Наречете го ерата на оптимизма. Преди двадесет и пет години, когато тази колона се появи за първи път, светът принадлежеше на либерализма. Съветският комунизъм беше рухнал, САЩ претендираха за еднополюсен модел, а Китай стана пазарна икономика. Европейската интеграция прогони демоните на национализма. Великобритания скоро щеше да бъде наречена „готина“, пише Филип Стивънс за Financial Times.Не беше нужно да мислите, че колелата на историята са спрели да се въртят, за да заключите, че 21 век ще бъде оформен по образа на развитите демокрации и либералния икономически ред.
Днешните политици се борят със свят, оформен от очакван сблъсък между САЩ и Китай, от съперничество между демокрацията и авторитаризма и от сблъсъка между глобализацията и национализма. Великобритания отново е болният човек на Европа. Ако това не ви звучи достатъчно мрачно, можете да добавите екзистенциалната заплаха от предизвикано от човека глобално затопляне.
Лесното обяснение е, че през 90-те години Западът стана жертва на безнадеждна наивност. Гордеехме се с победата в Студената война. Жизненото равнище се повишаваше. Все още беше възможно, преди Facebook, да си представим интернет като глобална общност за добро. Във всеки случай човешкият инстинкт е да проектира настоящето в бъдещето. Не се ли движи историята по права линия?
Европа не беше невинна в това отношение. Либералните интернационалисти на континента се съюзиха с американските неоконсерватори в лансирането на голяма демократизираща мисия. Америка разполагаше с оръжия, но ЕС имаше своя „нормативна“ сила. Големи части на света бяха на път да станат европейски.
В голямото обръщане оттогава насам ръководеният от САЩ ред след Студената война отстъпи място на завръщането на съперничеството между великите сили, популисти от крайно дясно и крайно ляво издигнаха национализма в противовес на европейската интеграция, а меркантилисти се бореха за национален икономически суверенитет. В епохата на авторитарни силови лидери, начело със Си Дзинпин в Китай и Владимир Путин в Русия, демокрацията е в отбранителна позиция.
Сега западните политици рискуват друга голяма грешка, като определят Китай като най-належащото предизвикателство за стария режим. Казва ни се, че САЩ и техните съюзници трябва да концентрират енергията си върху обединяването на ресурсите си за отблъскване на тази заплаха. Това, от което се нуждаем, са повече подводници в Южнокитайско море.
Предвид войнствеността на Пекин, аргументът е примамващ. Но това представлява и изместване, извинение да не признаем какво наистина се е случило от 90-те години насам. Да, Китай растеше с много по-бързи темпове, отколкото повечето си представяхме. Но обяснението за отслабването на западните демокрации се крие до голяма степен при тях.
Войните на Америка в Афганистан и Ирак са част от историята. Те бяха замислени като полезна демонстрация на американската мощ. Вместо това тези изключително скъпи и непопулярни конфликти очертаха границите на Pax Americana (мирът, съблюдаван от САЩ – бел. прев.) Единствената суперсила обеща да преначертае Близкия изток. Вместо това, както видяхме през август при падането на Кабул, Вашингтон беше принуден да зареже всичко. Останалият свят забелязва тези неща.Неуспехът в Близкия изток обаче бледнее на фона щетите, нанесени от глобалната финансова криза през 2008 г. Историците ще отбележат срива колкото като икономическо, толкова и като геополитическо събитие - моментът, в който западните демокрации претърпяха потенциално смъртоносен удар.
Провалът на икономиката на свободния пазар беше видим и преди краха на банката Lehman Brothers. Доходите на не толкова заможните отдавна бяха в застой под натиска на технологичния напредък и отворените пазари. Беше очевидно също, че плодовете на глобализацията се обират от богатите и свръхбогатите. Финансовият срив обаче кристализира това, което на практика се превърна в сериозно сътресение.
Тези, които търсят обяснение за президентската победа на Доналд Тръмп, за гласуването за Брекзит или за популисткия подем в цяла Европа, няма нужда да отиват по-далеч. Ексцесиите в индустрията на финансовите услуги и решението на правителствата да стоварят разходите за кризата върху работническата и ниската средна класа удариха в самото сърце на демократичната легитимност.
Това, което Тръмп разбра, както и популистите другаде, е, че уважението на избирателите към утвърдената политика е основано на сделка. Обществената вяра в демокрацията - във върховенството на закона и институциите на държавата - се базира на схващането, че системата поне клони към справедливост. След финансовата криза имаше реформи в тази посока, но с малко признаци, че те са достатъчни.
Нямаше нищо лошо в амбицията на оптимистите след Студената война. Остава трудно да се види как светът може да работи без либерална демокрация и международна система, основана на правила. Това, което оптимистите пропуснаха тогава, а наблюдателите на китайските пренебрегват сега, е спадането на доверието в демокрацията у дома. Разбира се, Китай е потенциална заплаха. Но втори президентски мандат за Тръмп би бил много по-опасен.
Възможно е историята да заключи, че прекомерният оптимизъм от 90-те години се е превърнал в твърде голям песимизъм днес. Това е преценка, която смятам да оставя на другите. За политически коментатор 25 години в един и същи раздел („Геополитика” на Financial Times – бел. прев.) са достатъчни. Това е последната ми колона. Ще продължа да пиша от време на време като редактор за FT, но иначе възнамерявам да се отдам на по-добро разбиране на, ами, историята.
Петър Нейков, редактор Елена Кирилова
