Трябва ли централните банки да направят нещо по отношение на неравенството и ако да, какво? Това се превърна в гореща тема, която накара Банката за международни разплащания (BIS) да се съсредоточи върху нея в последния си годишен доклад. Нейните изводи са очаквани: монетарната политика нито е основната причина за неравенството, нито е лекарство срещу него. Най-общо казано, това е вярно. Но в свят, в който централните банкери станаха толкова агресивни играчи, то може да не е достатъчно, пише Мартин Уулф за Financial Times.
Поразителен факт, отбелязан от BIS, е, че след това, което тя нарича „Голяма финансова криза“, броят на речите на централните банкери, споменаващи неравенството, се е увеличил. Това отчасти отразява нарастващата политическа загриженост за неравенството. Но то отразява и конкретна критика. А именно, както се казва в доклада, че „централните банки са въвели политики с изключително ниски лихвени проценти и широко използване на балансите си в подкрепа на икономическата активност и по-ниската безработица. Такива мерки подхранват опасенията, че действията на централните банки, чрез повишаване цените на активите, са облагодетелствали най-вече богатите“. Тази критика е популярна сред консерваторите, които мразят активистките централни банки.
Има обаче и противоположна критика от страна на хората, които укоряват централните банки, че не са достатъчно активистки настроени. Хората от този лагер твърдят, че провалът им се състои в прекалената пасивност, оставяйки инфлацията да остане твърде ниска, а пазарите на труда - твърде слаби. Понастоящем централните банки, дори Европейската централна банка, са далеч по-близо до тази позиция, отколкото до по-консервативната. Може да се каже, че централните банки са станали „по-събудени“.
Това е важен дебат, отнасящ се до легитимността и последиците от това, което централните банки правят, особено в тази ера на кризи. Гледището на самата BIS е тройно. Първо, нарастването на неравенството от 1980 г. насам се дължи „до голяма степен на структурни фактори, далеч извън обсега на паричната политика, и най-добре може да бъде адресирано чрез фискалните и структурните политики“. Второ, като изпълняват своите мандати, централните банки могат да намалят въздействието на по-краткосрочните шокове върху икономическото благосъстояние, причинени от инфлацията, финансовите кризи и, без съмнение, пандемиите. И накрая, централните банки могат също да направят нещо за неравенството с добро системно регулиране, насърчавайки финансовото развитие и включването, и осигурявайки сигурни и ефективни платежни системи.
Всичко това е разумно, доколкото може. Ясно е например, че падащите реални лихвени проценти и разхлабените парични политики са склонни да повишават цените на активите в полза на най-богатите. Но, интересното е, че измереното въздействие върху неравенството в богатството не е толкова драматично, колкото можеше да се очаква.
По-важното е, че нямаше смисъл да се възприема умишлено по-рестриктивна монетарна политика единствено с цел намаляване цените на активите. Това щеше да намали икономическата активност и да повиши безработицата. Това е най-лошото нещо, което би могло да се случи на хора, които са зависими от заплатите си за своето препитание. Междувременно как по-голямата част от хората, които не притежават почти никакви активи, биха били по-добре, ако милиардерите бяха малко по-бедни? Би било лудост централните банки да причиняват икономически спад, за да понижат цените на активите.
По-релевантно безпокойство предизвиква доминиращото съвременно изискване за „поддържане на гореща икономика“. То поражда две реални (и вероятно свързани) опасности: инфлация и финансова нестабилност.
По отношение на инфлацията, привържениците на този подход твърдят, че човек не може да знае къде се крие този риск, ако не тласне икономиката отвъд предела й. Но това също може да се окаже с висока цена, ако, както се опасяват някои, инфлацията скочи и това превишение се окаже много скъпо за обръщане.
Относно финансовата нестабилност, преобладава надеждата, че висшето регулиране ще я ограничи, дори и в най-лесната възможна монетарна среда. Това би могло да е вярно при идеална регулация. Но регулирането никога не е идеално. Освен това вече е лесно да се идентифицират уязвимости, особено в небанковия финансов сектор. Просто има толкова много дълг. Това може да е добре, ако лихвените проценти останат ниски. Но така ли ще бъде? Фокусирането върху резултатите, а не върху прогнозите (последният регулаторен завой на Федералния резерв – бел. прев.), прави това по-малко вероятно.
Това, в което BIS е напълно права, е че фискалната и структурната политики са основният начин за справяне с неравенството. Всъщност някои държави с високи доходи са доста ефективни при използването на първата по този начин. Големият контраст между САЩ и други богати държави в областта на неравенството в доходите, например, е в относителната липса на преразпределение. В някои големи развиващи се икономики преразпределението също е слабо, особено в уж социалистическия Китай.
Структурната политика е още по-сложен въпрос. Твърде често това е просто синоним на пазарната либерализация. Но финансовата либерализация със сигурност увеличи неравенството и финансовата нестабилност. Така че, добрата структурна реформа почти сигурно ще се стреми да ограничи областта на финансите. По същия начин, на пазарите на труда със значителни монопсони (монополи при търсенето – бел. прев.), дерегулацията може да бъде лоша за заетостта и неравенството. Нещо повече, нарастващото неравенство е почти сигурно фактор за създаването на структурно слабото търсене, което обяснява спадащите реални лихвени проценти и нарастващата задлъжнялост, характерни за нашата ера на „трайна стагнация“. Поради всички тези причини структурните реформи, за които трябва да мислим, са по-трудни, отколкото е според конвенционалното мислене.
BIS е права, че паричната политика не може да реши проблема с неравенството. Тя може да цели единствено широка макроикономическа стабилност. Дори това е трудно да се постигне, като се има предвид хроничната ни зависимост от експанзионистичната монетарна политика. В този контекст финансовите екстремуми със сигурност ще се появят отново, превръщайки регулацията в безкрайнo запушване на дупки. BIS коректно призовава за радикални структурни реформи. Но те трябва да бъдат правилните.
