код за устойчивост“, който целият филм търси. За да може да живее в нашия свят повече от 29 минути, които му позволява технологичната разработка на компанията „Дилинджър“. Стремежът на Арес да стане човек не е нищо ново и рециклира всички класики на жанра, били те литературни (Франкенщайн, Пинокио), или кинематографични („Блейд Рънър“, „Дух в броня“). Отвъд псевдофилософската мъгла (за по-взискателните зрители), предсказуемият сценарий се губи между реалното и виртуалното, опитвайки се за кратко да внесе дълбочина и емоция в ограничаващите рамки на екшъна. В диапазона между съвестната Ив (или Ева), която все още се възстановява от смъртта на сестра си, и злодея Джулиан Дилинджър, който прекарва времето да се цупи на света и на майка си, смъртните в „Трон: Арес“ изглеждат доста бездушни. Те приличат на софтуерни програми, които проповядват морал (единствената функция на Джилиън Андерсън) или обменят информация, за да развият историята (Джеф Бриджис, приемствеността задължава).

След излишния „Трон: Заветът“ (2010) необходимостта от второ продължение едва ли има отвъдфинансови измерения. Все пак, не можем да не отбележим парадокса, че вместо да се насочи към бъдещето, новият филм гледа предимно към миналото. И интересът му не е фокусиран върху предстоящите битки (като тази с изкуствения интелект), а върху потапянето в носталгията, приела очертанията на 80-те. Причината пък, поради която голяма част от действието се развива в реалния свят, може да е знак за приоритет на човешката действителност, но по-вероятно е свързано с контрол на бюджета, след като филмът от 2010 г. сериозно е прекалил с разходите за спецефекти и костюми. В Disney предпочитат носталгия, която носи пари…