Възможна ли е истинска промяна на режимите в сферата на влияние на Русия? Традиционната мъдрост предполага, че изправена пред непосредствена революционна заплаха, Русия постоянно се стреми да изпълни своята програма за „превантивна контрареволюция“ в съседство и по-далеч.

 

Докато кадифената революция от 2018 г. в Армения изглежда се противопоставя на руската политика на „контрареволюция“, нейните разочароващи резултати ни подтикват да заключим, че едва ли е имало истинска революция, пише Арам Терзиян от Центъра за източноевропейски и руски науки за онлайн изданието Emerging Europe.

Независимо от това успешната, масова опозиция срещу управляващия елит има тенденция да служи като пример за недоволните елементи в други страни. Въпросът дали авторитарният режим на Александър Лукашенко в Беларус е достатъчно устойчив, за да се предпази от дифузионните ефекти на Кадифената революция, води до известни сравнения на приликите и разликите в двата режима.

 

Авторитарна злоупотреба

 

Двете страни споделят много общо по отношение на тесния им съюз с Русия, ярко проявен в членството им в доминирания от Русия Евразийски икономически съюз и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). В резултат на това от всички страни от Източното партньорство Армения и Беларус са най-уязвими към руското влияние.

Освен това и в двете страни постсъветският преход беше помрачен от поредица от авторитарни злоупотреби, вариращи от централизация и персонализация на властта до обширни репресии срещу гражданските и политическите свободи. На този фон сравнителният анализ на двата режима разкрива съществени разлики между моделите на постсъветския авторитаризъм.

 

По отношение на изборите е необходимо да се отбележи, че макар парламентарните избори след Кадифената революция през 2018 г. в Армения да се възприемаха като свободни и честни, това е по-скоро изключение, отколкото правило. За разлика от това експертни доклади установяват „масови и системни“ нарушения на правата на човека в Беларус преди и след президентските избори на 9 август. Доклад на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) представя дълъг списък с нарушения, свързани с президентските избори в Беларус: „Заплашване и преследване на политически активисти, кандидати, журналисти, медийни дейци, адвокати, трудови активисти и защитници на правата на човека, както и задържането на бъдещи кандидати; изборна измама; ограничение на достъпа до информация, включително спиране на интернет; прекомерна употреба на сила срещу мирни протестиращи; произволни и незаконни арести или задържания; побоища; сексуално и полово насилие; отвличания и изчезвания; изтезания и друго жестоко, нечовешко или унизително отношение или наказание и широко разпространена безнаказаност“.

 

Нервна игра

 

Всъщност както арменското, така и беларуското общество отдавна страдат от липсата на свободни и честни избори. Въпреки че изборите се провеждат редовно и в по-голямата си част са без мащабни измами, действащите власти неизменно използват административен ресурс, като по този начин създават неравнопоставени условия между правителството и опозицията.

 

Изборната история на двете страни предполага, че изборите в постсъветските авторитарни режими са предварително определени „състезания“ под пълен контрол на управляващите елити, а не големи борби между опозицията и режима.

 

Не е изненадващо, че политическото развитие в двете страни се характеризира с централизация на властта и липса на силна политическа опозиция. От възкачването на президента Александър Лукашенко през 1994 г. опозицията в Беларус е репресирана след повечето парламентарни и президентски избори. В резултат на това опозицията е слаба и фрагментирана, като управляващите органи упражняват монополен контрол върху гражданските дейности. Освен това не са редки случаите на опозиционни активисти да бъдат тормозени, заплашвани и арестувани.

 

Правителството на хората?

 

Междувременно Армения изпада в ситуация, при която поради огромното си мнозинство в парламента алиансът на премиера може да представи и приеме всеки закон без компромис. Освен това, макар да се позиционира като „народно правителство“, управляващата партия изглежда намалява значението на политическата опозиция.

Като цяло разказът за „народното правителство“ често се използва за легитимиране на правителствените политики и за предпазване от нежелана опозиция, като се оформя всеки „саботаж“ срещу правителството като позиция срещу арменския народ.

 

Всъщност изграждането на нацията не е институционализирано и зависи от индивидуални решения и резултати, а не от институционална сила. Институционализацията има за цел да превърне визиите на индивидите в политики, поддържани от подходящи структури, правила и процедури. Това се свежда до трансформиране на случайните договорености, пруденциални норми и условни решения във взаимоотношения, които са нормативно приети и редовно практикувани.

 

Ясно е, че в този контекст напредъкът на динамично гражданско общество и конкурентна партийна политика с добре институционализирани политически партии и организации на гражданското общество придобива критично значение.

 

Контрол на средствата за масова информация

 

Междувременно възможностите за свободно изразяване на политически оплаквания са ограничени след разпадането на СССР. Контролът върху средствата за масова информация и гражданското общество е от решаващо значение за управлението на „последния диктатор“ Александър Лукашенко, като той упражнява неограничен контрол над основните медии. Законът за медиите от 2008 г. осигурява държавен монопол върху информация за политически, социални и икономически въпроси. Докато правителството контролира медийното отразяване по политически чувствителни въпроси и потиска критичните репортажи, повечето независими журналисти работят при предположението, че са под наблюдение от Комитета за държавна сигурност.

 

През декември 2018 г. влязоха в сила измененията в Закона за медиите, изискващи всички онлайн медии да водят записи и да разкриват на властите имената на хората, които изпращат коментари.

 

Арменските медии същевременно се радват на по-голяма свобода, но ниската толерантност на правителството към критиката поражда загриженост. Въпреки че правителството на премиера Никол Пашинян няма тенденция директно да организира отразяване на новини, не е необичайно той да атакува журналисти за критични репортажи, създавайки по този начин климат на сплашване. Освен това, както е посочено в редица доклади на Freedom House, е обичайно журналистите да практикуват автоцензура, за да избегнат тормоз от правителствени или бизнес фигури.

 

Гражданското общество

 

Що се отнася до състоянието на гражданското общество в двете страни, трябва да се отбележи, че организациите му се характеризират с организационна слабост и маргиналност по отношение на социалната си база, финансови активи и влияние върху разработването на политики. Свободата на сдружаване е изключително ограничена в Беларус, където регистрацията на групи остава напълно произволна, а чуждестранното финансиране на НПО се третира като намеса във вътрешните работи.

 

Само няколко правозащитни групи продължават да действат, излагайки своите поддръжници и активисти на риск от тормоз от страна на правителството. Тревожно е, че през 2018 г. Наказателният кодекс на Беларус въведе огромни глоби за нерегистрирани или ликвидирани организации, насочени към ограничаване на тяхната активност.

 

На този фон антиправителствените протести след президентските избори през 2020 г. показват, че беларуската опозиция и гражданското общество имат потенциала да оспорват щателно запазеното от Лукашенко статукво. Би било подвеждащо обаче да се третират успешните действия на протестиращи или представители на гражданското общество като промяна в едно силно или „нововъзникващо” гражданско общество. Остава въпросът дали протестите се организират от утвърдени и институционализирани организации или групите възникват спонтанно от самите протести.

 

Въпреки организационната си слабост и ограничена активност, арменските организации на гражданското общество се радват на значителна свобода и са изправени пред по-малко тормоз от страна на правителството. Докато гражданското общество изигра критична роля в Кадифената революция, отсъствието на представителна организация или ясно ориентирано към реформи движение в Армения изглежда оставя несигурна съдбата на обществената коалиция, която доведе Никол Пашинян на власт.

 

Не е изненадващо, че обществената коалиция започна да се разпада, тъй като Армения претърпя огромни неуспехи във войната срещу Азербайджан през ноември 2020 г. Като цяло демонстрациите, водещи революцията, показаха, че Кадифената революция е еднократна, а не черта на оживено гражданско общество.

 

Въпреки нарастващия брой организации на гражданското общество - има над 4000 регистрирани организации, главно неправителствени, по-голямата част от тях са неактивни, с малко или никакъв потенциал да представляват определени групи по интереси. Те са особено слаби по отношение на своята социална база, финансиране и силно зависят от чуждестранни донори.

 

Корупция

 

Трябва да се признае, че широко разпространената корупция в Беларус и Армения отдавна е осъдило двете страни на омагьосан кръг на недоразвитост, лошо управление и невъзможност за провеждане на реформи. Беларус е на 66-то място по степен на възприемане на корупцията според индекса за 2019 г. на Transparency International. Корупцията присъства на всички нива на управление в Беларус, като митниците, обществените поръчки и строителството са особено уязвими сектори.

 

Широко разпространената корупция е една от най-големите пречки пред демократичното развитие на Армения и една от основните причини за Кадифената революция. Не е изненадващо, че новото правителство посочи борбата с корупцията като основен приоритет.

 

Пашинян отдава особено значение на съдебната корупция. След противоречивото освобождаване на бившия президент Роберт Кочарян Пашинян твърди, че съдебната система е остатък от някогашната корумпирана система, която ще подготви конспирации срещу арменския народ. В резултат той призовава за задължителна проверка на всички съдии във всички съдилища в страната поради връзките им с предишния режим.

 

Подобни изявления са доказателство за трудността да се елиминира дълбоко вкорененото авторитарно наследство, особено когато става въпрос за борба срещу съдебната корупция. Всъщност Пашинян до голяма степен не успя да победи системната корупция и да преследва корумпираните служители, които дори планират да се върнат на фона на огромното обществено разочарование от военното поражение в Нагорни Карабах.

 

Права на малцинствата

 

Един от интригуващите въпроси и в двете страни е дали и до каква степен са защитени правата на малцинствата. По същество близките съюзници на Русия до голяма степен са изпълнили изискванията на нейния „консервативен съюз“, като дискриминират сексуалните малцинствени групи. Това има много общо с акцента на Кремъл върху необходимостта от защита на традиционните ценности, за разлика от тези на либералната демокрация.

 

На този фон Западът е представен като общност, популяризираща ЛГБТ, която застрашава националната идентичност и традиционните ценности в постсъветските страни и извън нея. Междувременно, за да не се случи всичко това, Владимир Путин позиционира Русия като контрахегемонна сила, противопоставяща се на „репресиите“ на Запада върху консервативните ценности и дори последния бастион на традиционните ценности в света, характеризиращ се с отхвърлянето на революциите, хомосексуалността и феминизма.

 

Други малцинства, включително етническите в Беларус (особено етническите роми) и религиозните в Армения, са слабо защитени и са изправени пред широки и различни форми на дискриминация.

 

Затягане на хватката

 

Обичайно е както арменският, така и беларуският режим да бъдат третирани като проруски. Докато преди това се оформяше като убеден поддръжник на пълноценната европеизация на Армения, малко след идването си на власт Пашинян потвърди по-нататъшния ангажимент на страната за евразийска интеграция. Той отхвърли възможността за външни политически обрати, като същевременно подчерта необходимостта от по-нататъшно сближаване със „стратегическия съюзник“ на Армения – Русия.

 

По същество постоянството на проблемните отношения със съседите Азербайджан и Турция допълнително подхранва теорията, че съюзът за сигурност с Русия е ключов за изграждането на устойчивост на Армения срещу враждебните съседи. Това настроение допълнително се подсилва от неотдавнашната война между арменските и азербайджанските въоръжени сили, избухнала на 27 септември и приключила на 9 ноември след прекратяване на огъня при посредничеството на Русия и разполагането на руски миротворци в зоната на конфликта.

 

Заедно със затягането на руската власт над Армения, посредничеството от Русия при прекратяването на огъня допълнително засили третирането на Русия като „спасител“ в цяла Армения. Това е дълбоко вкоренено в арменското политическо мислене и общественото съзнание.

 

Забележително е, че един от опозиционните лидери - председателят на партия "Една Армения" Артур Газинян, стигна дотам да твърди, че в светлината на огромната разруха, разгърната в Армения поради войната, това би било разумно решение и разумен избор – Армения да остане част от Русия под формата на създаване на обединена/обща държава с Руската федерация.

 

Арменските власти, медии и интелектуалци последователно подхранват разказа, че като разполага миротворците си в зоната на конфликта, Русия спасява арменци. От това следва, че всички арменци трябва да са благодарни на Русия и да се поклонят на арменско-руския съюз.

 

Що се отнася до Беларус, Александър Лукашенко използва конкуренцията между ЕС и Русия, за да извлича дивиденти и да поддържа режима си. Затова няма значителен напредък в присъединяването на Беларус към европейското семейство на демокрациите. По-скоро отношенията на Русия с Беларус са по-близки от тези с която и да е друга държава от бившия СССР. Това отразява структурната зависимост на страната от Русия в икономическата, енергийната, геополитическата, както и социокултурната сфера.

 

При режима на Лукашенко Беларус се свърза с Русия чрез множество двустранни договори и споразумения, обхващащи практически всички области на междудържавни действия. Руските лидери, включително Путин, постоянно узаконяват управлението на Лукашенко както дипломатически, така и политически, не на последно място чрез защита на несправедливите и несвободни избори в Беларус. Забележително е, че беларуската опозиция не повдигна въпроса за предефиниране на отношенията с Русия, като същевременно подчерта необходимостта от по-нататъшно укрепване на двустранните връзки.

 

Идеологически съперници

 

Докато на ЕС до голяма степен се гледа като на насърчител на мира и демокрацията, на Русия се гледа като на идеологически съперник, който се стреми да произвежда автокрации в постсъветските страни с оглед да ги поглъща в своите редици. Както беше отбелязано по-рано, руската политика към страните в съседство е свързана в широка степен с „авторитарна съпротива“, „авторитарна дифузия“ и „превенция на демокрацията“.

 

Някои наблюдатели стигат още по-далеч, като твърдят, че шансовете за демократизация в обширната част на Евразия изглеждат по-слаби от всякога преди репресиите на Владимир Путин срещу либерално-демократичните сили у дома и в чужбина.

 

Всъщност тоталното фиаско на правителството след Кадифената революция в Армения - както по отношение на вътрешната, така и на външната политика, разкрива още повече мъчителните трудности на демократичното държавно изграждане в орбитата на руското влияние. Дали евентуална вътрешна промяна в Беларус ще бъде по-успешна, това предстои да разберем. Към този момент има малко почва за оптимизъм на фона на непоклатимата привързаност на двете постсъветски държави към Кремъл, заедно с трудностите за намаляване на икономическата и политическата зависимост от Русия.

 

 

Миглена Иванова, редактор Божидарка Чобалигова