Бързото влошаване на отношенията на Русия със Запада изглежда едва започна, но вече показа нещо като сребърна линия. Противопоставянето около разширяването на НАТО може да се окаже скрита благословия за блока, тъй като много бързо премахна слоя от лицемерие, с който тези отношения са плътно покрити.
Това влошаващо се състояние на двустранните връзки доведе до няколко любопитни констатации. Най-интересната от тях е, че разширяването на НАТО през последните 25 години не направи нищо, за да направи блока по-силен като политическа или военна сила. По отношение на военния капацитет, той приветства редица страни, които имат много малък принос към съвместните сили, но в същото време се ползват с равни привилегии по отношение на помощта, която могат да получат съгласно хартата. В политически план ситуацията е още по-сложна.
НАТО се разшири до точката, в която членовете му изпаднаха извън синхрон по темата за заплахите. Наистина, трудно е да се мисли за заплаха, която да е от еднаква грижа, да кажем, Канада и Португалия, Литва и Гърция, или Турция и Исландия. Дългосрочното търсене на НАТО за обединителна мисия, която би могла да замени програмата от Студената война, остана безрезултатна поради голямото разнообразие от интереси сред страните-членки. Докато ситуацията на световната сцена оставаше спокойна, разногласията се разрешаваха чрез дискусии от среща на върха и много бюрокрация. Когато ставаше дума за участието на блока на място (в Югославия, Либия), винаги имаше група нации, които поемаха водещата роля, докато останалите предоставяха символична подкрепа.
Когато геополитиката след Студената война се обърна към конфликт с постсъветска Русия, изглежда това най-накрая даде решение на продължилото десетилетие търсене на мисия на НАТО. Нещата бяха извървяли пълен кръг и просто се върнаха към стария път. Това обаче не работеше и не можеше повече да работи по този начин. „Новите стари" противници зависят един от друг в наши дни много повече, отколкото през ерата на Студената война. Противостоянието Москва-НАТО засяга същите тези държави, които попадат в политиката на разширяване на блока, която има за цел да служи като основа за европейска сигурност. Гаранциите за сигурност на НАТО казват, че целият блок е готов да се противопостави на Русия, ако бъде призован за това от своите държави-членки от Източна Европа – или поне така трябваше да бъде.
Това обаче е мястото, където разнообразието от интереси влиза в играта като фактор, тъй като твърде много държави-членки не смятат подобна ситуация за непосредствена заплаха за себе си, дори когато изберат официално да подкрепят каузата. За тях каквото и да се случва в Източна Европа, е твърде далече и дълбоко вкоренено в история, от която не са част, така че защо да поемат риска? Тази липса на съгласуваност между държавите-членки не е причина за притеснение в тихи времена, но във времена на беда НАТО трябва да заеме позиция – и още повече, че сега онези държави, които търсят защита от предполагаема руска агресия, публично искат доказателство за обещаната от блока солидарност.
С други думи, когато НАТО формулира своята политика на разширяване, никога не е очаквал гаранциите за сигурност, които предоставя, да бъдат поискани от някой в дългосрочен план. Когато става дума за истинска криза и страните-лидери на блока започват да говорят за война, много съюзници спират да виждат забавлението в цялата афера и започват да мислят по линията „Наистина ли имаме нужда от това?"
По-скоро става въпрос за приоритети и национални интереси. Защо да наливате гориво в конфликта с Русия, когато светът се променя и промяната вече не е в полза на Европа или Германия, докато Китай се издига като нова мощна и не непременно приятелска сила на световната сцена? Има още по-малко смисъл предвид предизвикателната социална и икономическа ситуация, така че защо да си правите труда да я влошавате още повече чрез влошаване на връзките с ключов енергиен доставчик и важен икономически партньор?
През десетилетията НАТО претърпя особена трансформация. По време на Студената война блокът говореше много твърдо за готовността си да се ангажира с комунистическата заплаха, докато всъщност никога не трябваше да го прави. В резултат на това блокът създаде много положителен имидж. По-късно той се отклони от милитаристката си реторика и започна да се рекламира като инструмент за стабилност и политическа трансформация. Парадоксът беше, че най-накрая трябваше да изпълни някакъв военен дълг – в Югославия, след това в Ирак и Либия. И всички приказки за това, че политиките на НАТО са строго отбранителни, вече нямаха основание. Сега блокът е достигнал до точката, в която някои от неговите уплашени съюзници го молят да използва сила и да се потвърди като военна организация – обаче, изглежда, той не иска да се ангажира.
Последните действия на Русия принудиха НАТО да се откаже от риторичните упражнения и да започне да преразглежда своите цели и интереси, както и да тества границите на това докъде би бил готов да стигне – в реални условия, а не като PR трик. И това вече е пробив.
Ф.Лукянов е председател на Съвета по външна и отбранителна политика на Русия
