Ценова стабилност има, когато хората спрат да говорят за инфлацията и техните решения отразяват истински икономически фактори. Отдавна инфлацията не беше тема за разговори, но особено в Съединените щати тя отново попадна в обществения дебат, пише Мървин Кинг за Bloomberg.В няколко напреднали икономики е лесно да се намерят доказателства за нарастващи производствени и потребителски цени, отразяващи недостиг в предлагането. Напълно възможно е някои от тези увеличения да се окажат преходни. За първи път от 80-те години обаче два фактора правят инфлацията сериозен риск: прекомерните монетарни и фискални стимули и слабата политическа съпротива срещу заплахата.
В САЩ бившият министър на финансите Лари Съмърс убеждава, че фискалните стимули са прекомерни. Много икономисти не са склонни да критикуват плановете за стимулиране на Байдън, защото споделят притесненията му относно социалните и политическите проблеми на страната. Но не видях много отхвърляне на твърдението, че степента на стимулите е далеч отвъд пропорционалното на разликата между потенциалния (при пълна заетост – бел. прев.) и реалния БВП. Същата логика се отнася и за други развити икономики.
След началото на пандемията британският брутен вътрешен продукт падна на под 80% от предпандемичното си ниво (като вече е напът да се възстанови), но разликата между потенциалния и реалния БВП е пренебрежима (по данни на Службата за бюджетна отговорност, включващи прогноза до края на годината), което означава, че са били засегнати и търсенето и предлагането.
Това е разумно гледище, което Английската централна банка споделя. Оценката на АЦБ за разликата между потенциалния и реалния БВП е около 1% през първото тримесечие на 2021 г., спадайки до нула през първото тримесечие на следващата година. И двете институции установяват, че пикът в разликата не е надвишавал 1% от брутния вътрешен продукт и се очаква да намалее с времето.
Това затруднява аргументацията, че са необходими значителни монетарни и фискални стимули. Въпреки че Covid-19 опустоши нашите икономики, въздействието му е както върху търсенето, така и върху предлагането. Аргументът за значителна монетарна експанзия през март 2020 г. беше представен като отговор на „дисфункционалните пазари“. Но монетарната инжекция не беше изтеглена, след като финансовите пазари заработиха нормално. Тогава стимулът беше оправдан като „подкрепящ икономиката“. Правителството наистина трябваше да подкрепи икономиката, но съществен монетарен стимул е подходящ само когато съвкупното търсене се отклонява значително от съвкупното предлагане.
През 2020 г. и през по-голямата част от 2021 г. правителствата бяха прави да използват фискалната политика, за да предотвратят вълна от фалити в бизнеса. Много фирми, внезапно изправени пред срив на търсенето, имаха жизнено бъдеще след овладяването на пандемията. Разходите от оставянето им да потънат и последващото им съживяване (по някакъв начин) щяха да бъдат огромни. В Европа правителствата разработиха схеми за прехвърляне на пари от бъдещите данъкоплатци към бизнеса, при условие че компаниите запазят заетостта. В САЩ подкрепата прие формата на по-щедри обезщетения за безработица и субсидии за най-засегнатите индустрии, като авиокомпаниите. Разликата между тези два подхода може да се види по отношение на безработицата. В САЩ тя нарасна рязко от 3,5% на 15%, преди отново да спадне до сегашното си ниво от 5,8%. Безработицата във Великобритания нарасна от 4% до само 5,1%, преди да се понижи до 4,8%.
Има аргументи за и против двата подхода, но ключовият момент е, че и двата предоставиха временна фискална подкрепа по време на пандемичното затваряне; и двата вида увеличение на публичните разходи ще (и трябва да) изчезнат когато му дойде времето. Поводът за безпокойство е по-нататъшното покачване на публичните разходи, финансирано не от по-високи данъци, а от създадени от централната банка пари.Има още една причина за тревога. Подкрепата за паричната политика като начин за борба с инфлационните рискове намалява. През следващите няколко години правителствата вероятно ще искат да харчат повече, но няма да искат да увеличат данъците за повечето граждани. По-високите лихвени проценти или свиването на балансите на централните банки ще затруднят правителствата да финансират дефицита си. Неизбежно ще има политически натиск върху централните банки да реагират бавно на признаците за по-висока инфлация.
На свой ред централните банки сами се поставиха в ъгъла, създавайки впечатлението, че политиката ще бъде разхлабена за дълго време. Федералният резерв беше най-категоричен в това, но използването на бъдещи насоки от няколко централни банки беше възприето като знак, че те не искат да затягат политиката за известно време. Нито една централна банка не може да знае какво ще е подходящото ниво на лихвите след една година, камо ли през 2024 г. Така че рискът от бавен отговор на знаците за по-висока инфлация или от рязка пазарна корекция в резултат на неочаквано монетарно затягане - всяко от които би уронило доверието в централните банки - е реален.
Независимостта на централните банки ще бъде тествана през следващите няколко години. А разширяването на мандатите им към области на политиката, които обичайно са в сферата на избираеми политици - като таргетиране на нивата на безработица в определени групи на обществото или използване на инструменти на паричната политика за борба с изменението на климата - ще усложни проблема. За централните банки ще бъде по-трудно да разочароват правителствата, дори когато контролът върху инфлацията прави това необходимо.
Комбинацията от политически натиск за подпомагане на финансирането на бюджетните дефицити, обещания да не се затяга твърде рано паричната политика и нарастващо участие на централните банки в политически въпроси, сочат към нарастващ риск те да реагират твърде бавно на по-високата инфлация.
Малцина си спомнят инфлационния опит от 70-те години. Но фактът, че инфлацията днес не е проблем, не означава, че не е риск. В края на 60-те години, като студент в Кеймбридж, Англия, си спомням, че посещавах лекциите на възрастен мъж, който предупреждаваше аудиторията, че пълзящата инфлация е проблем, който трябва да приемаме насериозно. Наистина ли не успяваше да схване, че кейнсианската икономика ни позволява да комбинираме пълната заетост с ниската инфлация? Игнорирахме го. Той беше миналото, а ние - бъдещето. Този професор беше Ричард Кан, ученик и довереник на Джон Мейнард Кейнс, човекът на когото се приписва изобретяването на мултипликатора. Оказа се прав.
Днес не можем да знаем дали инфлацията ще се повиши през следващите няколко години. Но перспективата за прекомерни стимули и отслабената независимост на централните банки трябва да ни държи нащрек.
