Под моето ръководство Европейската комисия ще бъде „геополитическа“, казва Урсула фон дер Лайен, новоизбраният й председател. Това прилагателно понастоящем е символ за ново безпокойство в Европейския съюз. Във все по-биполярния свят ЕС може не след дълго да се окаже смелен между две огромни съперничещи си сили: САЩ и Китай, пише Андреас Клут за Bloomberg. Разбира се, САЩ се предполага, че са по-скоро съюзник, а не съперник. Но в търговията президентът Доналд Тръмп третира Европа повече като враг, отколкото като приятел. Като националист той презира многостранните методи на ЕС. Той пося съмнението дали САЩ ще защитят безусловно своите европейски съюзници от НАТО, ако се наложи.

По този начин тръмпизмът подкопава основна европейска парадигма. От 50-те години на миналия век американският военен и ядрен щит над Западна Европа и доброжелателната хегемония на Америка над международния ред, основан на правила, бяха предпоставки за европейска интеграция. Без тази закрила европейците се чувстват уязвими и объркани.

За разлика от САЩ Китай е враждебен, защото представлява авторитарна алтернатива на либералната демокрация. Европейците дълго предпочитаха да гледат на Китай главно като на експортен пазар, но това се променя, тъй като Пекин става по-открито националистичен. Китайските фирми се опълчват на европейските технологични компании. Германците останаха с отворена уста, когато китайска компания купи техния водещ производител на роботи Kuka. Миналата година Германия за първи път блокира китайско поглъщане.

Чрез своята инициатива „Един пояс един път” Китай използва също инфраструктурни проекти и финансова щедрост, за да превърне някои европейски държави фактически в дипломатически васали. Китай провежда форум „16+1“ с държави от Централна и Източна Европа. Пекин контролира например гръцкото пристанище Пирея и финансира или строи магистрали и железопътни линии през Балканите до Унгария.

Така че не е случайно, че Гърция и Унгария през последните години смекчават или блокират декларации на ЕС относно правата на човека в Китай и претенциите на Пекин в Южнокитайско море. ЕС изисква единодушие за съвместни външни политики, така че всяка държава членка има вето, което Китай използва, за да разделя и владее.

При кошмарна за Европа развръзка търговската война между Китай и САЩ би могла да се превърне в гореща и ЕС ще е принуден да избере страна. Други геополитически кошмари касаят Русия и Турция, които са икономически по-малки, но в географски план по-близки и по-шовинистични. Всички тези две държави са отявлено националистични и склонни да използват твърда сила.

За разлика от тях ЕС се разви от мирен проект, изграден върху руините на минали национализми. Същността му е меката сила и сътрудничеството. В този смисъл ЕС изглежда като анахронизъм. Зигмар Габриел, бивш министър на външните работи на Германия, се шегува, че европейците са вегетарианци в свят на месоядни, като без по-добре въоръжените британци скоро ще станат вегани.

И така, какво може да направи ЕС? Където е възможно, разбира се, той трябва да търси сила в единството. Да вземем търговията. Тъй като преговаря като единен блок, ЕС е търговска суперсила, която не може да бъде тормозена.

Този успех обаче е труден за разширяване. Например, ЕС би искал също да бъде регулаторна суперсила - като установи глобални стандарти за поверителност на данните, да речем. Но със своите дигитални закони ЕС може без да иска да загуби шанса някога да настигне САЩ и Китай в областта на изкуствения интелект, който разчита на огромно количество данни. Това може да направи ЕС още по-уязвим.

„Стратегическата“ индустриална политика също не е добър вариант. ЕС би могъл да облекчи антитръстовите си закони, за да подпомогне „европейските шампиони“, които могат да се противопоставят на американските и китайските конкуренти. Но това предполага, че правителството е по-добро от пазара при избора на победители, докато всъщност обратното е по-вероятно. В действителност индустриалната политика се превръща в благодат за лобистите на неефективните корпоративни гиганти. Губещи ще са европейските потребители.

Оттук и европейската главоблъсканица. Старият континент трябва да се защитава сам, но правейки го не трябва да предава силните си страни. Те включват отвореността на ЕС по отношение както на пазарите, така и на идеите. Дори при самозащитата си съюзът не трябва да стане нелиберален, защото тогава той вече не би бил европейски.

По-разумно е ЕС да търси единство, там където е най-фрагментиран. Например ЕС като цяло е най-големият спонсор за развитие в света и лесно би могъл да се противопостави на китайската инициатива „Един пояс един път” чрез собствените си инвестиционни програми в Европа и Африка. Но европейските пари се отпускат несъгласувано по много канали - чрез национални банки за развитие, Европейски фонд за развитие, ЕИБ в Люксембург и ЕБВР в Лондон. Брюксел иска да опрости тази каша. Да се ​​надяваме, че ще го успее.

Друг достъпен плод (подходящ за вегани) ще бъде гласуването с квалифицирано мнозинство относно външната политика на ЕС. Вместо да изисква единодушие, целият ЕС може да налага санкции, да кажем с подкрепата на поне 55% от държавите-членки, представляващи 65% от населението на съюза. Това би премахнало дипломатическата пасивност на ЕС, каквато имаше при различни кризи - от Венецуела до Либия.

Дори тогава, както е отбелязал Фридрих Велики, дипломацията без военна мощ е като музика без инструменти. Или да се придържаме към метафората на Зигмар Габриел: Истинската разлика между месоядните и тревопасните е в зъбите. А в европейските уста има почти само кътници.

В ЕС има две ядрени сили, а след Brexit ще остане само една. Най-голямата страна в съюза, Германия, е травмирана от миналото си и като такава е ощетена във военно отношение, като ограничи армията си почти до незначителна.

Междувременно „европейската армия“ остава далечна утопия, защото ще изисква държавите-членки да предадат последната и най-свещена част от суверенитета си: решението да поставят свои граждани в смъртна опасност. Да, държавите членки се опитват да си сътрудничат при набавянето на оръжейни системи (PESCO), но това няма да впечатли Китай, Русия или Турция.

Така че Фон дер Лайен и останалите от елита на еврократите са прави да се тревожат за геополитиката. Те знаят, че Европа никога няма да се превърне в хищник. Реалисти като Зигмар Габриел искат ЕС поне да стане хибрид между месоядно и тревопасно, като от време на време хапе с каквито резци има (обикновено еврови). В дългосрочен план обаче нищо от това не вдъхва увереност.

Петър Нейков, редактор Елена Илиева