Западът омаловажава връзката между световните арабски лидери и хората и я определят като авторитаризъм. Истината обаче е, че това е наследството на колониалните правила, които са в голяма степен европейски.

В допълнение към остарелите държавни структури има още един важен фактор, който движеше протестите: демографията. Колониалните системи са създадени, за да управляват – лошо, специфични демографски характеристики. Те не са се променили въпреки промяната на демографията. През последните 20 години арабският регион претърпява мащабни демографски трансформации и дори и най-здравата държавна система трудно би могла да ги следва.

Колониалната система структурно е създадена, за да разпределя неравномерно богатството между малка извадка от общностите. Така, въпреки че населението в региона расте, елитите станаха още по-богати, а нарастващото мнозинство остана бедно. В комбинация с продължаващата автокрация на постколониалните елити, които оказват натиск върху политическите свободи и се изживяват като защитници срещу тероризма и безредиците, това е рецепта за катастрофа.

Протестите в региона отпреди десет години бяха в голяма степен предпазен клапан, който беше изпуснат. Напрежението и натискът нарастваха и тези вълнения много лесно можеше да катализират безболезнен рестарт. Дори и възможно най-скромните реформи можеше да се запишат в историята като героизъм, осъществен от автократите спрямо народите им. Вместо това обаче елитите и диктаторите избраха да тръгнат по дълъг път, подчертава авторът на анализа.

Когато мислим за крайния резултат от протестите, не бива да обвиняваме протестиращите за безредиците. Те никога не са имали власт, която да им помогне да определят политиките. Вината е на Хосни Мубарак в Египет, Башар ал Асад в Сирия, Муамар Кадафи в Либия, на всички, които трябваше да вземат критични решения и да въздействат.

В държави, където колониалните структури на управление потискат волята на нарастващото мнозинство, властта има два варианта за действие. Единият е да отворят държавите си, дори и бавно, и да започнат дългия процес по новото им изграждане, което да е устойчиво и адекватно на XXI век. Това включва всеобхватна сигурност и гарантиране на фундаментални права за населението на същите тези държави.

Втората опция за тези лидери е да решат, че дори малка промяна ще доведе до нови безредици, защото населението ще поиска още и още промени и още по-голям дял от постколониалната баница. Понеже това не се счита за приемлива възможност за тези елити, рецептата е проста: увеличаване на контрола колкото е възможно повече.

Големият проблем на диктаторите е, че това само отлага неизбежното, смята авторът на анализа. Единственият възможен изход е бавна, продължителна деградация и още по-големи протести в бъдеще.

Понеже приближава десетата годишнина от Арабската пролет, време е да се запитаме кой е най-добрият път напред за този регион? Арабският регион е критично важен от геополитическа гледна точка, особено за европейските му съседи. Разкъсван от разнообразни граждански войни, той е дом на поне две конкурентни международни движения, които имат смъртоносно и дестабилизиращо действие.

Регионалното съперничество между Иран и Саудитска Арабия притиска хората в Йемен, Ирак и Ливан и конфликтите в тези страни ескалират. Другият проблем е малко по-нов. От една страна, Египет, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ) се опитват да запазят статуквото, като подкрепят силите на ислямизма от рода на „Мюсюлмански братя“, които да насърчат регионалното им влияние. Срещу тях е турско-катарският съюз, който също иска да засили влиянието си в региона. Състезанието между двата алианса пречи на установяването на добро управление и гарантирането на фундаменталните права на хората, защото нито едно от двете не е приоритет на конкурентните обединения.

И така, какво може да се направи? Отговорът се крие отново в историята на Египет – установяването на млад, международен ред, основан на правила. Със сигурност сирийците, йеменците, палестинците и още няколко нации ще отбележат с горчива ирония, че не са се облагодетелствали от този ред, основан на правила, и преди. Несъмнено обаче тази система, която се корени в поддържането на договори, подписани от тези страни, осигурява много добър, макар и несъвършен, вариант да се избегне катастрофата в региона.

За съжаление, основните представители на западния блок много добре знаят как да игнорират международното право, когато им изнася, включително и що се отнася до собствените им връзки с региона. Това е вярно не само за Йемен, въпреки че новият американски президент Джо Байдън коментира, че връзката на САЩ със Саудитска Арабия ще се промени. Вярно е и за европейските отношения със Сирия и Ирак, както и с Либия, където Италия и Франция имат огромна роля в конфликта.

Лесно е за Европа, както и за Запада по-общо, да оплаче държавите от арабския свят. Ако обаче продължаваме да не прилагаме международното право във взаимоотношенията с политическите елити от региона,  вината накрая ще е наша.

Миглена Иванова, редактор Божидарка Чобалигова